„Жената в черно“ – Сузан Хил

Сузан Хил е една от големите съвременни английски писателки с редица литературни награди и отличия в кариерата си. Тя е автор на класически творби, детективски романи и трилъри, много от които са се превърнали в художествен еталон на жанровете, в които работи.

„Жената в черно“ е един от най-емблематичните свръхестествени готически романи в английската литература. Книгата има специален статут във Великобритания. По нея са заснети3 екранизации, последната от които тръгна по българските кина от 20 април 2012. И макар историята да е добре позната в англоезичния свят, филмът веднага оглави бокс офис класациите от двете страни на Атлантика, а книгата стана бестселър на„Ню Йорк Таймс“ и „Амазон“. Сценичната адаптация на романа се играе в Лондон вече 17 години и е гледана от 5 млн. зрители.

Старинната къща „Тресавището на змиорките“ гледа към брулени от ветровете солени блата и тънката ивица на пътя, който преминава през тях. Някога госпожа Алис Драблоу е живяла там като отшелничка. Сега Артър Кипс, млад адвокат от лондонска кантора, е призован да присъства на погребението й, неподозиращ за трагичните и ужасяващи тайни, скрити зад залостените прозорци на запустелия дом.
Едва когато зърва на погребението млада жена с опустошено лице, облечена цялата в черно, у Артър Кипс започва да се прокрадва дълбоко безпокойство. Това чувство става още по-угнетяващо заради неохотата на местните хора да говорят за жената в черно или за онова, което се случва всеки път, когато тя бъде видяна.
На младия адвокат се налага да остане в „Тресавището на змиорките“, за да събере книжата на покойната госпожа Драблоу, когато мъглата започва да се спуска над уединената къща и близкото гробище и приливът го откъсва от останалата част от света...

„Великолепен готически роман... потресаващо зловещ и обсебващ.“
Ивнинг стандард

„Най-въздействащия трилър, на който някога ще се натъкнете.“
Дейли телеграф

„Сузан Хил създава едно автентично усещане за реалност.“
Дейли експрес

Откъс:

Тропот на конче, теглещо двуколка

Навън цареше тишина и чувах звука на собствените си стъпки, докато крачех по чакъла, но дори този звук бе смекчен в мига, когато тръгнах през тревата към насипа. По небето преминаха последните чайки на път за гнездата си. Един-два пъти погледнах през рамо и донякъде очаквах да зърна как черният силует на непознатата ме следва. Но вече почти си бях внушил, че сигурно има някаква падина или слог от другата страна на гробището, където далече от погледа се гуши малко селище, а на такива места светлината може да подлъже окото. Пък и в крайна сметка нали не бях потърсил скривалището на жената? Просто се огледах и не видях нищо. При това положение се постарах да не си припомням колко бурно реагира тази сутрин господин Джеръм, когато споменах непознатата.
Пътят върху дигата все още беше съвсем сух, но забелязах, че отляво съвсем бавно и безшумно водата леко е придошла. Зачудих се на каква височина покрива водата дигата, когато приливът е в разгара си. Но в спокойна вечер като днешната имаше достатъчно време да се премине безопасно по пътя, макар че сега, като вървях пеша, разстоянието сигурно щеше да се окаже по-голямо, отколкото когато го изминахме с двуколката на Кекуик – краят на пътя се губеше в сивотата някъде далеч напред.
Никога не се бях чувствал толкова самотен, толкова малък и нищожен сред обширното пространство. Обзеха ме мисли, които не бяха неприятни – поразен от пълното безразличие на водата и небето към моето присъствие, изпаднах във философско настроение. Няколко минути по-късно – трудно ми е да определя точно колко – бях изтръгнат от този унес, защото усетих, че не виждам много далече напред, а когато се обърнах, „Тресавището на змиорките“ беше изчезнало от погледа ми – не защото вечерта настъпваше, а поради гъстата и влажна морска мъгла, плъзнала откъм тресавищата и обгърнала всичко: мен, къщата зад гърба ми, края на дигата и полето в околностите на града.
Тази мъгла беше като мокра и лепкава паяжина, наглед тъничка, но непроницаема. На вкус и мирис изцяло се различаваше от жълтата и мръсна мъгла в Лондон – онази бе задушлива и тежка пелена, а тази – солена, лека, белезникава и непрекъснато се местеше пред очите. Стъписах се – мъглата като че ли ми се подиграваше, защото сякаш се състоеше от милиони живи пръсти, които ме опипваха, задържаха се върху тялото ми и едва после ме пускаха. Лицето, ръцете и ръкавите на балтона ми вече бяха покрити със ситни капчици. Притесних се и загубих чувството си за ориентация най-вече защото мъглата изникна внезапно.
Известно време бавно продължих напред, твърдо решил да следвам дигата, докато не стигна до селския път, където ще бъда в безопасност. Но много скоро ми дойде наум, че не е изключено да се заблудя веднага щом сляза от насипа и че е възможно да се лутам цяла нощ до пълно изтощение. Най-лесно и най-разумно беше да измина обратно стотината ярда, които ме отделяха от къщата, и да почакам там или докато мъглата се разнесе, или докато дойде Кекуик – или и двете. Обратният път беше цял кошмар. Наложи се да вървя бавно, стъпка по стъпка, защото се боях да не се отклоня към тресавищата, където да ме залее приливът. Опитите ми да се огледам мигом бяха осуетявани от движението на местещата се мъгла; непрекъснато се спъвах и се молех най-после да стигна до къщата, която явно беше по-далече, отколкото си мислех.
И тогава, някъде от дълбините на вихрещата се мъгла и здрача, се чу шум, който зарадва сърцето ми – глух тропот на конски копита и скърцане на друсаща се по пътя двуколка – звуци, които не можеха да бъдат сбъркани с никои други. Значи Кекуик не изпитваше страх от мъглата, сигурно беше свикнал да минава през полето и по дигата дори по тъмно. Спрях и зачаках да видя светлината на фенер – и се чудех дали да не извикам и да дам знак къде съм, иначе двуколката можеше внезапно да се появи и да ме запрати в канавката. Но в този миг осъзнах, че мъглата си прави шеги не само със зрението, но и със слуха ми. Шумът от движещата се двуколка засега не се приближаваше въпреки очакванията ми и при това според мене идваше не откъм дигата, точно зад гърба ми, а някъде отдясно, като че ли откъм тресавищата. Рекох да определя посоката на вятъра, но вятър нямаше.
