Книга за децата с аутизъм

Децата аутисти имат свой начин да потъват в собствения си свят, изоставяйки ни за минута, час, ден. Повечето симптоми на тяхното разстройство са породени от липсата на интерес към останалите хора или от нежелание за приобщаване към външния свят.
Ето защо е изключително важно, когато се занимаваме с тях, да насочим усилията си към разрешаване на основния им проблем – тяхното нежелание да прекарат достатъчно време в нашия интерактивен свят.

Авторът на книгата, Джонатан Леви, е работил с над 800 деца аутисти и прекарал стотици часове с родители и специалисти в областта, както в индивидуални занимания, така и под формата на семинари.

Откъс

Тази книга не е предназначена да замени медицинската експертиза от квалифициран специалист. Целта на тази книга е да предостави компетентна обща информация по въпросите, които дискутира. Ако се нуждаете от експертна информация или медицинска помощ, потърсете съветите на компетентен специалист.

Превод от английски: Росица Палазова
Дизайн на корицата: БГкнига ЕАД
Редакция: БГкнига ЕАД
ISBN 978-954-8628-15-0
Издателство БГкнига ЕАД, София, 2011

Посвещение
На родителите и на прекрасните им деца, както и на всички онези, докоснали се до живота им.

Благодарности
Изказвам сърдечни благодарности на Стийв и Андрю, които един хубав, слънчев летен ден ме насърчиха да напиша тази книга.
На майка ми, затова че ме попита: „Да я покажа ли на редактора си?“. Както и за всичко онова, което е направила за мен още преди да се родя.
На баща ми, затова че прочете първата чернова за един ден.
На Беърс и Самария, без които животът ми нямаше да бъде същият.
На Рон, затова че ми е приятел.
На Даниел Маркович и Ерика Шулер за познанията им по медицина.
На Брин, Кейт, Уилям, Сузан, Герд и Стивън, затова че ме обучаваха през цялото време.
На Карлай, Ерик, Дейв и Ребека, Адам, Аарон и Крис, както и на Дон за постоянната им подкрепа.

Предговор

Американският център за лечение на аутизъм (АЦЛА) в Шефилд, Масачузетс, е мястото, където научих техниките, описани в тази книга. Центърът, основан от Бари Нейл Кауфман и Самария Лайт Кауфман, за първи път отваря врати през 1983 г., след като семейството предизвиква огромния интерес на множеството заинтересовани родители, прочели бестселъра им, Son-Rise /б. пр. – Възраждането на сина/ или гледали филма на NBC за работа им с техния син Рон.
В началото на 70-те години Рон Кауфман е диагностициран с тежка форма на аутизъм, а коефициентът му на интелигентност е под 40. Лекарите съветват Бари и Самария да настанят детето в лечебно заведение, но вместо да ги послушат, те създават нов начин за работа с деца, страдащи от аутизъм. Методите им са революционни и естествено предизвикват революционен резултат: Рон излиза напълно от света на аутизма, завършва колеж и заживява живот, изпълнен с приятели, любими хора и с всички онези обичайни неща, присъстващи в живота на нормалния човек. Рон, с когото се запознах, докато работех в Центъра, се превърна в един от най-добрите ми приятели, успели да извоюват пълна победа над аутизма.
През 1993 г. за първи път прекрачих прага на Центъра и още в началото на 1994 г. станах част от екипа. Там преминах програма за обучение, която продължи три години и половина (и която на моменти беше ужасно изтощителна) и най-накрая станах старши служител и учител. През 2000 г. напуснах и създадох частна практика, с която се занимавам и до днес.
Програмата Son-Rise®, създадена от сем. Кауфман, е значително по-всеобхватна, отколкото нещата, опи-сани от мен в тази книга. Това е по-скоро сборник с най-ценните техники в програмата, които могат веднага да се приложат на практика.
Изказвам огромната си признателност към Бари и Самария за подхода, създаден от тях, помогнал на толкова много семейства, както и за това, че благодарение на тях се запознах със сина им и научих всички тези неща, без които животът ми нямаше да е толкова пълноценен.

Защо трябва да се вслушате
С какво ли не съм се сблъсквал в практиката си – хапали са ме, плюли са ме, повръщали са върху мен. Замервали са ме с маси, дори са ме ползвали вместо тоалетна.
Но също така съм получавал прегръдки от деца, които никога не са позволявали на друг да се докосва до тях. Веднъж прекарах цял час в игри с дете, което никога не се бе заигравало с друг повече от пет минути. Помогнал съм на много деца по света – дори и на онези, които ме хапаха, плюха и замерваха – да изрекат първите си думи.
Родители са идвали при мен, за да ми благодарят, да ми задават въпроси, да ми крещят от безсилие, да плачат от благодарност, да ридаят от мъка, да се карат помежду си. Знам какво искат всички те: ясен и конкретен начин да помогнат на децата си.
Написах тази книга за вас, родителите (или бабите, дядовците, приятелите, учителите и всички близки) на деца с аутизъм, за да се възползвате от тези лесно приложими техники, за които знам, че действат при по-голяма част от тези деца. Някои от тези техники се считат за противоречиви, а други – не.
Преподавал съм ги и съм ги демонстрирал пред хиляди родители в САЩ, Англия, Дания, Холандия, Франция, Канада и Тринидад. Най-често обученията са били индивидуални, но съм водил семинари и съм участвал в документалния филм на Би Би Си за аутизма „Искам момченцето си обратно“. Преподавал съм на всевъзможни места, от малко мазе в Айова до болница в Дания. Явявал съм се като свидетел в качеството си на експерт по аутизма на съдебно изслушване.
За дванадесет години имах възможността да работя индивидуално с близо осемстотин деца, страдащи от аутизъм. Не е възможно да се изчисли с точност, но няма да е преувеличено, ако кажа, че съм прекарал над двадесет и пет хиляди часа в самостоятелна работа с тях.
Дори да приложите на практика само част от нещата, които ви предлагам тук, почти е сигурно, че след определено време ще забележите резултати. През всички тези години на усърдна работа със семействата, се сещам само за три от тях, които независимо че следваха стриктно инструкциите ми, не успяха да постигнат резултати.
Молбата ми към вас, читателите, е да разгърнете страниците на тази книга с отворено съзнание и открито сърце. Ако не сте съгласни с някой съвет или подход, просто не ги следвайте. И все пак, не забравяйте, че всичко описано тук, е най-доброто, което мога да ви дам като съвет. Ако не разбирате или не сте съгласни с някоя тема или глава, не изключвайте възможността да откриете в нея нещо полезно.
В заключение бих искал да добавя още нещо – надявам се тази книга да ви достави удоволствие, докато я четете. Знам, че хората възприемат аутизма твърде сериозно и определено има защо. Но съм убеден, че колкото повече говорим на тази тема, толкова по-малко болезнена и трагична ще изглежда тя. Надявам се тази книга да промени не само вашия живот, но и живота на вашето дете. Нещо повече, вярвам, че това е възможно. Единственото, което трябва да направите е да отгърнете следващата страница ...

Десетте неща
1. Въздържайте се от реакция
2. Превърнете зрителния контакт в приоритет
3. Включете се в повтарящите се действия
4. Променете начина, по който реагирате на плача
5. Осигурете на детето възможно по-голям контрол
6. Обърнете внимание как се чувствате
7. Работете индивидуално в обстановка, която не действа разсейващо
8. Бъдете забавни и динамични
9. Наблегнете на речта
10. Уверете се, че храната не е част от проблема

Още няколко неща, които трябва да знаем
Как да възприемаме аутизма
Аутизмът е разстройство, което се характеризира с редица симптоми:
Повечето деца, страдащи от аутизъм, проговарят доста трудно.
Други въобще не проговарят.
Някои не използват прибори, докато се хранят.
Или са изправени пред двигателни затруднения.
Всяко дете с аутизъм има свой начин да потъва в собствения си свят, изоставяйки ни за минута, час, ден.
Това е същността на аутизма: разстройство, което в основата си засяга социалното взаимодействие. Повечето симптоми са породени от липсата на интерес към останалите хора или от нежелание за приобщаване към външния свят.
Ето защо е изключително важно, когато се занимаваме с деца с аутизъм, да насочим усилията си към разрешаване на основния проблем, а именно фактът, че по една или друга причина те отказват да прекарат достатъчно време в нашия интерактивен свят. Това е първото нещо, което трябва да променим, а не да бързаме да се справяме с проблеми като четенето и писането.
В тази книга има глави, засягащи говора, плача, както и много други неща, но всички съвети, които ще намерите тук, имат за цел да помогнат на детето да общува по-задълбочено и последователно със света. Колкото по-контактно е то, толкова по-лесно ще усвоява всяко следващо умение.

За интензивната програма на Американския център за лечение на аутизъм /АЦЛА/
Бях назначен в центъра като семеен терапевт по интензивната програма Son-Rise. И тъй като в книгата непрекъснато се говори за тази програма, ще ви запозная накратко с нея.
Интензивната програма „Son-Rise“ представлява петдневен терапевтичен курс. Семействата пристигат в неделя вечер и остават до петък вечер на следващата седмица. За това време екип от специалисти работи индивидуално с всяко дете в специална стая за игра, направена така, че да подпомага максимално процеса на усвояване. Заниманията са всеки ден от 9:00 ч. до 17:00 ч. като в тях се включват и родителите. Семейните терапевти наблюдават как родителите се занимават с детето, след което ги обучават на различни техники за постигане на по-добри резултати.
Семействата се настаняват в апартаменти, в които се намира и специалната стая за игра. По този начин, те могат да продължат да я използват дори след края на деня.
Първоначално започнах като специалист-стажант, а най-накрая станах семеен терапевт. Впоследствие дори започнах да обучавам терапевти.

За историите в тази книга
Всички истории в тази книга са истински. Имената на родителите и децата са променени с цел да се запази тяхната анонимност.

1. Въздържайте се от реакция
Всичко зависи от начина, по който реагираме или не реагираме в дадена ситуация

За Боби
През 1995 г. в Центъра дойде семейство с петгодишния си син, Боби, който беше аутист. Боби беше изправен пред редица предизвикателства, характерни за децата с аутизъм: не говореше, избягваше контакта с очи и се концентрираше предимно върху предмети, вместо върху хора. Но при него имаше и друг проблем, който го отличаваше от всички останали деца, с които изобщо бях работил: повръщаше през цялото време.
В началото, когато Боби започна двуседмичния вариант на интензивната програма, той повръщаше по четиридесет пъти на ден. Не, изобщо не преувеличавам! Повръщаше буквално по три пъти на час. Предполагахме какви може да са причините, макар никога преди да не се бяхме сблъсквали с подобно нещо. Първите резултати от заниманията с Боби се появиха след девет дни. Още помня деня – беше вторник следобед. След заниманията излязох от стаята, погледнах „графика с повръщанията“, който водехме и установих, че през цялото време Боби изобщо не беше повръщал. Веднага казах на майка му, Сара, а тя с изумление ми сподели, че това е първият такъв случай, откакто е навършил годинка!
Боби бе прекарал близо четири години в непрекъснато повръщане, а само за няколко дни, благодарение на интензивната програма, постигна забележителни резултати. Как стана така? При това толкова бързо?

Анимационният герой – това сте вие
Реакциите са първите сигнали, които изпращаме към децата веднага след като направят нещо. Понякога ги хвалим, а друг път им правим забележка. Но и в двата случая начинът, по който реагираме на постъпките им – независимо дали са добри или лоши – влияе пряко върху честотата и силата, с които отново биха ги извършили. Например, ако дете аутист разлее чаша с мляко върху килима, повечето родители ще се развикат или ще намерят друг начин да изразят недоволството си. И това е съвсем нормална родителска реакция. В интерес на истината обаче, точно тази реакция е главният виновник детето в бъдеще да продължи да разлива млякото! Звучи странно, нали? Особено ако го чуваме за първи път. Но ако се вгледаме в ситуацията по-внимателно и я преценим от гледна точка на детето, всичко ще си дойде на мястото.
Твърде малко са нещата, които децата с аутизъм могат да контролират в живота си. Обикновено възрастните са тези, които ги обличат, казват им да седнат на масата (и да не мърдат), избират им храната и т. н. Още по-малко са нещата, които малчуганите могат да направят, за да накарат възрастните да се държат така, както те искат. Случва се обаче така, че децата правят нещо (често пъти съвсем неволно), което предизвиква у възрастния впечатляваща и зрелищна реакция, каквато е развикването. В повечето случаи тези реакции са с отрицателен заряд. Помислете само: кой хвали детето си по шумен и забавен начин? И колко често родителите се развикват или променят физиономията си, когато не одобряват дадена постъпка на детето? Истината е, че в повечето случаи запазваме най-зрелищните си и впечатляващи реакции за отрицателните неща. Сега си представете, че детето аутист сте вие и че нямате почти никакъв контрол върху заобикалящия ви свят. Най-ненадейно обаче разливате чаша с мляко. Майка ви се развиква, прави гримаса или просто променя изражението си по някакъв странен начин (най-вероятно защото е раздразнена). Та вие току що създадохте тази реакция! Единственото, което трябва да направите, е да бутнете чашата отново – и физиономията й ще се промени моментално. А и колко е смешна само! Не забравяйте – децата обичат анимационни филмчета. Заливат се от смях като видят как Уили Койота пищи, когато върху крака му се приземява някоя наковалня. В примера с млякото, вашата реакция е точно като на анимационен герой. И единственото нещо, което детето трябва да направи, за да провокира същата забавна реакция, е да разлее отново млякото. А това е толкова лесно.

Начинът, по който реагираме
С помощта на таблицата по-долу, ще направим списък на нещата, които детето прави, а бихме искали да спре да прави, както и на начина, по който реагираме на тях (записваме реакциите си в графа „Моята външна реакция“). В графата „Оценка“ даваме оценка на това колко голяма/шумна/силна е била реакцията като използваме скала от 1 до 10. Десет предполага изключително силна реакция, което означава, че почти сме изпаднали в шок.
Обърнете внимание на кои постъпки реагирате по интересен и/или забавен начин. Именно тези постъпки детето може да промени, стига да промените собствената си реакция спрямо тях. Страхотно, нали?

Знам как да не реагирам.
Но как да реагирам вместо това?
Тази част е колкото лесна, толкова и трудна. В общи линии идеята е детето да остане с впечатление, че постъпката му, независимо каква е тя, не предизвиква реакция. В случая с разлятото мляко от нас се иска да останем равнодушни, да покажем, че това изобщо не е от съществено значение и че не сме раздразнени. Просто ставаме и бавно и спокойно почистваме млякото. Колкото по-безинтересна и скучна е ответната реакция, толкова по-малка е вероятността детето отново да постъпи по същия начин.
Разбира се, съществуват и редица действия, които детето може да извършва просто защото ги намира за изключително впечатляващи. В тези случаи начинът, по който родителите реагират, далеч не е основната причина за поведението на детето, но е много вероятно шумната и отрицателна реакция да го „подтикне“ по-често да се държи по определен начин. Например, причината детето да натиска непрекъснато ръчката на тоалетното казанче, може да е, защото е очаровано от начина, по който водата се върти. Ако родителят обаче му се развика за това, то може да продължи да го прави, но вече поради две причини: първо, защото обича да гледа въртящата се вода и второ, защото предизвиква реакция.
Спомняте си Боби, за който споменахме в началото, нали? Онзи, който повръщаше непрекъснато? Майка му се оказа отявлена чистница. Тя ни сподели как лъскала дръжките на вратите в дома си, а после навиквала дъщеря си (която не страда от аутизъм) затова, че отваряла вратите и оставяла отпечатъци по дръжките. Ето как Боби открил какво може да изкара майка му извън равновесие: повръщането. Навсякъде. По всяко време.
Може би се чудите как е възможно от физическа гледна точка Боби да повръща толкова често. Първо трябва да отбележа, че като цяло той не повръщаше големи количества (ако някой повръща на всеки 20 минути, най-накрая едва ли ще остане нещо в стомаха му), а когато поискаше нещо за пиене, беше почти сигурно, че след няколко минути ще го върне обратно. Боби непрекъснато искаше да пие вода, за да може по-късно да я повърне.
Екипът ни прекара дълго време с Боби като всеки път почиствахме повърнатото без да показваме кой знае каква реакция. Макар това да звучи като предизвикателство, нещата изобщо не стояха така. Възприемах цялата история като част от работата си. По подобен начин реагират родителите, когато бебето им повърне. Всичко се изцапва, но самите те са наясно, че това е нормално и в повечето случаи не отдават голямо значение на този факт. Знаят, че това са рисковете на професията родител. Същото е и тук, в Центъра (само че с повече повръщано).

Приемаме, че всичко е в реда на нещата
Най-добрият и лесен начин да се научим как да не реагираме на поведението на детето, е да приемем, че е в реда на нещата. Знам, че реакцията на родителите се дължи именно на факта, че не смятат това поведение за редно. Но като определяме дадена постъпка като лоша или неприлична, изобщо не допринасяме за разрешаването на проблема. Дори напротив, така подсилваме желанието на детето да продължи да се държи по определен начин. Така че най-добре да престанем с излишните реакции. Ето моят съвет: поемете дълбоко въздух и погледнете към таблицата, за която говорехме по-рано в тази глава. Представете си някое от проблемните действия, които детето прави. Пригответе се да го възприемете като нещо нормално, дори това да ви създаде известни затруднения. Казвате си, че поведението е в реда на нещата – детето е постъпвало така преди и най-вероятно ще продължи да постъпва по същия начин и в бъдеще. Затова решавате от този момент нататък да приемате държанието му за нормално.
Това не означава да не почистим разлятото мляко или да оставим вазата, която детето току що е захвърлило, да падне на пода. Става въпрос само за вътрешната ни емоционална реакция. Колкото по-спокойно възприемаме поведението на детето, толкова по-лесно ще можем да реагираме равнодушно на действията, които сме записали в таблицата.

Денис
Веднъж в Центъра дойде семейство, което беше много загрижено за това как детето им ще общува с непознати хора. По думите на родителите му, Денис непрекъснато удря непознатите, след което започва да плаче и да пищи. Случи се така, че Денис прекара първия ден в Центъра с мен. По принцип родителите не присъстват в стаята, когато вътре има специалист, но майката настоя да остане по време на първата среща, за да помогне на детето да свикне с обстановката. Помня как тримата стояхме надвесени над някаква игра, когато Денис се присегна към мен. Точно щях да хвърлям зарчето, когато ме погледна в очите и леко ме удари по крака. Върху физиономията на майка му се изписаха неодобрение и загриженост, но тъй като Денис беше пред нея, нямаше как да види изражението й. Той обаче наблюдаваше моята реакция.
Продължих да се усмихвам и хвърлих зарчето. Вътрешно също се чувствах добре. Изобщо не ме беше заболяло от удара. Бях подготвен, че нещо подобно ще се случи. А и знаех, че всяка по-значителна реакция от моя страна само би провокирала детето да продължи да се държи по същия начин.
Погледът на Денис се прехвърли от лицето ми към търкалящото се зарче. Съобщи на глас, че съм изкарал пет и дори премести фигурката ми. Лицето на майка му от загрижено стана доволно. Тя остана в стаята още пет минути, след което излезе. Денис повече не ме удари. Нито посегна на някой друг от членове на екипа, не се разплака, нито се разкрещя за майка си – и то в продължение на цяла седмица.
Това, което се случи с Денис, е много често срещано явление. Децата непрекъснато ни изпробват като наблюдават реакциите ни и се държат по съответния начин.

Другата страна
Вече знаем кое обезкуражава детето да не постъпва по определен начин. Сигурен съм обаче, че има и такива неща, които искате то да продължи да прави. Как да го насърчим за тях?
Нека да направим друга таблица. Този път ще запишем онези неща, които детето прави, но бихме искали да прави по-често. Запишете как реагирате на тези постъпки и оценете реакцията си от 1 до 10 като прецените доколко е шумна /интензивна /голяма.
Сравнете резултатите от тази таблица (оценки от 1-10 за всяка реакция) с резултатите от първата. При повечето хора се оказва, че първите оценки са по-високи от вторите. Причината за това се корени в начина, по който самите ние сме възпитавани, а именно, че добрият родител изобщо не раздава щедро похвали на детето, тъй като съществува мнение, че то веднага ще спре да се държи добре, след като бъде похвалено.
В действителност след като бъдат похвалени, децата (както и възрастните), започват целенасочено да се държат по начина, предизвикал похвалата. Колкото по-щедра е похвалата, толкова е по-голяма вероятността хората да продължат да извършват дадена постъпка или действие. Когато реакцията е пестелива (или дори когато липсва такава), хората принципно губят мотивацията си за дадено поведение. Вероятно ще останете изненадани като разберете до каква огромна степен собствените ни реакции влияят върху поведението на околните.
Реплики от рода: „Това е прекрасно!“, казани с огромна усмивка и голяма доза ентусиазъм, вършат чудеса. Разбира се, трябва да сме искрени, когато правим това, за да могат думите наистина да подействат върху детето. Малчуганите, страдащи от аутизъм, са като радари що се отнася до искреността и много бързо долавят фалшивите нотки.
Широко разпространеното мнение, че родителят трябва да показва силна отрицателна реакция за всичко, което иска да изкорени и скромно одобрение за онова, което иска да поощри, винаги ме е смайвало, защото е абсолютно обратното на това, което действа на практика. Разбира се има деца, които наистина спират да правят дадено нещо, след като бъдат похвалени. Ако случаят с вашето дете е такъв, смекчете тона на похвалите, доколкото е необходимо. Можете например тихо да кажете: „Чудесно!“ или „Браво на теб!“.

Да обобщим
Начинът, по който реагираме на дадено действие, оказва пряко влияние върху мотивацията на детето да продължи да го извършва.
Равнодушната реакция е най-лесният начин да се справим с поведение, което не одобряваме.
Всяко действие, което искаме да поощрим, трябва да бъде увенчано с похвала.
Всяка наша реакция е от значение, било тя вътрешна (как се чувстваме) или външна (какво правим).
Много по-лесно е да демонстрираме липса на реакция като спрем да съдим поведението на детето.

2. Превърнете зрителния контакт в приоритет
Как да помогнем на детето да изгради по-задълбочени взаимоотношения със света

Проблемът с Джими
Джими беше шестгодишно момче, с което се бях занимавал няколко пъти през последните две години. Резултатите му бяха повече от впечатляващи – в началото когато дойде, изобщо не говореше, а сега вече знаеше хиляди думи. Като че ли през всичките тези години на мълчание, се бе съсредоточил върху това да слуша, мисли и учи, но без да може да говори. Думите сякаш бяха открай време в главата му, но просто очакваха момента, в който той сам щеше да намери начин да ги произнесе. Когато семейството му се включи в програмата, речта започна да се лее от устата му.
Когато Джими се върна в Центъра за допълнително обучение, аз бях първият, с когото трябваше да работи. Стояхме в стаята за игра пред огромна рисунка на Спайдърмен, която току що бяхме направили, когато той ме попита:
– Какво ли е усещането да летиш?
Бях поразен от промяната в него. Двамата водехме невероятен разговор! И все пак имаше нещо, което ме гризеше отвътре. Нещо не беше както трябва. Родителите му ме наблюдаваха как работя с него и когато излязох от стаята, се втурнаха към мен, все още развълнувани от изминалата среща, както и от огромния напредък, който Джими бе показал. Споделих впечатленията си за добрите му резултати, а после излязох в обедна почивка, но усещането, че нещо не беше наред, не ми даваше мира. И тогава се сетих! По време на цялата ни едночасова среща, Джими почти не ме беше погледнал.

Най-съкровеното нещо на света
По своята същност аутизмът е разстройство, което засяга умението на човек да си взаимодейства с околния свят. Независимо от факта, че някои деца с аутизъм говорят, използват гърне или се включват в учебните занятия, за разлика от други, общото при всички тях е, че изпитват огромни затруднения да осъществяват контакт с други хора.
Най-директният – и съкровен – начин да общуваме пълноценно помежду си е зрителният контакт. Така цялото ни внимание се фокусира върху човека, когото гледаме.
Известно ни е, че хората, страдащи от аутизъм, се дистанцират от нашия свят. Поради тази причина избягват зрителния контакт. Ако често гледат отсрещния в очите, връзката им със света се задълбочава, а те се опитват да избегнат точно това.
Колкото повече гледат, толкова повече учат
Проблемът при зрителния контакт е, че всеки го пренебрегва. Повечето родители смятат, че той далеч не е толкова важен като например проговарянето, социалните умения или дори използването на гърне. Но истината е, че огромно количество от информацията, която имаме за света, е получена чрез гледане. Пеленачетата например имат забележителен зрителен контакт. Те са запленени от хората – непрекъснато искат да общуват с нас, търсят погледа ни и затова се учат толкова бързо.
Ако искаме детето да учи по-бързо, трябва да му помогнем да гледа повече. Речта, социалните умения, привикването към гърне – всичко това се учи много по-бързо, когато е налице зрителният контакт.
Колкото по-внимателно ни наблюдава детето, толкова по-добре ще се научи да говори. Така ще забележи как образуваме думите, ще усети всички онези неуловими нюанси на езика и взаимоотношенията с външния свят, които по никакъв начин не бихме могли да обясним. Поведението ни ще му служи за пример как да се държи в света. Когато детето ни наблюдава, то се учи от нас. В АЦЛА казваме: колкото повече гледат, толкова повече учат.
Детето ми има добър зрителен контакт
Подобряването на зрителния контакт е от съществено значение, когато искаме да научим детето да общува пълноценно с другите хора. Понякога родителите се концентрират върху другите предизвикателства, пред които са изправени децата им и подценяват зрителния контакт. Това до известна степен е разбираемо: как по-точно да помогнем на детето да подобри зрителния си контакт? Изглежда трудно. Освен това (според много родители), детето няма нужда да го подобрява.
И точно тук грешат.
– Ама не, – отвръщат ми те. – Моето дете наистина има добър зрителен контакт!
Истината обаче е друга.
Резултатите показват, че в повечето случаи зрителният контакт е това, върху което трябва да се наблегне, преди да се премине към другите умения. Разбира се има и изключения. Но поне в 98% от случаите истината е една: детето има нужда от помощ, за да подобри зрителния си контакт. И това трябва да е приоритет за родителя.

Братовчед ми
Преди години отидох на семейна сбирка в Охайо. Там баба ми и дядо ми ме запознаха със Сали и Фред. Синът им беше аутист. Със Сали бяхме четвърти братовчеди, но понеже два пъти се беше местила, никога не се бяхме виждали. Те ми разказаха как Сам, синът им, вече е станал на 28 г. и дори си има работа. Зарадвах се като разбрах колко добре се справя.
Фред също така ми сподели, че би искал Сам да има повече социални контакти, но за съжаление синът му живееше сам, караше кола и се справяше чудесно без чужда компания. Поисках да се запозная със Сам. Сали се огледа наоколо, но не го видя никъде из стаята.
Тогава ми хрумна нещо. Слязох долу в сутерена. Там заварих самотен мъж да седи на канапето и да гледа телевизия.
– Аз съм Джонатан – казах.
– Сам, – отвърна той без да отмести поглед от телевизора.
Започнах да го разпитвам за живота му – разговор, който продължи около 15 минути. Зададох му много въпроси и той отговори на всички. През цялото време обаче, не ме погледна нито веднъж, с изключение на един единствен път, когато му казах:
– Би ли ме погледнал, Сам?
Направи го за части от секундата. След това погледът му отново се върна към телевизора.
Успехът на Сам е наистина забележителен. Той има работа, кара кола и живее самостоятелно. Сигурен съм, че много от вас с готовност биха жертвали едната си ръка само и само детето ви да постигне тези неща. Но преди да ампутирате някоя важна част от тялото си, бързам да ви кажа, че има неща, които Сам не е постигнал, а е можел да постигне (с правилната помощ, разбира се). И това са:
Приятелка
Най-добър приятел
Други приятели
Способност да създава приятели
Хората са устроени така, че веднъж щом се научат да се справят с основните проблеми на оцеляването, най-ценните неща, към които започват да се стремят, са свързани с това как да установяват връзка с околните. Взаимоотношенията, които изграждат живота ни, зависят от начина, по който се самооп-ределяме. А в живота на всеки човек взаимоотношенията са най-важното нещо.
Таблица за зрителния контакт
Много е важно да сте наясно какъв точно е зрителният контакт на детето. Използвайки долната таблица, започнете да го наблюдавате, докато е в една и съща стая с друг човек. Помолете човека да се заиграе с детето. Наблюдавайте в продължение на 5 мин. Поставете отметка всеки път, когато детето погледне другия в очите. Разбрахте, нали? Не някъде другаде или най-общо към мястото, където е той, а право в очите му. Само това се брои.
Таблица за зрителния контакт
Включил съм повече редове, за да направите упражнението повече пъти.
А сега да видим резултатите:
Има два фактора, които не са отразени в тази таблица: продължителност и спонтанност. За всичките тези пет минути детето може да погледне само седем пъти, но всеки поглед да е достатъчно продължителен, което говори за значителен зрителен контакт. Спонтанността се определя от това колко пъти детето поглежда по своя собствена инициатива, а не защото някой друг провокира погледа. Това е идеалната ситуация, която в повечето случаи се постига с усилена работа.

Внимавайте повече с деца, които говорят
Джими, момченцето, за което говорехме в началото на главата, се бе научило да говори съвсем свободно. То говореше толкова много, че всеки се увличаше в смислени и образователни разговори с него и съвсем забравяше за зрителния контакт. Това се получава винаги, когато децата развият умението да говорят: всички наоколо са толкова погълнати от този факт, че приемат зрителния контакт за даденост. Ако детето говори, това е прекрасно! Но паралелно с това, трябва да ни гледа и в очите.
След срещата ми с Джими, с екипа решихме да насочим усилията си върху подобряване на зрителния му контакт. Това стана бързо и в момента Джими посещава съвсем нормално училище, а в поведението му няма и следа от аутизма. Радва се на своите приятели и знае как да създава нови.

Техники за подобряване на зрителния контакт.
След като вече сме убедени защо зрителният контакт е толкова важен, ето какво можем да направим, за да го подобрим.
Заемане на правилна позиция
Позицията е изключително важна, когато се стремим да насърчим зрителния контакт. Пробвайте да гледате в очите човек, изправен пред вас, докато вие седите на стол. Обърнете внимание на напрежението в очите. А сега го помолете да застане на нивото на очите или малко по-надолу. Обърнете отново внимание на напрежението в тях.
Усетихте ли разликата? Когато човек гледа нагоре, усеща известно напрежение в очите. Когато гледа на нивото на очите или малко по-надолу, това напрежение изчезва. А нашата цел е да улесним детето, за да ни гледа по-често.
Също така, за да има добър зрителен контакт, е важно да сме в полезрението на детето. Това означава да избягваме да заставаме отзад или отстрани. Най-добре е винаги, когато е възможно, да заставаме пред него.
Поставете Батман на върха на носа си
Децата с аутизъм гледат към всевъзможни неща, само не и към хора. Предимно се взират предмети, които привличат вниманието им. Ако им подадем чипс, повече от сигурно е, че те ще гледат право към него. И това е съвсем логично, защото трябва да знаят накъде да протегнат ръка. Това се отнася почти за всички предмети, които им подаваме (и които те искат).
Има деца, които до такава степен правят всичко машинално, че изобщо не поглеждат към предмета, а само се протягат и с безпогрешна точност го грабват (сякаш притежават шесто чувство). Най-вероятно причината детето да прави така е, че знае много добре къде оставяме предмета. В такъв случай просто трябва да променим мястото на предмета (било то играчка или храна). Детето ще се протегне, няма да го намери и ще се наложи да го потърси с поглед. Ако има добре развито периферно зрение, значи трябва да поставим предмета по-назад, за да го накараме да се огледа.
Децата поглеждат към всичко, което им се подава, затова когато предлагаме нещо е най-добре да го държим точно пред лицето си. Така детето ще забележи предмета, но ще погледне и към нас. Ето как току що създадохме зрителен контакт! Единственото, което трябва да направим е да държим въпросния предмет (питие, морков или каквото е поискало детето) точно пред лицето си, на 4-5 см от носа. По този лесен начин помагаме на детето изключително много.

Зарадвайте се! (Похвалата)
Спомняте си, че в началото говорехме за това колко е важен начинът, по който реагираме, нали? Сега ще приложим това на практика за зрителния контакт. С други думи, когато детето ни погледне, ще го похвалим. Ето как можем да направим това:
Кажете му, че ви е приятно, когато ви погледне в очите.
Разчупете обстановката с някое въодушевено възклицание (кажете например: „Ау!“, „Да!“ или „Страхотно!“).
Усмихнете се широко като невербален начин да насърчите детето за зрителния му контакт.
Това са само част от вариантите. Не се колебайте да направите или кажете всичко, което прецените за подходящо. Важна е искреността, защото детето веднага ще я усети. Ако фактът, че детето е погледнало към вас ви е развълнувал, изразете радостта си така, както я чувствате. Но в никакъв случай не се преструвайте, ако по някаква причина не сте развълнувани. По-добре си припомнете колко е важен зрителният контакт за детето (и околните) – след което определено ще се развълнувате от погледа му!
Има деца, при които зрителният контакт е достатъчно добър и би било прекалено, ако ги хвалим всеки път, когато ни погледнат. Родителите обикновено знаят кога са прекрачили границата. Вместо да се впускаме в похвали за всеки поглед, е по-добре да изчакаме известно време, след което да поощрим детето за погледите му през последните няколко минути.
Освен това не бива да прекъсваме детето, докато говори, само за да го похвалим за зрителния му контакт. В такъв случай изчакваме да каже това, което има за казване и след това му споделяме колко много значи за нас неговият поглед.
Ако трябва, ще си го изпросим
Когато детето поиска нещо от нас, преди да му го дадем, го молим за поглед като кажем просто и ясно:
– Ако искаш камиончето, погледни ме в очите!
След което му даваме играчката, независимо дали ни е погледнало или не – просто сме длъжни да опитаме. А което е още по-важно, така му показваме, че като отвърне на погледа ни, получава нещата много по-бързо, отколкото когато не го прави.
Ако детето поиска нещо за ядене, вземаме малко количество от това, което яде (например 1-2 чипса, а не целия пакет) и преди да му го дадем, го молим да ни погледне в очите. Стоим изправени, за да не може да се пресегне и да вземе храната. Даваме му я веднага след като направи опит (независимо дали е успешен или не, задължително го похвалваме). Когато изяде чипса, вземаме отново малко количество и пак го молим за поглед. Това е много по-добре, отколкото да му дадем целия пакет наведнъж, защото така го караме да се упражнява по-дълго.

Същото като да работиш на д