„Бойният химн на майката тигрица“ – Ейми Чуа

Това е разказ за една майка, две дъщери и две кучета. А също за Моцарт и Менделсон, пианото и цигулката и как се стига до „Карнеги хол“. Разказ защо китайските родители са по-добри във възпитанието на децата, отколкото тези на Запад. Обаче в него се разказва и за жесток сблъсък на култури, мимолетно усещане за слава и как една майка е укротена от тринадесетгодишната си дъщеря.

Много хора се чудят как китайските родители възпитават така масово преуспяващи деца. Питат се какво правят те, за да отгледат толкова много блестящи математици и музикални гении, каква е атмосферата в семейството и дали биха могли да постигнат същото.

Повечето родители в Европа и САЩ карат децата си да възприемат учението като забавление. За разлика от тях в Китай не разсъждават по този начин. Там са убедени, че техните деца могат да бъдат най-добрите ученици. Някои си мислят, че американският, ориентиран към спорта, родител е аналог на китайската майка. Твърде погрешно. Всеки ден китайската майка прекарва в учебни занимания с децата си десет пъти повече време. За разлика от типичната, отделяща прекалено внимание на футбола европейска или американска майка, китайската е на мнение, че 1) работата в училище е на първо място; 2) една бележка 6 минус е лоша оценка; 3) децата трябва да са две години пред съучениците си по математика; 4) никога детето не трябва да бъде хвалено публично; 5) ако детето прояви несъгласие с учител или треньор, родителят винаги трябва да вземе страната на учителя или треньора; 6) единствените състезания, в които на децата се разрешава да участват, са тези, в които те могат евентуално да спечелят медал, и 7) този медал трябва да бъде златен.

Ейми Чуа е родена през 1962 г. в Шампейн, Илиной, и е най-голямата от четирите дъщери на семейство Чуа. Родителите й емигрират в САЩ в началото на 60-те години. Ейми Чуа завършва в Харвард право и икономика с отличие, а днес е професор по право в Юридическия факултет на Йейлския университет. Автор е на книгите „Свят в пламъци“ и „Денят на империята“. Живее със съпруга си, двете им дъщери – Луиза и София, и два самоеда в Ню Хейвън, Кънетикът.

Фамилията Чуа

Фамилното ми име е Чуа – на китайски Чай – и аз много си го харесвам. Фамилията ми произхожда от южната китайска провинция Фуцзян, прочута със своите мислители и учени. Един от преките ми предци по бащина линия – Чуа У Нън, е бил философ и поет, придворен астроном на император Шън Цзун от династията Мин. Заради многото си разнообразни способности през 1644 година, когато Китай е изправен пред опасността от монголска инвазия, У Нън бил назначен от императора за началник на военния щаб. Най-ценната ни семейна реликва, всъщност тя е и единствената – е един написан собственоръчно от У Нън трактат от 2000 страници, тълкуващ Ай Чън или Книгата на промените, един от най-древните китайски текстове. Сега един подвързан с кожа екземпляр от трактата на У Нън с йероглифа за „Чуа“ на корицата стои на видно място върху масичката за кафе в гостната.
Всичките ми баби и дядовци са били родени във Фуцзян, но в различни моменти в периода между 20-те и 30-те години на миналия век се качвали на кораби, отправящи се към Филипините, където се твърдяло, че има повече възможности. Бащата на майка ми – кротък, учтив учител, станал търговец на ориз, за да изхранва семейството си. Не бил религиозен и не бил особено успешен бизнесмен. Жена му, моята баба, била голяма красавица и ревностна будистка. Независимо от антиматериалистичното учение на бодхисатвата5 Гуанин, тя винаги искала съпругът й да се справя по-успешно.
Бащата на баща ми, добродушен търговец на рибен пастет, също не бил религиозен и не особено добър в бизнеса. Жена му, моята изключително властна и строга баба, направила състояние след Втората световна война от бизнес с пластмасови изделия, а после инвестирала печалбите си в златни кюлчета и диаманти. След като забогатяла – главно от производство на контейнери за концерна „Джонсън и Джонсън“, – тя се преместила в голяма къща в един от най-престижните квартали на Манила. Тя и вуйчовците ми започнали да купуват стъкларски изделия „Тифани“, картини на Мери Касат и Жорж Брак и апартаменти в Хонолулу. Освен това станали протестанти и започнали да използват вилици и лъжици вместо пръчици, за да приличат повече на американци.
Родена в Китай през 1936 година, майка ми пристига във Филипините със семейството си, когато е на две години. По време на японската окупация на Филипините загубва невръстния си брат. Никога няма да забравя разказа й как японските войници разтворили насила устата на чичо й, наливали вода в гърлото му и се смеели, че ще се пръсне като надут балон. Когато генерал Дъглас Макартър освободил Филипините през 1945 година, майка ми си спомняше как тичала след американските джипове и крещяла от възторг, когато американските войници хвърляли консервени кутии с кълцана шунка. След войната тя учила в доминиканска гимназия, където станала католичка. По-късно завършила първа по успех, suma cum laude, университета „Санто Томас“ с диплома на инженер-химик.
Баща ми бил този, който искал да емигрира в Америка. Блестящ математик, влюбен в астрономията и философията, той ненавиждал непривлекателния, с чести удари под кръста семеен бизнес с пластмасови изделия и се опълчвал срещу всички планове, които родителите му имали за него.
Още като момче отчаяно искал да замине за Америка и мечтата му се сбъдна, когато го приели за студент в Масачусетския технологичен институт. Предложил брак на майка ми през 1960 година, а няколко месеца по-късно родителите ми пристигнали в Бостън, без да познават никого. Тъй като се издържали само със студентските стипендии, не можели да си позволят парно и се топлели с повече одеяла. Баща ми получил докторска степен за по-малко от две години и станал асистент в университета „Пардю“ в Уест Лафайет, Индиана.
Докато растяхме в Средния запад, аз и трите ми по-малки сестри винаги сме знаели, че сме различни от всички останали.
За наше най-голямо унижение трябваше да си носим в училище китайска храна в термоси. Колко ми се е искало и аз да ям най-обикновен сандвич с колбас като всички други! От нас се искаше у дома да говорим на китайски – наказанието беше един удар с пръчица за всяка случайно произнесена английска дума. Всеки следобед се упражнявахме по математика и на пианото и никога не ни позволяваха да преспиваме в домовете на приятелките ни. Всяка вечер, когато баща ми се връщаше от работа, аз му изувах обувките и чорапите и му донасях чехлите. Бележниците за успеха ни трябваше да бъдат безупречни. Докато нашите приятелки ги награждаваха за петици, за нас оценката шест минус беше немислима. В осми клас спечелих второ място в състезанието по история и доведох семейството си за церемонията по раздаването на наградите. Някой друг беше спечелил наградата на доброволния клуб „Киванис“ за най-добър ученик. След това баща ми каза: „Никога, ама никога повече не ме позори по този начин.“
Когато разказвам на приятели тези истории, някои от тях си мислят, че съм имала ужасно детство. Обаче това изобщо не е вярно. В моето странно семейство аз получих увереност в собствените си сили. Започнахме заедно като аутсайдери, открихме заедно Америка и в крайна сметка станахме американци. Спомням си как баща ми работеше всяка нощ до три часа под такова напрежение, че дори не забелязваше когато влизахме в стаята. Но си спомням също как ни черпеше с тортили с пълнеж, хамбургери с кълцано телешко и други лакомства в разни заведения от вериги за бързо хранене, да не говорим пък за пързалянето с шейни и ски, гребането и летуването на палатки.
Спомням си как едно момче в началното училище се заливаше от смях, като си дърпаше очите, за да станат по-тесни, и ме имитираше как казвам рестоурант. Още тогава се заклех да се отърва от китайския акцент. Обаче си спомням също дните ми като скаутка, хулахопа, ролковите кънки и обществените библиотеки, как спечелих с есето си състезанието „Дъщери на американската революция“, както и колко горда бях в онзи паметен ден, когато родителите ми станаха натурализирани американци.
През 1971 година баща ми прие едно предложение от Калифорнийския университет в Бъркли, ние си събрахме багажа и заминахме на запад. Той си пусна косата дълга и носеше якета с надписи за мир. После започна да колекционира вина и сам си построи винарска изба с хиляда бутилки. Когато придоби международна известност за работата си върху теорията за хаоса, започна да пътува из света. Първите гимназиални години учих в Лондон, Мюнхен и Лозана, а баща ми ни заведе до Арктическия кръг.
Обаче той беше и китайски патриарх. Когато дойде време да кандидатстваме в колеж, заяви, че ще живея у дома и ще уча в Бъркли (където вече бях приета) и толкоз – не ми беше оставена никаква възможност за трудния избор в кое университетско градче да живея. Не се подчиних, както той на времето не се беше подчинил на семейството си, подправих подписа му и тайно кандидатствах за един колеж на Източното крайбрежие, за който бях чула да се говори. Когато му казах какво съм направила и че са ме приели в Харвард, реакцията му ме изненада. Буквално за една нощ гневът му се замени с гордост.
Беше не по-малко горд, когато по-късно завърших Юридическия факултет на Харвардския университет и когато Мишел, следващата му дъщеря, завърши колеж в Йейл и Юридическия факултет на Йейлския университет. Беше изключително горд (но вероятно и малко натъжен), когато и третата му дъщеря Катрин напусна дома заради Харвард, където след време завърши магистратура и докторска степен.
Америка променя хората. Когато бях на четири години, баща ми каза: „Само през трупа ми ще се омъжиш за някой, който не е китаец.“ Аз обаче се омъжих за Джед и днес съпругът ми и баща ми са най-добри приятели. Когато бях малка, родителите ми не съчувстваха на хората с недъзи. В повечето страни на Азия на недъзите се гледа като на нещо срамно, затова когато най-малката ми сестра Синтия се роди със синдром на Даун, отначало майка ми непрекъснато плачеше, а едни роднини ни караха да изпратим Синди в лечебно заведение във Филипините. Обаче майка ми се свърза със специални учители и други родители на деца с недъзи и скоро след това започна да прекарва търпеливо часове наред със Синди, за да решават пъзели и да я учи да рисува. Когато Синди постъпи в началното училище, майка ми я научи да чете и на таблицата за умножение. Днес Синди има два златни медала по плуване от Олимпийските игри за хора с увреждания.
Малко съжалявам, че не съм се омъжила за китаец и се притеснявам, че съм изневерила на цивилизация, просъществувала четири хиляди години. Обаче чувствам най-вече огромна благодарност за свободата и творческите възможности, които ми даде Америка. Сега в нея дъщерите ми не се чувстват като аутсайдери. Аз самата продължавам понякога да се чувствам така. Обаче за мен това е не толкова бреме, колкото привилегия.

Откъс:

Китайската майка

Много хора се чудят как китайските родители успяват да възпитават така масово преуспяващи деца. Питат се какво правят тези родители, за да отгледат толкова много блестящи математици и музикални гении, каква е атмосферата в семейството и дали биха могли да постигнат същото. Е, аз мога да им кажа, защото го постигнах. Ето някои неща, които никога не съм разрешавала на дъщерите си София и Луиза:

• да гостуват с преспиване у някоя приятелка;
• да гостуват на приятелка, за да си играят;
• да участват в училищна пиеса;
• да се оплакват, че това не им се разрешава;
• да гледат телевизия или да играят компютърни игри;
• сами да избират в какви извънкласни занимания да участват;
• да получават бележка по-ниска от отличен;
• да не са номер 1 в класа по всеки предмет, с изключение на физическо възпитание и драма;
• да свирят на друг инструмент, освен на пиано и цигулка
• да не свирят на пиано или цигулка.

Използвам съвсем свободно определението „китайска майка“. Неотдавна се запознах с един свръхпреуспял бял човек от Южна Дакота (виждали сте го по телевизията) и след като разменихме някои мнения, стигнахме до заключението, че неговият баща от работническата класа определено е бил „китайска майка“. Познавам някои корейски, индийски, ямайски, ирландски и ганайски родители, които също отговарят на това определение. И обратното, познавам някои майки от китайски произход, почти всичките родени на Запад, които по една или друга причина не са „китайски майки“.
Използвам твърде свободно и определението „западни родители“. При тях има всякакви. Дори бих казала, че западняците се различават много повече в стила си на родители, отколкото китайците. Някои западни родители са строги, а други не са. Има родители от един и същ пол, родители ортодоксални евреи, самотни родители, родители бивши хипита, родители банкери и родители военни. Всички те не са непременно на едно мнение, така че когато използвам определението „западни родители“, разбира се, нямам предвид всички, както и „китайската майка“ не се отнася за всички китайски майки.
Независимо от това обаче, дори когато някои западни родители си мислят, че са строги, обикновено те не могат да се сравняват с китайските майки. Например моите западни приятели, които се считат за строги, карат децата си да свирят на техните инструменти по половин час на ден или най-много по час. За една китайска майка първият час не създава проблем. Трудността идва с втория и третия.
Независимо от нашата докачливост на тема културни стереотипи, има тонове проучвания, които сочат явни и многобройни различия между китайците и западняците, когато става дума за родителски подход. В едно такова проучване, обхващащо 50 западни американски майки и 48 китайски майки имигрантки, почти 70 на сто от западните майки или са на мнение, че „да се поставя ударението върху успеха в училище за децата не е добре“, или смятат, че „родителите трябва да внушат на децата си да гледат на учението като на забавление“. За разлика от тях почти никоя от китайските майки не разсъждава по този начин. Повечето от тях са убедени, че техните деца могат да бъдат „най-добрите“ ученици, че „постиженията им в училище са показателни за успешен родителски подход“ и че ако децата не са отличници в училище, тогава има „проблем“ и родителите „не си вършат работата“. Други изследвания показват, че сравнени със западни родители, китайските прекарват всекидневно приблизително десет пъти повече време за учебни занимания с децата си, докато западните деца предпочитат да участват в спортни отбори.
Това поражда окончателното ми заключение. Някои могат да си мислят, че американският, ориентиран към спорта, родител е аналог на китайската майка. Твърде погрешно. За разлика от типичната, отделяща прекалено внимание на футбола, западна майка, китайската е на мнение, че 1) работата в училище е на първо място; 2) оценката 6 минус е лоша; 3) вашите деца трябва да са две години пред съучениците си по математика; 4) никога не трябва да хвалите публично децата си; 5) ако детето ви прояви несъгласие с учител или треньор, винаги трябва да вземете страната на учителя или треньора; 6) единствените състезания, в които трябва да разрешавате на децата си да участват, са тези, в които те могат евентуално да спечелят медал, и 7) този медал трябва да бъде златен.
* * *
Китайските родители могат да заповядат на децата си да получават само най-високи бележки, докато западните могат само да ги помолят да се опитат да положат по-големи усилия. Китайските родители могат да кажат: „Ти си мързелива. Всичките ти съученици се справят по-добре от теб.“ За разлика от тях западните родители трябва да се преборят със собствените си противоречиви чувства за това как се справя детето им в училище и ще се опитат да се убедят, че не са чак толкова разочаровани от постиженията му.
Дълго съм се питала как китайските родители могат да не се замислят прекалено много върху онова, което правят. Смятам, че има три модела на мисловна нагласа между китайските и западните родители.
Първо, забелязала съм, че западните родители са изключително загрижени каква самооценка имат децата им за себе си. Безпокоят се как ще се почувстват, ако се провалят в нещо, и непрекъснато се опитват да ги уверяват колко добре са се справили, независимо че изпълнението им на някой тест или рецитал е било твърде посредствено. С други думи, западните родители са загрижени за психиката на децата си. Китайските родители не са. Те предпочитат открития подход пред деликатността и в резултат на това са много по-различни. Например ако едно дете дойде вкъщи с оценка шест минус на някой тест, западният родител най-вероятно ще го похвали. Китайската майка ще изпадне в ужас и ще пита какво се е объркало. Ако детето се прибере у дома с петица на теста, някои западни родители пак могат да го похвалят.
Други ще накарат детето да седне и ще изразят неодобрение, но ще внимават то да не се почувства некадърно или неуверено в себе си и в никакъв случай няма да го нарекат „глупаво“, „безполезно“ или че ги „позори“. Дълбоко в себе си западните родители може и да се разтревожат, че детето им не се е справило много добре с теста, че може би не обича предмета или че има нещо сбъркано в учебната програма, а може би и в цялото училище. Ако бележките на детето не се подобрят, след време те могат да се срещнат с училищния директор, да изразят недоволство от начина, по който се преподава предметът или да поставят под съмнение способностите на учителя.
Ако едно китайско дете получи петица – нещо, което никога няма да се случи, – първо ще има крясъци и скубене на коси. После съкрушената китайска майка ще направи дузина, а може би и стотина повторения на тестовете и ще ги преговаря заедно с детето си толкова дълго, колкото е нужно, за да получи шестица. Китайските родители изискват отлични оценки, защото са убедени, че децата им могат да ги получат. Ако не стане така, китайският родител ще реши, че детето му не е учило достатъчно. Затова решението срещу по-ниските оценки винаги е детето да бъде подложено на унищожителна критика, наказано и накарано да се засрами. Китайските родители са убедени, че тяхното дете ще намери достатъчно сили в себе си, за да преглътне срама и да повиши бележките си. (А когато китайските деца наистина получат отлични бележки, те биват обсипани с щедри, разпалващи егоцентризма им похвали, но само у дома.)
Второ, китайските родители са убедени, че децата им дължат всичко. Причината за това е малко неясна, но вероятно е съчетание от някакво конфуцианско разбиране за синовна почит и факта, че родителите са пожертвали и направили толкова много за децата си. (Това, че китайски майки влизат в окопите и прекарват дълги, изнурителни часове лично да обучават, да упражняват, да разпитват и да шпионират децата си, е напълно вярно.) Независимо каква е точната причина, съществува разбирането, че китайските деца трябва да прекарат живота си, отплащайки се на родителите си с подчинение и със стремеж да ги накарат да се гордеят с тях. За разлика от тях мисля, че повечето западняци не са на същото мнение – че децата им трябва непрекъснато да се чувстват задължени на родителите си. Всъщност Джед е на противоположното мнение.
– Децата не избират родителите си – каза ми веднъж той. – Те дори нямат право на избор дали да се родят или не. Родителите натрапват живота на децата си, така че тяхна е и отговорността да се грижат за тях. Децата не дължат нищо на родителите си. Техният дълг ще бъде към собствените им деца. На мен това ми прилича на ужасна сделка за западния родител.
Трето. Китайските родители са убедени, че знаят какво е най-добро за децата им и затова пренебрегват личните им желания и предпочитания. По тази причина китайските дъщери нямат гаджета в гимназията и не могат да ходят на училищни лагери, където да преспиват далеч от дома. Затова никое китайско дете не би се осмелило да каже на майка си: „Получих роля в училищната пиеса! Аз съм селянин номер шест. Ще трябва да оставам всеки ден след училище за репетиции от 15 до 19 часа, а през уикендите ще е нужно да ме водите с кола.“ Бог да е на помощ на китайчето, което би се осмелило да опита това.
Не ме разбирайте погрешно: причината не е, че китайските родители не ги е грижа за децата им. Тъкмо обратното. Те са готови да се откажат от всичко заради тях. Просто това е един съвършено различен родителски модел. Мисля за него като за китайски, но познавам много родители, които не са китайци – обикновено от Корея, Индия или Пакистан, които имат твърде подобен начин на мислене, така че може би е най-вече имигрантска работа. Или пък е съчетание от това да си имигрант и същевременно да си представител на определени култури.
* * *

София

София е първородната ми дъщеря. Съпругът ми Джед е евреин, а аз съм китайка, което прави децата ни китайско-еврейски американци – етническа група, която може да звучи екзотично, но всъщност представлява мнозинство в някои кръгове, особено в университетски градове. На английски името София означава „мъдрост“, същото означава и Съ Хуей, китайското име, дадено й от майка ми. От момента на раждането й София проявяваше благоразумие и изключителна способност да се съсредоточава. Наследи тези качества от баща си. Като бебе заспиваше бързо нощем и плачеше само ако с това постигаше някаква цел. Тогава се потях над една статия на правна тема – бях си взела отпуск от адвокатската кантора на Уолстрийт и отчаяно се опитвах да си намеря работа като преподавател, за да не се връщам обратно – и на два месеца София разбра това. Спокойна и замислена, тя най-вече спеше, ядеше и ме наблюдаваше как се мъча да пиша, докато стана на една година.
Умствено се развиваше преждевременно и на осемнадесет месеца вече знаеше азбуката. Нашият педиатър не вярваше, че от неврологична гледна точка това е възможно и твърдеше, че тя само имитира звуци. За да докаже правотата си, той извади голяма сложна карта, в която буквите от азбуката бяха прикрити като змии и еднорози. Докторът погледна картата, после София и пак картата. Лукаво посочи едно жабче, облечено с нощница и барета.
– Кю (Q) – изчурулика София.
Докторът недоволен изсумтя.
– Без подсказване – рече ми той.
Въздъхнах с облекчение, когато стигнахме до последната буква – хидра с множество червени езици, която София правилно разпозна като „Ай“ (I).
В забавачката тя показа изключителни способности, особено по математика. Докато другите деца се учеха да броят от 1 до 10 по креативния американски начин с помощта на пръчици, мъниста и шишарки, аз научих София да събира, изважда, умножава, дели, да познава дроби и десетични дроби по зубрашкия китайски начин. За нея беше трудно да дава правилния отговор, използвайки пръчици, мъниста и шишарки.
Споразумението, което сключихме с Джед, като се оженихме, беше нашите деца да говорят книжовен китайски и да се възпитават по еврейски. (Бях възпитана като католичка, но беше лесно да се откажа от това. Не би могло да се каже, че католицизмът беше пуснал някакви корени в семейството ми, но повече за това по-късно.) Сега си мисля, че е било глупаво споразумение, защото аз самата не говоря книжовен китайски – родният ми диалект е хокиен*, а пък Джед не беше никак религиозен. Обаче уговорката някак проработи. Наех една китайска бавачка да говори постоянно на София на книжовен китайски и отпразнувахме първата Ханука**, когато дъщеря ми беше на два месеца.
София растеше и сякаш вземаше най-доброто и от двете култури. От еврейската страна беше станала задълбочена и любознателна. А от мен, от китайската страна, получи много умения.
Нямам предвид вродени или нещо подобно, а просто умения, научени благодарение на китайския начин, който изисква много усърдие и дисциплина и засилва увереността в собствените сили. На три години София четеше Сартър, прилагаше рекурсивната теория*** и можеше да изпише сто китайски йероглифа.
(Преведено от Джед, това означаваше, че тя разпознава думите „не е изход“, може да нарисува два застъпващи се кръга и може би се справя твърде добре с китайските йероглифи.) Като наблюдавах как американски родители засипват с похвали децата си за най-елементарни неща – например, че са нарисували една завъртулка или размахват пръчка, – стигнах до заключението, че китайските родители превъзхождат с две неща западните: 1) имат по-амбициозни мечти за децата си и 2) по-високо мнение за децата си като способни да постигнат много повече.
Разбира се, същевременно исках София да се възползва максимално от добрите страни на американското общество. Не исках да свърши като някой от онези странни азиатски автомати, подлагани на такъв родителски натиск, че се самоубиват, ако се класират втори на националния изпит за държавни служители. Исках да бъде приятно закръглена и да има хобита и други занимания. Не просто някакво занимание като например изучаване на някакъв занаят, което не води до никъде, или дори нещо по-лошо – да свири на барабани, което пък води до дрога, а по-скоро хоби, което да е смислено и много трудно, с потенциал за задълбочаване и виртуозност.
Така се стигна до пианото. През 1996 година, когато беше на три годинки, София получи две нови неща: първия си урок по пиано и една по-малка сестра.
Има една кънтри песен, в която се казва „тя е дивачка с ангелско лице“. Това с пълна сила се отнася за по-малката ми дъщеря Лулу. Когато мисля за нея, все едно че ще трябва да опитомявам див кон. Дори когато беше в утробата ми, риташе толкова силно, че оставяше видими следи по корема ми. Истинското име на Лулу е Луиза, което означава „прочут воин“. Не зная как сме й дали званието толкова рано.
Китайското име на Луиза е Съ Шан, което означава „корал“ и подсказва изтънченост. Това напълно се отнася за Лулу. От деня на раждането си имаше изтънчен вкус. Не харесваше бебешката храна, с която я хранех, и така негодуваше срещу соевото мляко, препоръчано от педиатъра ни, че обяви гладна стачка. Обаче за разлика от Махатма Ганди, който е бил самопожертвователен и медитирал, докато гладувал, Лулу имаше колики, ревеше и се гърчеше силно с часове всяка нощ. Двамата с Джед си слагахме запушалки и си скубехме косите, докато за наше щастие на помощ ни дойде китайската ни дойка Грейс. Тя задуши меко соево сирене с бял морски охлюв и сос от императорска гъба, гарнирано с кориандър, което Лулу доста бързо излапа.
Трудно ми е да намеря думи, с които да опиша отношенията ми с Лулу. „Тотална ядрена война“ не е най-точното определение. Смешното беше, че Лулу и аз много си приличаме. Тя наследи моята избухливост, острия ми език и способността ми бързо да прощавам.
Като говорим за личностни особености, трябва да кажа, че не вярвам в астрологията и мисля, че хората, които вярват, имат сериозни проблеми, но китайският зодиак описва безпогрешно София и Лулу. София беше родена в Годината на маймуната, а хората, родени в нея, са любознателни и умни и „общо взето могат да се справят с всяка поставена задача. Те предпочитат трудната и подлагаща ги на изпитание работа, която ги амбицира“. За разлика от тях хората, родени в Годината на глигана, са „своенравни“, „инатчии“ и често „избухват“, макар че не са „злопаметни“, защото са честни и добродушни. Лулу е точно такава.
Аз съм родена в Годината на тигъра. Не че искам да се хваля, но хората тигри са благородни, безстрашни, властни и магнетични. Освен това са късметлии. Бетовен и Сун Ятсън са били тигри.

Лулу

Първото ми противоборство с Лулу беше, когато стана на около три години. В Ню Хейвън, щата Кънетикът (Кънектикът), беше мразовит следобед, един от най-студените за годината. Джед беше на работа – преподаваше в правния факултет на университета в Йейл, – а София беше на детска градина. Реших, че моментът е изключително подходящ да запозная Лулу с пианото. Въодушевена от това, че ще работим заедно, Лулу с нейните кестеняви къдрици, кръгли очи и лице на китайска кукла изглеждаше подвеждащо миловидна. Настаних я да седне зад пианото върху няколко удобни възглавници, показах й как да натисне на равни интервали три пъти един клавиш с един пръст и я помолих да направи същото. Беше нищо и никаква молба, но Лулу отказа и предпочете да удари с отворени длани едновременно върху няколко клавиша. Казах й да спре, а тя заудря по-силно и по-бързо. Когато се опитах да я отдръпна от пианото, започна бясно да крещи, да реве и да рита.
Петнадесет минути по-късно продължаваше да крещи, да реве и да рита и аз не можах да издържа повече. Като избягвах ударите й, замъкнах крещящия демон до вратата на задната веранда и широко я отворих.
Температурата на нахлулата въздушна струя беше минус двадесет градуса и само след няколко секунди изложеното ми на ледения въздух лице ме заболя. Но бях решена да отгледам на всяка цена едно послушно китайско дете. На Запад послушанието се свързва с кучетата и кастовата система, но в китайската култура то се нарежда сред най-висшите добродетели.
– Няма да останеш вътре, ако не слушаш мама – рекох строго аз. – Ще бъдеш ли добро момиче или искаш да излезеш навън?
Лулу излезе демонстративно навън и предизвикателно ме изгледа. Почувствах в мен да се прокрадва смътно безпокойство. Лулу беше облечена само с пуловер, плисирана пола и чорапогашник. Беше спряла да реве. Всъщност мълчеше заплашително.
– Е, добре... решила си да си послушна – побързах да кажа аз. – Сега можеш да влезеш.
Лулу поклати глава.
– Не ставай глупава, Лулу. Много е студено. Ще се разболееш. Влез веднага вътре.
Зъбите на Лулу тракаха, но отново поклати глава. Точно в този момент всичко ми стана ясно като бял ден. Бях я подценила, не бях разбрала от какво тесто е замесена. Готова беше да умре от студ, но да не отстъпи. Трябваше веднага да сменя тактиката. Този път не можах да победя. Освен това можех да си имам неприятности с организациите за защита на детето. Започнах трескаво да мисля за отстъпление, ударих го на молби, ласкателства и подкупи, за да накарам Лулу да влезе обратно в къщата. Когато Джед и София пристигнаха, завариха Лулу накисната в гореща вана да топи парче кекс със стафиди в чаша с горещ шоколад.
Обаче Лулу също ме беше подценила. Аз просто се превъоръжавах. Фронтовата линия беше очертана, а тя дори не си даваше сметка за това.
* * *

За поколенческия упадък

Един от най-големите ми страхове е фамилният упадък. Една стара китайска поговорка казва, че „просперитетът никога не продължава три поколения“. Обзалагам се, че ако някой, уповавайки се преди всичко на опита, извърши пространно изследване на постиженията на различните поколения, ще забележи една твърде обща схема, характерна за китайските имигранти, имали късмета да пристигнат в Съединените щати през последните петдесет години като специализанти или квалифицирани работници. Схемата ще изглежда приблизително така:

• Имигрантското поколение (като това на родителите ми) е най-трудолюбивото. Много от тях започват живота си в Съединените щати без пукната пара, но работят непрестанно, докато станат добри инженери, учени, лекари, университетски преподаватели или бизнесмени. Като родители са били изключително строги и страшно пестеливи. (Не хвърляй тези остатъци! Защо използваш толкова много веро за измиване на съдовете! Не е нужно да ходиш на бръснарница, ще те подстрижа дори по-добре.) Инвестират в недвижими имоти. Не пият много. Всичко, което правят и припечелват, отива за образованието и бъдещето на децата.
• Типичното за следващото поколение (моето), на първите, родени в Америка, са високите постижения. Обикновено свирят на пиано или на цигулка. Учат в университетите от Бръшляновата лига или в Десетте най-престижни университета. Стават професионалисти – адвокати, доктори, банкери, телевизионни водещи – и надминават родителите си по доходи, но това отчасти се дължи на факта, че родителите им са инвестирали толкова много в тях. Не са толкова пестеливи като родителите си. Обичат коктейли. Ако са жени, често сключват брак с бял мъж. Независимо дали са мъже или жени, не са толкова строги към децата си, както техните родители са били към тях.
• Следващото поколение (на София и Лулу) е това, което ме кара да стоя по цели нощи будна и да се тревожа за тези млади хора. Благодарение на упорития труд на техните родители и този на бабите и дядовците им това поколение се ражда сред големите удобства на по-заможната средна класа. Дори като деца те притежават много книги с твърди корици (един почти престъпен лукс от гледна точка на родителите имигранти). Имат богати приятели, чиито родители им дават пари за всяка оценка пет плюс. Могат да учат или да не учат в частни училища, но във всички случаи от тях се очаква да носят съвсем нови, маркови дрехи. И накрая, а това е най-обезпокоителното, те ще почувстват, че личните им права са гарантирани от американската конституция и затова има по-голяма вероятност да не се подчиняват на родителите си и да не обръщат внимание на съветите им каква кариера да изберат. Накратко казано, всички фактори сочат, че това поколение върви директно към упадък.

Е, не и докато са под мое наблюдение. Още когато София се роди и аз се вгледах в хубавото й, умно лице, реших, че няма да позволя това да стане с нея, че няма да отгледам разглезено дете, получаващо всичко наготово, че няма да позволя упадък в семейството ми. Това е и една от причините да настоявам София и Лулу да свирят класическа музика. Знаех, че не мога по изкуствен път да ги накарам да се чувстват като бедни имигрантски деца.
Не можеше да се заобиколи фактът, че живеехме в голяма, стара къща, че имахме две прилични коли и отсядахме в хубави хотели, когато ходехме на почивка. Но можех да направя необходимото София и Лулу да станат по-задълбочени и по-съвършени от родителите ми и мен. Класическата музика е противоположност на упадъка, на мързела, вулгарността и разглезеността. Това беше начин децата ми да постигнат нещо, което аз не бях успяла. Същевременно обаче тя беше и обвързване с високите културни традиции на моите прадеди.
Моята антиупадъчна кампания имаше и други компоненти.
Също като родителите ми, аз настоях София и Лулу да говорят свободно китайски и да бъдат пълни отличнички. „Винаги проверявайте по три пъти отговорите си на тестовете“, казвах им аз. „Поглеждайте в речника всяка дума, която не ви е позната, и запомняйте точната дефиниция.“ За да бъда сигурна, че София и Лулу няма да се разглезят и да тръгнат към упадък като римляните пред сгромолясването на империята им, настоявах също да полагат и физически труд.
* * *
Китайският родителски подход е най-слаб, когато стане дума за провал – при него подобна възможност просто не съществува. Китайският модел е насочен към постигането на успех. Така се създава кръг от добродетели като увереност, упорита работа и още успехи. Разбирах, че ще трябва да взема мерки Лулу да постигне този успех на същото равнище като това на София, преди да е станало твърде късно.
* * *
– Всичките ми приятели – казваше тя, – си вземат кучета, когато децата им станат тийнейджъри. Подготвят се за празното гнездо. Кучетата са заместители на децата. Твърдението на Ани е смешно, защото китайските родителски грижи изобщо не могат да се сравняват с гледането на куче. Всъщност нещата стоят тъкмо обратно. Първо на първо, в гледането на куче има социален елемент. Когато срещнете собствениците на друго куче, можете да си говорите за много неща. А китайският начин за отглеждане на деца е невероятно самотна работа – поне ако се опитвате да я вършите на Запад, където сте оставен сам на себе си. Вие трябва да вървите срещу цяла ценностна система, вкоренена от епохата на Просвещението, срещу индивидуалната независимост, теорията за развитието на детето и Всеобщата декларация за правата на човека и не можете да разговаряте откровено с никого, дори и с хора, които ха