Обърнах се, ала тогава чух шума по-слабо, сякаш се отдалечаваше. Озадачен, стоях и чаках, напрягайки се да разбера какво става в мъглата. Онова, което чух след малко, ме накара да изтръпна от страх, макар че нито можех да определя характера му, нито да си го обясня.
Тропотът на конските копита леко заглъхна, после изведнъж изчезна, а откъм тресавищата се дочу странно бълбукане като от вода, която се оттича, после се всмуква и пени. Този шум не спираше, а се смеси с пръхтене и пронизително цвилене на обзет от паника кон, след което чух и вик, по-скоро смразяващ писък, а после хлипане – трудно можех да определя точно какво беше – но ужасен осъзнах, че плаче уплашено дете, невръстно дете.
Стоях напълно безпомощен в мъглата, която ме обгръщаше, и малко оставаше да избухна в сълзи, обзет от потрес и объркване, защото бях напълно убеден, че последните страшни звуци, които чух, вероятно са от двуколката на Кекуик, с която пътуват дете и някой възрастен човек, в момента обзети от отчаяние. Отклонила се от дигата, двуколката сигурно беше попаднала в тресавищата, където плаващите пясъци и прииждащият прилив я дърпаха към дъното.
Започнах да крещя и крещях, докато не ми се стори, че сърцето ми ще се пръсне. После се затичах напред, но скоро спрях, защото нямаше смисъл – нищо не се виждаше. Не можех да стигна до тресавищата, а дори и да стигнех, едва ли щях да открия двуколката, за да помогна на пътниците. Най-вероятно беше тресавището да погълне и мене. Оставаше ми само да се върна в къщата, да запаля всички лампи и по някакъв начин да сигнализирам от прозорците с измамната надежда, че някой някъде в околността ще забележи това подобие на плаващ маяк.
Потръпващ от ужасните мисли, които ми идваха наум, и от картината, която неволно си представях – как клетниците бавно потъват и се удавят в калната вода – аз забравих собствените си страхове и измъчващите въображението ми представи отпреди няколко минути и съсредоточих усилията си да се върна в къщата колкото се може по-бързо, без да се излагам на опасност.
Сега вълните се плискаха почти досами дигата, макар че не ги виждах, а само ги чувах. Мъглата се сгъсти, настъпи пълен мрак, затова въздъхнах с облекчение, когато усетих под нозете си тревата и чакъла, а после слепешката стигнах и до входа на къщата. Зад гърба ми в тресавищата всичко бе замряло, чуваха се само вълните, а кончето и двуколката сякаш бяха плод само на въображението ми.
Когато отново влязох в „Тресавището на змиорките“, успях да се добера до стола в тъмното антре и седнах тъкмо когато краката ми се подкосиха. Скрих главата си в ръце и тялото ми се разтърси от неудържими ридания, защото напълно осъзнах какво се беше случило...
Нямам представа колко дълго седях, докрай отчаян и обзет от страхове. След известно време обаче успях да се съвзема достатъчно, за да стана и да обиколя къщата. Запалих всяка лампа по пътя си и оставих да свети навсякъде, но в дъното на душата си знаех, че едва ли мъждукането на няколко крушки ще проникне през мъглата, дори ако някой пътник напряга очите си, за да види светлинка. И все пак бях направил нещо каквото можах, затова се почувствах по-добре.
Сетне започнах да ровя из килерите, бюфетите и кухненските шкафове, докато накрая, в дъното на някакъв скрин във всекидневната открих бренди – отлежало трийсет години, в добре запушена запечатана бутилка. Отворих го, намерих чаша и си налях голяма доза, каквато ми се видя подходяща за един преживял силен потрес човек, който отдавна не е слагал нищо в уста.
Личеше си, че стаята от години не е била използвана от госпожа Драблоу. Мебелите изглеждаха овехтели от въздействието на соления въздух, свещниците и фруктиерите бяха покрити с патина, в старателно сгънатите кърпи имаше напъхани пожълтели книжни салфетки, а стъклените и порцеланови съдове тънеха в прах.
Върнах се в единствената стая на къщата, която претендираше за удобства, независимо от пронизващия хлад и миризмата на застоял въздух – в малката гостна, където седнах, отпих от коняка и се помъчих спокойно да преценя какво да предприема. Но когато питието ми подейства, вместо да се овладея, аз все повече се вълнувах и мислите ми все повече се объркваха.
Ядосвах се на господин Бентли, че ме беше изпратил тук, ядосвах се на собственото си глупаво самомнение и твърдоглавие, бях пренебрегнал всичките намеци и прикрити предупреждения за това място и взех да жадувам – не, да се моля – дано получа бързо избавление, та да се върна към безопасните си, спокойни дни в шумния Лондон и да бъда сред приятели – по-скоро изобщо да бъда сред човешки същества – и да видя милата Стела.
Не можех да стоя на едно място в тази клаустрофобична къща, внушаваща при това и чувство на празнота, затова започнах да се лутам от стая в стая. Вземах в ръце някой предмет, после го оставях, обзет от безнадеждност. Качих се на горния етаж, за да надникна в запустелите спални, а накрая стигнах до таванските помещения, пълни с ненужни вещи, без завеси или щори на високите прозорци. Отворих всяка врата и нямаше стая, която да не бе подредена, потънала в прах и страшно студена. И въпреки студа донякъде имах чувството, че се задушавам. Само една от вратите бе заключена – в края на коридора с трите спални на първия етаж. Отвън нямаше ключалка, нито резе.
Кой знае защо, тази врата предизвика гнева ми, изритах я, разтърсвах дръжката, но накрая приключих рязко с това занимание и слязох долу, заслушан в ехото на собствените ми стъпки по стълбите.
На всеки няколко минути отивах до един от прозорците, търках го с ръка, за да погледна навън, ала макар че тънкият пласт мръсотия се махаше и оставаше чисто място, не можех да изтрия пелената от морска мъгла, прилепила се отвън по стъклото. Като се взирах, виждах, че мъглата непрестанно се движи като облаци, носени вкупом от вятъра, без да се разкъсват.
Накрая се строполих върху плюшеното канапе в просторната всекидневна, обърнах гръб на прозореца и взел в ръка чашата с остатъка от втората порция ароматно, отлежало бренди, се отдадох на скръбни размисли и на нещо като самосъжаление. Вече не ми беше студено, не бях нито уплашен, нито разтревожен, сякаш сега се криех в пашкул, който щеше да ме изолира от ужасните събития, случили се в тресавището, затова си позволих да се отпусна, да изпадна в състояние на тъпота, примитивно като мъглата отвън, и най-после да си поема дъх, та ако не се успокоя, то поне да намаля крайното напрежение и вълнението, което ме беше обзело.
В ушите ми звънтеше непрестанно, звънът отекваше в главата ми, дрънченето звучеше едновременно и отблизо, и някак отдалече, губеше се, но аз оставах с него. Мъчех се да изплувам от плътна тъмнина, която не стоеше на едно място, а се движеше, както се движеше и земята под нозете ми, затова се страхувах да не се подхлъзна и да не падна в дълбините, където да ме погълне страховито боботещият водовъртеж.
Звънът не спираше. Събудих се замаян и зад високия прозорец в ясното, черно небе видях луната, огромна като тиква.
Главата ми тежеше, устата ми беше съвсем пресъхнала, крайниците ми бяха изтръпнали. Бях спал сигурно няколко минути или пък няколко часа – нямах представа за времето. С усилие се изправих и тогава разбрах, че звънът не е плод на помътненото ми съзнание и на неспокойната дрямка. Звукът се разнасяше в къщата – някой звънеше на входната врата.
Вървях и се спъвах, понеже краката ми се бяха схванали от неудобната поза на канапето, и когато тръгнах по коридора, започнах да си припомням какво се беше случило, и преди всичко – при което отново изпитах ужас – се сетих за историята с кончето, двуколката и детския писък, разнесъл се край „Тресавището на змиорките“. Запалените от мен лампи все още горяха и аз реших, че са били забелязани – надявах се на чудо и очаквах да видя спасителна група от силни мъже, хора, на които можех да поверя грижата за всичко, защото знаят какво да правят и веднага ще ме изведат далече оттук.
Но на светлината от лампата в антрето и от пълната луна, огряла посипаната с чакъл алея, видях само един човек – Кекуик. Зад него бяха кончето и двуколката. Изглеждаха съвсем като истински, цели и напълно невредими. Времето беше ясно и студено, небето пълно със звезди. Тресавищата лежаха безмълвни и неподвижни, сребристи на лунната светлина. Нямаше и следа от мъгла или облак, във въздуха почти не се усещаше влага. Всичко изглеждаше променено, така коренно променено, че все едно се раждах повторно в един нов свят, а миналото бе кошмар на болен мозък.
– Като излезе такава мъгла, чакаме да се разнесе – подхвърли сякаш между другото Кекуик. – При мъгла не може да се мине по дигата. Лош късмет, тоест лош късмет за вас.
Езикът ми сякаш беше залепнал за небцето, а краката ми всеки миг щяха да се подкосят.
– Пък и трябваше да дойде отливът – продължи кочияшът, като се озърна. – Неприятно място. Лесно ще се уверите, че съм прав.
Едва тогава си погледнах часовника и видях, че е почти два след полунощ. Отливът току-що беше започнал и дигата „Деветте живота“ отново се намираше над водата. Бях спал почти седем часа, горе-долу колкото спя обикновено, но до зазоряване оставаше много време, а аз се чувствах зле, нещастен и уморен, сякаш бях прекарал в безсъница половината нощ. Успях само да кажа със заекване:
– Не очаквах да пристигнете сега. Много съм ви задължен...
Кекуик леко побутна шапката си назад, за да се почеше по челото и тогава забелязах, че голяма част от сипаничавото му лице е покрито с бучки, подутини и брадавици, а кожата е моравочервена.
– Не можех да ви оставя тук през нощта – рече той. – Не съм такъв човек.
За миг изпитах облекчение, понеже, изглежда, бяхме повели нормален разговор по конкретна тема. Всъщност ме обзе радост, че виждам кочияша, през целия си живот не бях приветствал по-искрено появата на друго човешко същество, както и на кончето с двуколката, което търпеливо чакаше. После обаче си спомних какво беше станало привечер и изтърсих:
– Но какво ви сполетя, как успяхте да стигнете дотук, как се измъкнахте от тресавището?
В този момент сърцето ми трепна и аз осъзнах, че не Кекуик с кончето си е бил застрашен от плаващите пясъци, че това се е случило с друг, че с онзи човек е имало дете, а сега и двамата вече ги няма, мъртви са, водите на тресавищата са ги покрили и по спокойната, бляскава повърхност не е останала дори вълничка, тя дори не се е набраздила. Но кой, кой би тръгнал на път, и то с дете, в тъмната ноемврийска вечер при плъзналата мъгла и наближаващия прилив? В продължение на много мили наоколо единствената къща беше „Тресавището на змиорките“, освен ако не се потвърдеше предположението ми за жената в черно и скритото място, където живееше.
Кекуик ме гледаше право в лицето и аз си дадох сметка, че сигурно съм рошав и с безумен вид, че изобщо не приличам на деловия, уверен и елегантен млад адвокат, когото той бе оставил тук в ранния следобед.
– Я по-добре се качвайте – посочи ми двуколката той.
– Да, разбира се – съгласих се аз.
Кочияшът рязко ми обърна гръб и зае мястото си на капрата. Седна, загърна се в палтото и вдигна яката си, за да се пази от вятъра, впери поглед право напред и зачака. Несъмнено напълно съзнаваше в какво състояние се намирам, разбираше, че нещо се е случило с мене и ми стана ясно, че това никак не го изненадваше; по държанието му безспорно личеше, че не желае да научи какво точно е станало, не искаше нито да задава въпроси, нито да отговаря на въпроси, изобщо не направи опит да разговаряме. Готов беше да ме оставя и да ме взема по всяко време – можеше да разчитам, че ще го прави – но с това участието му се изчерпваше.
Без да продумам, бързо влязох в къщата и угасих лампите. После се качих на двуколката и оставих Кекуик и кончето да ме преведат покрай стихналите, загадъчно красиви тресавища под плаващата в небето луна. Изпаднах в нещо като транс – полунаяве, полунасън, клатушкан от движещата се двуколка. Ужасно ме заболя глава, а стомахът ми се свиваше от пристъпи на гадене. Не гледах къде минаваме, въпреки че понякога вдигах очи към небесния купол и пръснатите из него съзвездия, защото тази картина ми действаше утешително и успокоително – на небето все още всичко изглеждаше наред и нямаше никакви промени. Не беше така обаче нито с душата ми, нито с онова, което ме заобикаляше. Вече разбирах, че съм подвластен на неподозирана досега област в човешкото съзнание, в чието съществуване доскоро не вярвах. Идването ми на това място ме беше променило и нямаше връщане назад. Днес бях видял, а и чул неща, които и насън не си бях представял, че ще чуя и видя. Сега не само вярвах – не, сега знаех със сигурност, че жената от гробището е призрак. Дълбоко бях убеден в това, заключението ми беше твърдо и непоклатимо. Може би бях стигнал до него по време на неспокойния си, тревожен сън в къщата. Започнах обаче да подозирам, че кончето и двуколката, които чух откъм тресавището, кончето и двуколката с детето, което надаваше такива ужасни писъци, преди плаващите пясъци да ги погълнат, докато внезапно изникналата мъгла забули блатистото устие, земята и морето, и аз самият се загубих в нея, това конче и тази двуколка с детето също не са истински, не съществуват в действителност и са призраци. Вярно, че бях чул така ясно, както сега чувах, трополенето на колата и чаткането на копита; вярно, че бях видял жената с бледото изпито лице край гроба на госпожа Драблоу, а после и в изоставеното гробище. Можех да го заявя под клетва с ръка върху Библията. И все пак в определен смисъл, който не ми беше ясен, аз бях срещнал нереални, призрачни видения, духове на мъртъвци.
Щом си казах това, веднага усетих, че се успокоявам. Тресавищата и устието останаха зад гърба ни и ние се носехме, трополейки, по пътя в тихата нощ.
Реших, че съдържателят на „Гифорд Армс“ може да отговори на почукването ми и да ме пусне да вляза, а после щях да си легна на удобния креват и отново да заспя с мисълта, че така ще освободя главата и сърцето си от преживяното. А утре, на дневна светлина, щях да се чувствам по-добре и да съставя план за действие.
В същия миг усетих, че за нищо на света не бих искал да се върна в „Тресавището на змиорките“. Значи трябваше да открия начин, по който да се отърва от задълженията си към делата на госпожа Драблоу.
В момента обаче не можех да реша дали ще измисля някакъв предлог за господин Бентли, или ще му кажа истината с надеждата, че няма да ми се подиграва.
Едва когато се готвех да си лягам – съдържателят на странноприемницата прояви голямо съчувствие и с готовност ме приюти – отново се замислих над великодушието на Кекуик, дошъл да ме вземе веднага щом се е вдигнала мъглата и морето се е оттеглило.
Никой нямаше да го укори, ако беше свил рамене и си беше отишъл у дома с намерението да ме прибере на сутринта. Но той сигурно бе чакал през цялото време, без да разпряга кончето, загрижен, че може да прекарам цялата нощ в онази къща. Чувствах, че съм му много задължен и си наумих щедро да му се отблагодаря за усилията.
Легнах си чак към три. Оставаха още пет часа, докато съмне. Съдържателят ми препоръча да се наспя добре, никой нямало да ме тревожи, а времето за закуска било без значение. И той, макар по различен начин, също като Кекуик се беше обезпокоил за мен, въпреки че и двамата се отнасяха към въпроса извънредно сдържано, сякаш издигаха бариера пред желанието ми да ги разпитам, но и аз проявих благоразумието да не го правя. Можех само да гадая какво бяха виждали и чували самите те, какви подробности знаеха за разни необикновени събития в миналото, да не говорим за слуховете, приказките и суеверията, породени от тези събития. Нямах желание да се задълбочавам в разни обяснения.
Такива мисли ми дойдоха наум, когато положих глава върху меката възглавница, докато накрая не потънах в неспокоен, несвързан сън с появяващи се и изчезващи призрачни фигури, които ме стряскаха, така че един-два пъти се събудих с вик или започвах да бълнувам. Обля ме пот, мятах се на всички страни, та дано се освободя от кошмарите, да избягам от полуосъзнатото чувство на страх, предвещаващо беда, и през цялото време върху повърхността на съня ми непрекъснато изплуваха уплашеното цвилене, писъците и виковете на детето, докато аз самият стоях безпомощен в мъглата, неспособен да помръдна, сякаш нещо ме дърпаше назад, а зад гърба ми през цялото време, макар да не я виждах, а само да усещах зловещото й присъствие, се навърташе жената в черно.

Корична цена: 10 лв.

Прочетете още:

• „Още тогава лисицата е била ловец“ – Херта Мюлер
• „Владенията на страха“ – Пема Чодрьон
• “Вълча нежност” – Стеф Пени