„Ако животът не е чудо“ – Ивинела Самуилова

След успеха на „Животът може да е чудо“ Ивинела Самуилова – едно от откритията на издателска къща „Хермес“ за 2011 година, представя на своите почитатели втората си книга – „Ако животът не е чудо“.

Вярна на себе си, авторката предлага едно завладяващо, оригинално и проникновено, но същевременно написано с лекота и чувство за хумор четиво. И неусетно, почти като на игра, ни отвежда „до ъгъла“, където ни оставя сами да изберем накъде ще продължим...
„Има два начина да изживеете живота си: като нещо обикновено или като чудо“ – Алберт Айнщайн

За авторката:
Ивинела Самуилова е родена през 1971 г. в гр. Севлиево. Завършва езикова гимназия в град Враца с испански и английски език, а след това – магистратура по богословие във Великотърновския университет. Има и редица допълнителни квалификации и обучения: стопанско управление и администрация, журналистика, ПР, психология и други.
Ивинела живее и работи в София в сферата на маркетинга. Има един син.
За да удовлетвори различни свои интереси, Ивинела учредява фондация „Кларитас“, чиято основна дейност в момента е свързана със съхраняване и популяризиране на българския музикален фолклор. В етап на разработване са програми, ориентирани към подпомагане изграждането на хуманни качества у младите хора, както и програми, насочени към подобряване различни аспекти от живота на жените, с особено внимание към самотните майки.
Ивинела Самуилова е автор на първия български роман с приложна психология – „Животът може да е чудо“. Книгата веднага печели хиляди ревностни почитатели не само у нас, а и сред сънародниците ни в чужбина.
Тя беше официално представена в градовете София, Пловдив, Стара Загора, Варна и Бургас. А на 11 април 2012 г. книгата беше представена и пред българската общност в Лондон.
Творческите търсения на Ивинела Самуилова са насочени към вътрешния свят на човека и отношенията му с Бог, света и ближните.
На представянето на „Животът може да е чудо“ в София, Пловдив, Бургас, Варна и Лондон се събраха много почитатели на авторката
„Ако животът не е чудо“ излиза на 11 май. На 27 май в България отново пристига световноизвестният писател и психотерапевт Хорхе Букай .
В рамките на посещението му ИК „Хермес“ планира да срещне двамата необикновени психолози – Букай и Бъчев (прототип на главния герой в романите на Ивинела).

За книгата:
След книгата „Животът може да е чудо“, която намери топъл прием на българския пазар, Ивинела Самуилова ни предлага едно неочаквано продължение на темата. В характерния си духовит стил авторката отново отправя откровен, провокативно усмихнат поглед към читателите, но този път от диаметрално противоположна гледна точка: как човек може сам да отнеме чудото от живота си. Романът „Ако животът не е чудо“ не е антитеза на първата книга, нито е тъжна драматична история. Той по-скоро е опит за литературна гротеска по другата половина от мисълта на Айнщайн, която е мото и на двете книги. Настоящата творба е разказ за това какво се случва, когато живеем все едно животът е нещо обикновено. А „обикновено“ в нашето съвремие означава сиво и безрадостно ежедневие, мъчително стискане на зъби, яростна борба, страдание в агония да правим невъзможни избори, натрапени ни от социума. Живот в негатив, в който безчудесното е норма, а чудесата – изключение...“, обяснява авторката.
Докато в първата книга Ивинела Самуилова разказва история за това как човек може да се спаси от капаните на социума, то новата книга търси отговори на въпроса как стигаме дотам, че да ни е нужно спасение. В романа идеята за този „поглед на обратно“ е на Ади – главната героиня от първата книга, в която много читатели разпознаха себе си и чиято вълнуваща история вдъхнови хора от всички възрасти да поискат да внесат чудото в живота си.
В новия роман, вече открила, че писането е заниманието, с което ще осмисля ежедневието си, Ади си дава сметка, че призванието й, всъщност, е много повече от нейно лично търсене. Сама преживяла отчаянието на човек, изгубил смисъла, заради следване на чужди предписания за живот, Ади решава да предупреди колкото може повече хора за това, какво се случва, ако не поемеш отговорност за живота си. Тя започва да пише история, в която героинята й, предоверявайки се на чужди разбирания, вярвания, опит и споделена колективна народна мъдрост, е на път да разруши живота, към който винаги се е стремяла. Но дали „приказката“, в която е живяла, не е също социумен шаблон? Какво прави самата героиня, за да запази или да загуби даровете, които съдбата и е предоставила?
Посланието на авторката е, че, ако човек не поеме отговорност за живота си, ако не заеме авторската позиция в него, ако не успее да премахне рамките, моделите, стереотипите, страховете и предубежденията, животът престава да бъде чудо и се превръща в арена на мъчителни битки със себе си и света.
Чрез преплитане на историите на Ади и на нейната героиня – Мила, тази „книга в книгата“ ни показва по остроумен начин двата пътя, по които човек може да избере да тръгне във всеки един момент от живота си: пътят на страданието и невъзможните избори (Via Dolorosa) или пътят на чудесните възможности и радостта от живеенето (Via Miraculosa). Въпросите, които се разглеждат са наистина актуални: за изневярата и прошката, за следването на чужди ценности и прехвърлянето на вината за грешките ни другиму, а призмата, под която са поднесени, дава възможност за различни интерпретации. Ненатрапливото присъствие на психолога Алексей и живите разговори на хората от една чудна група в интернет, добавят допълнителна свежест и автентичност на повествованието.
Вярна на себе си, авторката предлага едно завладяващо, оригинално и проникновено, но същевременно написано с лекота и чувство за хумор четиво. И неусетно, почти като на игра, ни отвежда „до ъгъла“, където ни оставя сами да изберем накъде ще продължим... И да очакваме с нетърпение следващата й творба.

Откъс:

* * *

Мила седеше пред затворения прозорец и гледаше навън, без всъщност да забелязва каквото и да било. В момента се чувстваше като вцепенена – лишена от емоции, мисли и желание за живот. Една съсипана 35-годишна жена, току-що разбрала, че съпругът й, на когото бе имала безгранично доверие, й изневерява. Беше получила имейл от любовницата му. Бракът й, в чиято стабилност до вчера можеше да се закълне, бе изместил на заден план всичко останало в живота й и в този момент тя нямаше нищо, на което да се опре.
От малка Мила вярваше в любовта от приказките и не можеше да разбере тези, които смятаха, че тя е илюзия. Може би не вярваха достатъчно силно? Нейният принц се бе появил и бе точно както го описваха – силен и смел, красив и богат... Е, не много богат, но с направо неприлично висока заплата в сравнение с нейната на държавен служител... Грабна я, заведе я в замъка, който купи за нея (нов тристаен апартамент в модерен квартал), и напълни живота й със съдържание и смисъл – екскурзии, нова кола (на „близинг“, както казваше той, защото му се налагало понякога „да ближе задници“ заради това повишение, с което си позволил да й я купи, но за нея бил готов на всичко), маркови дрехи, истински перли и дори един мъничък диамант за 10-ата годишнина от сватбата им миналата година... И това не бе всичко, което Мила бе получила от живота (т. е. от съпруга си). Най-голямото й богатство бяха двете им деца, които в момента бяха на вилата с баба си и дядо си.
Изобщо, идилията й бе пълна... Даже толкова й харесваше, че постоянно си гледаше живота отстрани, все едно беше героиня в наситено розов сериал. И не пропускаше да сподели поредната серия от филма с останалите. Фейсбук профилът й приличаше на фотоалбум, отразяващ сякаш безкрайни моменти семейна идилия: Явор и тя, усмихнати и прегърнати на сватбата; Явор и тя, усмихнати и прегърнати, когато се раждаха децата им; Явор и тя, усмихнати и прегърнати на морския бряг; Явор и тя, усмихнати и прегърнати на моста на въздишките във Венеция; Явор и тя, усмихнати и прегърнати къде ли не – с децата или сами, винаги щастливи, излъчващи романтика, на която би завидяло и най-безчувственото сърце... До днес. Днес се сбъдна проклятието на баба й – думите, които бе запомнила още в детството си и които от време на време отекваха в съзнанието й и увисваха като черна сянка над главата й, сковавайки сърцето й в леден страх: „Много хубаво не е на хубаво“.
Чу се тътен на приближаваща гръмотевица и Мила чак сега забеляза, че вали дъжд. Сигурно само тук валеше – като че ли времето искаше да подчертае драмата в живота й, поставяйки я в подходящ декор. При Явор и онази – другата, вероятно грееше слънце. Там винаги грееше слънце – на нейното любимо място, където сега бе завел нея... Беше й казал, че е в командировка в любимия им морски град и че ще отседне в любимия им хотел. Предполагаше, че бе резервирал и любимата им стая, с изглед към морето. Мила не издържа и избухна в сълзи. Свлече се на земята и се разрида с глас. Изведнъж се почувства смазана. Почувства се ограбена и изоставена – сам-самичка на света... Усети се малка, объркана и изплашена до смърт – като момиченце, което най-после е успяло да се шмугне в пълния с толкова интересни неща килер, заиграло се е, а някой е дошъл, угасил е лампата и го е заключил вътре, само в тъмното. Мила не виждаше абсолютно нищо – никаква светлинка, която да й покаже пътя. Животът й внезапно бе потънал в мрак и тя изобщо нямаше представа какво да направи в този момент.
„Лошото е, че и аз нямам никаква представа!“ – изпъшка Ади наум.
Вдигна глава и погледна през стъклото на автобуса. Наближаваше нейната спирка. Тя прибра листовете в чантата си и се приготви за слизане.
Два месеца след онзи ден, когато откри призванието си, Ади реши да напише книга. Импулсът за това й беше дошъл спонтанно предишната вечер. Седна, без да има предварителен план какво точно ще пише, с някаква смътна идея за сюжет, но с твърдото намерение да направи достояние на всички най-важното откритие в живота си. Беше убедена, че ако човек не поеме отговорността да заеме авторската позиция, ако не успее да премахне рамките, моделите, стереотипите, страховете и предубежденията, животът престава да бъде чудо и се превръща в страдание.
Ади нямаше никакво намерение да пише банална история с хепиенд, в която някой е стигнал дъното, но изведнъж, точно в най-критичния момент, се озовава на подходящото място, в подходящото време, където го чака някой гуру спасител (при добър късмет – от о. Бали). Не, тя не си падаше по подобни блудкави истории, пък и такива имаше достатъчно. Смяташе, че би била по-полезна не ако покаже как някой се спасява, а ако се опита да разкрие как е стигнал дотам, че да му е нужно спасение – в какви рамки се е вкарал сам, какви етикети си е налепил, какви стереотипи са ръководили живота му, на какви убеждения е робувал, какви страхове са го движили.
Ади искаше да обърне внимание на хората какви проблеми могат да си докарат до главата, без изобщо да подозират, че сами водят живота си към нещастие, само от следване на модели, които са приемали по презумпция, като неподлежаща на съмнение истина, неоспоримо статукво, едва ли не от сътворението на света.
Както например поговорката: „Много хубаво не е на хубаво“. Ади не можеше да повярва как млади и стари повтарят като хипнотизирани тази глупост, като че ли е някаква очевидна всемирна закономерност.
„Тази бомба за взривяване на щастието се предава като завет от поколение на поколение, при това с най-добри намерения, като проява на истинска обич и загриженост“ – възмущаваше се Ади.
Алексей наричаше подобни „мъдрости“ негативистични социумни кодове, които предразполагат към мислене чрез граници и невъзможности. Точно това искаше да направи Ади: не да анализира конкретни проблеми, а да изобличи кодовете на малкия и големия социум, довели до тях. Призванието й като че ли изведнъж се оказа много повече от нейно лично търсене. Ади осъзна, че чрез него би могла да бъде полезна на много хора.
Автобусът спря и Ади пъргаво скочи на спирката. В момента, в който стъпи на алеята, от слушалките на плейъра й прозвуча: one, two, one, two, three, four, последваха няколко бързи такта, задаващи кънтри ритъма, след което Уили Нелсън запя една от любимите й песни – „Отново на път“. Тази песен винаги караше Ади да се размечтае как яхва един вран жребец, изправя го на задните му крака, поглежда леко презрително надолу, към това, което е „тук и сега“, после обръща коня в обратната посока, той изцвилва възторжено и решително препуска към някакво неизвестно, но непременно лудо приключение на живота й.
Ади въздъхна, зави и тръгна бавно по алеята, за да не пречи на щурото препускане на коня в мечтите й. Беше направила едва две крачки, когато го забеляза с периферното си зрение: кучешко лайно, към което, незнайно защо, тя имаше особено отношение – някакво усещане, че то играе важна роля в живота й напоследък. Беше се появило преди повече от два месеца, в един ден, когато самата Ади бе в „лайняно настроение“, както натуралистично наричаше емоционалните си състояния на потиснатост и раздразнение. Тогава Ади се бе спънала в лайното, което по онова време бе доста голямо и твърдо, почти бе прелетяла над него, ругаейки, а после, след като спонтанно се бе кръстила „скачащата в лайна“, силно се бе разсмяла. Без да може да го обясни и осъзнавайки, че би било налудничаво да се опитва да го прави, Ади бе сигурна, че онзи смях до лайното е бил съдбовен и е променил целия й живот. Сега, когато го бяха понавалeли и поразмекнали дъждовете на късната есен, Ади имаше чувството, че лайното я дебне коя сутрин няма да е нащрек, ще скочи в него, а после цял ден ще го разнася по земята... Ади се изкиска. „Ей сега ще ти покажа аз на тебе“ – закани му се усмихната Ади, все едно с лайното се състезаваха в правене на номера. Тя бръкна в чантата си, извади тетрадката, която винаги носеше, и един химикал и както си беше спряла насред алеята, над лайното, я отвори. Попадна на някакво хвърчащо листче, видя, че е празно, и започна да пише върху него. Когато приключи, се огледа, установи, че няма никого достатъчно близо, за да я чуе, придърпа малко шала към устата си, за да не се вижда, че говори, и каза:
– Лайно, посвещавам ти първия си лимерик! Слушай!
След което изразително зачете:
Ставам рано сутринта,
ходя, свиркам си с уста.
Лайно на паважа
чака да се омажа...
Това му е радостта!
Ади пак се изкиска, много доволна от литературния си опит и как бе „натрила носа“ на лайното. Тя сви юмруци, направи по детски „на ти сега“ и с усмивка, която изобщо не можеше да скрие, тръгна по алеята. Вече с гръб, закачливо, но дискретно помаха на лайното за сбогом и си пусна за втори път „Отново на път“, която току-що бе свършила.
В началото, когато разбра, че писането е нейното призвание, Ади реши, че ще пише хайку. Беше попаднала на едно телевизионно предаване за хайку и изведнъж й хрумна, че тристишията могат да й помогнат да се научи да улавя мига или по-скоро чрез тях да изкарва ценните моменти в живота си отвъд времето, в безкрая, където всеки миг става вечност. Стори й се, че писането на хайку може да се окаже страхотен начин човек да усвои изкуството да живее „никога и никъде“, разширявайки неограничено смисъла, който даден момент има в крайния ни живот. „Хайку не е израз на нещо, а съществуване на нещо“. Точно това определение за хайку грабна Ади: хайку не стопираше живота, не го подреждаше на рафтове в бурканчета с етикети, а включваше автора в самия процес на живеене.
Беше споделила някои от хайку опитите си с приятелки и една от тях й бе изпратила информация за друга кратка форма на поезия, този път петстишия с определена структура, които обаче трябваше да са хумористични. Ади направо се влюби в идеята. Лимерикът, смяташе тя, бе страхотен начин за пренаписване на негативни сценарии: задължителната му ритмична структура коренно променяше ритъма на ситуацията, а вложеният хумор тотално трансформираше контекста на случващото се. Отдавна чакаше някакъв повод, за да се пробва да напише лимерик, и сега лайното й го даде.
Ади много се забавляваше с тези си литературни опити, но най-много й допадаше, че те й помагаха да се държи будна за случващото се и да пренаписва живота си по различен начин – излизайки от социалната матрица. Тя откри в призванието си животоспасяваща терапия – писането можеше да бъде начин за вътрешно разширяване, за промяна на нагласата към проблемите, което всъщност бе целта на различните практики. „Ние никога не работим директно с дадена ситуация, а само с нашето отношение към нея“, казваше Алексей и именно това правеше Ади. Пишейки – тя променяше отношението.
„Отново на път“ бе свършила и този път Ади остави следващата песен да продължи – страхотно суинг парче. Тя започна да се придвижва със „суинговата“ си стъпка, както я наричаше – просто не можеше да устои на ритъма. Смяташе, че „стъпката“ не се забелязва отстрани, но отказваше да потърси потвърждение за това в очите на хората, които минаваха покрай нея. Малко по-напред забеляза как едно напълно сухо, кафяво листо, игриво, в нейния ритъм, се въртеше надолу към земята. Ади вдигна очи към дървото над него и видя, че това падащо листо бе последното. Тя спря и му се поклони точно когато листото минаваше пред нея, и остана така, докато то стигна земята. