„На пазар за съпруга“ – Стивън Уингейт

За разказите си Стивън Уингейт получава награди от Гълф Коуст, Мисисипи Ревю, Джърнъл, Пинч, Бранд (Великобритания), Колорадо Ревю и номинация за наградата Пушкарт. Той живее в Лафайет, Колорадо, и преподава художествено писане в университета на Колорадо-Боулдър.

Сборникът с иронично двусмисленото заглавие „На пазар за съпруга“ е отличен с „Катрин Бейклес Нейсън Прайз“ за художествена литература. Писателската гилдия го обявява за „разкошен дебют на един утвърждаващ се нов глас в американската литература“. Състои се от тринайсет разказа за мъже, които търсят любовта. Някои от тях я намират, други минават покрай нея, а трети я оставят да им се изплъзне. Героите на Стивън Уингейт, много от които имат годеници или приятелки, знаят какво искат от една сродна душа. Често обаче в някакъв решаващ момент връзката, била тя действителна или въображаема, между мъжа и жената, която той си представя като своя избраница, се разпада. Любовниците в тези истории неизбежно и неминуемо откриват своята грешка и тя е извинението им да се отдръпнат. Както мъжът, така и жената може внезапно да видят какъв би бил животът, ако пристъпят към брак.

Макар че някои от разказите завършват по-обнадеждаващо от други, не може да се каже, че техните герои „заживяват щастливо до края на живота си“. Но я има надеждата, че любовните двойки независимо дали остават заедно, или се разделят, ще вземат най-доброто решение за себе си. Сюжетите не свършват на определена страница, а продължават и се доразвиват в ума на читателя, като тръгват от представата на Стивън Уингейт какво може да се случи, когато човек се раздели с една илюзия, представа или фантазия. #

Откъс:

Запознай се с Грейс

Малката ми сестричка Грейс е голяма работа. Очите й са гримирани с половин кило черен аркансил и се смее като най-долните курви, които се облягат по прозорците на заседналите в задръстването автомобили. Плащал съм й гаранциите и съм поръчителствал за нея толкова пъти, че общината трябва да ми окачи сто медала и да сложи портрета ми във фоайето си. Веднъж цъфна на вратата ми в пълна истерия и се скри в апартамента ми от последното си анаболно-мускулесто гадже, който пък се яви час по-късно с дванайсет рози в ръка и в компанията на два ротвайлера, и захвана да я придумва да се върне при него. Друг път я арестуваха, защото откраднала един крем за бръснене от дрогерията. На всичкото отгоре ставаше дума за мъжки крем за бръснене, а по онова време тя дори си нямаше приятел и живееше в сутерена при мама и татко. В няколко ресторанта са отказвали да ме обслужат, а веднъж изядох сериозен пердах на една автобусна спирка все заради Грейс и защото тя така и не прояви достатъчно здрав разум да напусне Бостън и да отиде да тормози хората някъде другаде.
Единственото, което поисках от Грейс, когато я поканих да се запознае с годеницата ми, беше да се държи прилично. Напълно разумна молба, нали? Тъкмо беше влязла в период на лечение с някакво ново лекарство, което трябваше да постави кризите й под контрол, и тъй като напоследък не беше имала сериозни пристъпи, аз бях заключил, че взема хапчетата си редовно и според предписанието, без да пропуска дози в желанието си да се чувства независима. Знаех също, че Прия, годеницата ми, ще се държи спокойно и мило с Грейс. Единствените хора на света, които биха могли да не харесат Прия, са онези, които мразят всички човешки същества по принцип.
Прия има дълги, грациозни ръце, които нежно галят, ласкаят и успокояват всички край нея. Грейс остана напълно спокойна по време на ордьовъра, дори след като изпи половин чаша вино, която й разреших като награда за старанието да се държи като нормален човек.
– Грейс е толкова мила – прошепна ми Прия в кухнята, докато разбърквахме салатата и проверявахме дали рибата се е опекла. – Трябва да отидем заедно в някой музей. Музей на изкуствата имам предвид.
– О, тя обожава музеите.
Целунах сякаш нарисуваното от Пикасо носле на Прия и се зачудих колко ли голяма грешка всъщност допуснах, като не осведомих навреме годеницата си за естеството на проблемите на сестра си, тоест преди да ги запозная. Беше направо престъпление от моя страна да подхранвам така надеждите на Прия, да й позволявам да смята, че ще си има една съвсем нормална американска зълва, с която да се срещат за обяд, да пазаруват заедно и да ме обсъждат зад гърба ми. Една нова приятелка, която ще й помогне да се почувства като у дома си в Бостън, да се почувства като у дома си в тази страна, и която ще я окуражава, когато хората наоколо говорят твърде бързо и неразбираемо на английски. Господи, стомахът ми се обърна само при мисълта как двете могат да отидат на пазар в мола и Грейс внезапно да се върне към навиците си на джебчийка. Прия ще се държи мило, ще се опита да ? помогне, точно както се опитва да помага на всички, но в края на краищата ще ги арестуват в комплект и федералните ще отнемат визата на Прия още преди да сме се оженили.
Знам, че подобно нещо никога няма да се случи, но изпаднах в паника само като си го представих. Въртях и сучех, но ми ставаше все по-безпощадно ясно, че ако се опитам да обясня на Прия ситуацията с психичните проблеми на Грейс, нямаше начин всички засегнати страни да не пострадат. Ако й кажех всичко, тя веднага щеше да застане нащрек и да охладнее, Грейс от своя страна на секундата щеше да усети, че става нещо необичайно – тя отлично усещаше кога хората я мислят за луда. Ако пък не кажех нищо, на Прия щеше да й се наложи сама да опознае Грейс и да проумее какво не е наред с нея. Реших да не казвам нищо, защото Прия бездруго си има собствен начин за разгадаване на ситуациите без ничия помощ, за разбиране на неща, които все още не може дори да изрече на английски. Достатъчно ? беше да види един човек веднъж и вече го беше проумяла – така се движеше Прия през света и точно затова я обичах.
Но не можех да не призная, че като премълчавам истината за състоянието на Грейс се проявявам като пълен егоист. Аз и сестра ми носим еднакви гени и аз някак си се надявах да извадя късмет и Прия да не забележи лошата страна на Грейс преди сватбата, за да не започне целенасочено да търси проявите на тази лоша страна и у мен. Аз самият също щях да получа известна отсрочка и нямаше да ми се налага на първо време сам да се вглеждам в тези прояви. Нямаше да има причина засега да се взирам дълбоко в себе си, както правех винаги когато Грейс ми стовареше проблемите си. Нямаше да се наложи да разкъсвам собствената си кожа, само за да се уверя, че върху вътрешностите ми не са жигосани същите слова, които са жигосани върху вътрешностите на Грейс – слова, които никога не бих могъл да изчегъртам от себе си.
Бях егоист, разбира се. Нямах и никакво време да обяснявам всички тези детайли на Прия, не и сега, докато се въртяхме в кухнята и проверявахме рибата. Трябваше да я извадим от фурната, да я сервираме, да я изядем и да си прекараме страхотно в компанията на Грейс – една прекрасна, спокойна семейна вечер, без крясъци, трошене на чаши и плач за някакви работи, които мама и татко били направили преди сто години.
– Готово ли е? – попитах Прия, обвивайки ръце около тъничката й талия и плоското й коремче.
Говорех си сам на себе си, настройвах се за вечерята с Грейс, но Прия ме разбра другояче и огледа рибата за пореден път.
– Готово е – каза.
Поднесохме яденето на масата и Грейс помоли Прия да благослови храната по индийския обичай. Прия изпя една песен, от която Грейс почти се разплака. Ръцете на Прия се движеха ритмично, докато пееше, и Грейс можа да ги огледа много добре – най-прекрасните ръце в целия свят, с дълги бронзови пръсти, които отлично знаеха колко грубо или нежно да докосват. Когато песента свърши, аз и Грейс изръкопляскахме, а Грейс каза, че би било страхотно, ако някоя вечер си приготвим заедно истинска индийска храна и седнем да се храним на пода, както тя самата веднъж направила в един индийски ресторант в Кеймбридж. Или пък било в японски ресторант? Не можела да си спомни точно. Въпреки това беше много чаровна, докато говореше, и не проявяваше видими признаци на лудост, което беше единственото, което ме интересуваше в момента.
Грейс се изказа много ласкаво за годежния пръстен на Прия, попита я какво работи и как прекарва свободното си време. Доста дълго време сестра ми изобщо не намери повод да заприказва обичайните си гадости по мой адрес, нито пък по адрес на мама и татко, нито пък да почне да се оплаква от това колко дълбоко грешали хората, които я мислели за луда, докато тя всъщност въобще не била луда, а тези хора просто не разбирали как стоят нещата. Но само минутка по-късно малката зла зелена змиорка, която живееше в душата на сестричката ми, изпълзя изпод камъка си и ме захапа както обикновено.
– О, Господи, а пък Дейви какъв чешит беше.
Грейс извъртя очи и забъбри за прогимназията и за това какво ужасно време били онези години и за двама ни, изброи всички момичета, с които излизах или с които се бях целувал
тогава. Това само по себе си беше ужасно неловко, но тя не спираше – продължи да описва гимназията, колежа, работните ми места едно по едно. Разказа на Прия за Джийн, която ме заряза седмица преди сватбата ни, когато бях на двайсет и шест години. Разказа й и за Барбара, за която за малко щях да се оженя миналата година.
Проблемът беше, че някои от нещата, които сестра ми описваше, бяха чисти измислици и никога не се бяха случвали наистина. Искам да кажа, всички споменати жени бяха съвсем истински, но половината от работите, които Грейс казваше, че съм правил с тях, не бяха верни. Някои от изброените жени бяха просто такива, които бях споменавал на Грейс, че харесвам, но всъщност никога дори не ги бях канил на среща. Или пък бяха жени, с които се бях целувал, но с които никога не бях спал, или пък такива, с които бях спал, но на които никога не бях правил предложения за женитба. Грейс обаче смесваше всичко в съзнанието си така, че от думите й аз излизах човек, дето спи с всяка срещната, която не прояви достатъчно разум да му избяга навреме. Ако започнех обаче да доизяснявам всяка подробност пред Прия, щеше да излезе, че се защитавам, и Грейс щеше да се заяде още по-страшно. Затова реших, че ако оставя Грейс да изиграе пълната си програма до момента, когато започне да говори очевидни безсмислици, Прия сама ще разбере, че сестра ми всъщност е напълно луда и така всички глупости по мой адрес щяха да се обезсилят от само себе си.
– Нека ти кажа нещо за Дейви – поверително рече Грейс на Прия, размахвайки набодено на вилицата си парче домат.
Кракът й ритна под масата към мен, както правеше винаги още от времето, когато живеехме при мама и татко, замахвайки упорито и все по-високо, целейки се в коляното ми. – Той познава жените, сериозно ти говоря. Ти също си го усетила, нали?
– Да? – усмихна се Прия, но истината беше, че едва успяваше да следи разговора.
– О, аз обичам жените, обичам ги всичките.
Ухилих се на Грейс и издух бузи така, както правеше татко, когато искаше да накара мама да млъкне. Знаех много добре как да процедирам, знаех как да настъпя Грейс по някое болно място, да я разстроя, да я накарам да се разкрещи и да си тръгне. Обърнах се към Прия, задържах усмивката си още миг, после лицето и очите ми се отпуснаха максимално надолу.
Виж колко съм тъжен, казваше изражението ми. Сестра ми ме огорчава. Но Прия не ме разбра. Беше още твърде млада, за да може да прозре отвъд снобарското лустро на Грейс и приказките й за музеи и изкуство, не беше все още и достатъчно американизирана. Тя вирна брадичка и ме изгледа така, сякаш аз имах някакъв проблем, а не Грейс.
– Той не лъже, хлапе – кракът на Грейс се удари за пореден път в масата и тя спря да го люлее. Нямаше как да ме достигне, освен ако не се смъкнеше цялата от стола и не се навреше под покривката, но дори и тя не беше толкова безсрамна, че да го стори. Вместо това отметна косата от очите си и се вгледа в Прия от упор. – Той наистина обича всички жени, до последната. Скоро сама ще го установиш.
Прия изправи рамене и с леко издрънчаване остави вилицата си с набодено на нея парченце риба да падне в чинията.
После отметна косата си от очите, имитирайки идеално жеста на Грейс, а аз можех да се закълна, че дори не си дава сметка, че го прави. Това беше една от най-прекрасните черти у Прия и едновременно с това една от най-лошите. Тя беше толкова естествена, толкова свободна, но никога не можеше да схване кога някой като Грейс си играе с нея.
Прииска ми се да бях имал повече време да помисля за Прия, да обърна специално внимание на нейните чувства. Не можех да го сторя обаче, защото кошмарът, предизвикан от Грейс, който толкова се бях старал да избегна, в момента ме гледаше право в очите от отсрещната страна на масата, подобно на сцена във филмов сценарий, която сам съм написал, а след това съм забравил. Сцена, в която съзнанието на жената, за която искам да се оженя, бива напълно объркано от лудата ми малка сестричка, която пък дълбоко в себе си отлично знае, че е повече съпруга за мен, отколкото която и да било чужда жена някога би могла да бъде. Лудата ми малка сестричка, която иска да извади наяве цялата история с рефрена „мама и татко“ и да я съживи и разиграе тази вечер в собствената ми гостна, да я възстанови тухличка по тухличка, а аз и тя да се окажем както винаги пленени точно в средата на цялата гадост. Това е и причината, поради която Грейс продължава да ме принуждава да я спасявам. Веднъж дори казах това на един от психиатрите й и той отвърна:
„Да, прав сте, категорично сте прав." Но не беше в състояние да стори нищо, за да промени ситуацията.
Погледнах Прия и потърках челото си с пръсти, потърках го на същото място, на което тя рисуваше червената точка на собственото си чело в дните, когато я водех на гости у леля ?. Мила, просто изтърпи тази вечеря, опитвах се да кажа.
Просто пропускай всичко покрай ушите си, докато Грейс си отиде, а после аз ще ти обясня всичко, както си е. Но не се получи. Прия кимна към Грейс, мъчеше се да осмисли глупостите, които току-що беше чула за мен и всички онези непознати жени, а после ме изгледа така, сякаш очакваше да отвърна на удара и да нарека сестра си лъжкиня. Но аз не можех да отвърна, не можех да погледна нито нея, нито Грейс в очите точно в онзи момент.
– Съжалявам – обърна се Прия към Грейс. Говореше много бавно. – Английският ми. Не разбирам какво казваш.
После прокара ръка по гърлото си, както правеше винаги когато не успяваше да следи разговора, но аз знаех, че не чуждият език я притеснява в момента. Притесняваха я хората.
Притеснявахме я ние.
– Само почакай – продължаваше Грейс – и ще видиш. Ще се преместиш при Дейви и ще му кажеш, че искаш да отидете в еди-кой си ресторант, а той ще почне: „О, не, там храната не е хубава." Всъщност в ресторанта просто работи някоя жена, която е чукал, или пък някоя негова бивша приятелка обича да обядва там и той не смее да си покаже носа в заведението, щото я е зарязал като последен нещастник и го е страх да не я срещне.
– Грейс обикновено не се държи така. Само като пийне малко повечко – обърнах се аз към Прия с възможно най-спокойния си глас.
– Не е нужно да съм пияна, за да кажа истината! – изръмжа Грейс като куче, на което дърпат кокала от зъбите. Прия я зяпна. Е, сега вече трябваше да е проумяла, че сестра ми е луда.
Просто трябваше да го е проумяла.
– Прия, мила? – извърнах се аз към годеницата си, обръщайки гръб на Грейс. – Трябва да знаеш, че...
– Какво трябва да знае Прия? – Грейс почукваше с пръсти по ръба на чинията си. Добре помнеше, че мразя, когато прави така. – А, Дейви, какво? Кажи ? какво трябва да знае!
– Тя трябва да знае, че бъдещата й зълва невинаги е била стабилна психически.
Погледнах към Грейс, сплетох пръсти пред себе си и заговорих така, сякаш бях с двайсет години по-възрастен от нея, а не само с две. Напълно овладяно, с достойнство и аристократизъм, за каквито семейството ни винаги е претендирало. – Трябва да знае, че Грейс взема хапчета, които й помагат да не се държи по подобен възмутителен начин с всеки срещнат. Трябва да знае, че Грейс е била въдворявана два пъти в лудницата в Матапан за наблюдение – обърнах се към Прия – Знаеш какво е „лудница“, нали?
Тя кимна в отговор и по движението й аз разбрах, че не трябва да се тревожа чак толкова, че ще я изгубя.
– Наблюдението нищо не означава – сопна ми се Грейс.
Изправи гръб и застана в поза, аристократична като моята, но пръстите й продължаваха да потропват по чинията. – Със същия успех тебе също можеха да те вкарат там. За наблюдение.
– Само че аз не крада. Аз не се хвърлям да дера лицата на хората, които чакат с мен на опашка пред гишето в банката. Аз не замерям полицейските патрулки с камъни.
Приведох се напред над масата толкова ниско, че лицата на двете жени останаха някъде над мен и аз почувствах как собственото ми лице се стяга така, както се стягаше всеки път, когато се опитвах да накарам Грейс да си затвори устата.
Мразех да правя това. Най-правилното решение в онзи момент беше да изчезна, да стана и да изляза от стаята. Защото, ако бях излязъл тогава, може би Прия щеше да съумее да успокои Грейс, щеше да тушира напрежението с онези свои нежни ръце с меки, идеално оформени пръсти. Наблюдавах тези ръце, отпуснати, бронзово-неподвижни върху сребристата покривка, но не можех да се накарам да посегна и да ги докосна.
– Извинявай, мила – казах на Прия. – Трябваше да ти разкажа всичко за Грейс, но си помислих, че тази вечер ще мине добре и тя ще се държи прилично.
– Какво ще кажеш за начина, по който ти вика „мила“? – Грейс извъртя очи към тавана. – Помисли си само колко още жени в този град е наричал така. Точно по тази причина се лепна за чужденка – не че има нещо лошо в това да си чужденка, не ме разбирай криво. Обаче Дейви е с теб само защото ти не си в състояние да проумееш как гледат на него хората, не разбираш малките намеци, които подхвърлят зад гърба му. Знаеш какво имам предвид, нали? Ти си умно момиче. Грейс се взря напрегнато в очите на Прия, докато не се убеди, че думите й са достигнали целта си, а после закима.
Прия й кимна в отговор, като отдели поглед от нейния само за секунда, колкото да ме стрелне недоверчиво.
– Мисля, че посещението ти у нас приключи, Грейс – произнесох с ясното съзнание, че най-лошото тепърва предстои.
Сестра ми произвеждаше сцените и скандалите, така че винаги някой друг да излезе виновен, а това ме вбесяваше толкова силно, че пръстът ми и сега трепереше, когато й посочих вратата. Грейс се престори, че не съществувам – друг трик, който много добре й се удаваше.
– Прия, мила – рече. – Трябва да разбереш нещо за Дейви, преди още да си се омъжила за него. Един ден той ще се превърне в копие на баща си, при това метаморфозата ще настъпи внезапно. Ще се случи без предупреждение и ще бъде необратима. Той не може да я предотврати. А после ще изсмуче живота от жилите ти, точно както баща му изсмука живота от моите жили. Ще ти нарежда каква можеш и каква не можеш да бъдеш.
– Грейс? – изправих се внимателно, сякаш крепях на главата си купа със сярна киселина и пуснах салфетката си в чинията на сестра си. – Мисля, че вече си привършила с вечерята. Мисля, че е време да си вървиш.
– Не съм привършила с вечерята, татко! – тя грабна салфетката и я запрати срещу мен, а после заблъска по масата.
– Татко! Татко! Татко! Татко! Татко! Татко! Татко!
Не можех да направя нищо друго, освен да обвия едната си ръка около шията й, а с другата да й запуша устата. Понякога това е единственият начин Грейс да бъде укротена. Тя задържа дъха си и втренчи поглед в Прия, която седеше безмълвно, навела очи към чинията си. Аз не обърнах никакво внимание на годеницата си тогава, защото просто исках да разкарам Грейс от дома си, преди да е натворила още по-страшни неща.
В момента за мен Прия беше просто далечен силует, само една идея, и ако точно в тази секунда беше решила да ме напусне, такава и щеше да си остане завинаги в съзнанието ми – една идея и нищо повече.
– Добре си – прошепнах в ухото на Грейс, както бях видял да прави парамедикът, който й помагаше при един от случаите, когато я бяха хванали да краде и ченгетата трябваше да я озаптяват насила. – Вече си добре. Дишаш спокойно. След около минута – цяла минута, по време на която аз не погледнах към Прия, цяла минута, в която за мен Прия практически не съществуваше – Грейс най-после задиша нормално.
Дръпнах ръка от устата й и тя вече беше спокойна, сякаш нищичко не се беше случило.
– Можех да те ухапя – рече сестра ми, – но не исках да разстройвам годеницата ти.
После изправи гръб, погледна Прия и каза:
– Извинявай, мила. Ще свикнеш.
Слава Богу, беше лято и Грейс нямаше сако или някаква друга връхна дреха. След десет секунди тя беше вън от апартамента, подсвирквайки си и размахвайки нехайно малката си бяла чантичка. Прия стана от масата и ме загледа така, сякаш очакваше от мен да й кажа какво да прави оттук нататък. Нямах представа как постъпваха с лудите хора в Индия. Може би там изобщо нямаха луди. Може би ги отпращаха в гори тилилейски да си умрат кротко. Не можех да подредя думите си, макар че ми се искаше да кажа на Прия, че бих я разбрал напълно, ако тя в този момент решеше да развали годежа. Исках да й кажа също, че ако пък решеше да остане моя годеница, веднага ще й разкажа цялата история на Грейс и ще й разясня подробно в какво семейство й предстоеше да влезе.
Не можах обаче да изрека нищо от това, което се въртеше в главата ми. Седнах на мястото на Грейс и отпуснах глава върху ръцете си.
– Съжалявам – казах на Прия и я погледнах едва-едва. – Трябваше да ти разкажа за Грейс.
– Тя има проблеми.
– Да. Големи проблеми. Сбърках, като не те предупредих.
– Ще разтребя.
Навела глава, Прия се отправи на пръсти към кухнята, а цялата грация и нежност бяха изчезнали от нея. Поне гласът й прозвуча както обикновено: мек, заоблен, завършен. Тя можеше да проумее колко болна е Грейс и колко отдавна аз се боря да й помогна. Прия обаче нямаше ни най-малко намерение да се рови из блатото на Грейсиния живот, не възнамеряваше да се занимава с кирливите ни ризи и да ме кара да й разказвам за тях ден и нощ – тя просто гледаше другояче на нещата. Прия щеше да ме остави да си бъда такъв, какъвто съм, щеше да остави и Грейс да си бъде такава, каквато е. Прия просто щеше да продължи напред, загледана както винаги само в онова, което е пред нея, а не в онова, което е останало зад гърба й. Ще разтребя – не бяха ли това думите й? Нима те не представяха всичко прекрасно у Прия, всичко, което обичах у нея? Е, в онзи момент фразата й ми се стори пророческа и аз също реших да поразтребя.
Давай напред, Дейв, казах си, докато грабех повече празни чинии, отколкото можех да нося. Давай напред. Трябваше да бутна с рамо кухненската врата, защото ръцете ми бяха заети. Вратата се удари силно в барплота и в този момент зърнах в очите на Прия невиждано досега изражение: тя не беше сигурна кой точно се приближава към нея в момента, не беше сигурна, че аз съм същият онзи Дейв, когото си е мислела, че познава. Когато проумях това, оставих чиниите и паднах на колене пред нея – точно така, както бях сторил, когато й предложих да се омъжи за мен.
– Напускаш ме, нали? – попитах. Хванах лявата й ръка и прокарах пръст по годежния пръстен. Исках Прия да ми каже:
Не, не те напускам, оставам с теб, нима не виждаш, че съм родена да бъда твоя жена? Исках да прокара пръсти през косата ми и да каже още: Ти не си Грейс, няма нужда да се тревожиш, защото никога няма да станеш като нея.
Но тъй като годеницата ми не каза нищо, аз повторих „Нали?" и това беше голямата ми грешка. Прия сигурно си помисли, че аз искам тя да си отиде, защото в следващия миг направи точно това. Остави празната купа от салатата в мивката, изплакна си ръцете и си отиде.
А кой знае, може би наистина съм искал да си отиде. Все още продължавам да си мисля обаче, че Прия все пак щеше да се омъжи за мен, ако не бях казал онова „Нали?" за втори път. Всяка нощ се мъча да видя случилото се през нейните очи, мъча се да се напъхам в кожата й, за да започна да се движа като нея, да дишам като нея, да галя нежно въздуха с ръце и да чувствам света като нея. Всяка нощ, дори и сега, нищо че Грейс вече я няма.

Превод от английски: Златка Паскалева
На книжния пазар от 9 април 2012 г.
Формат: 60/90/16
Обем: 232 стр.
ISBN: 978-954-28-1099-5
Корична цена: 13 лв.

Прочетете още:

• „Нишките на съдбата“ – Мария Дуеняс
• „Прелюбодейци“ – Вида Огненович
• „Жени под влияние“ – Мари-Франс Иригоайен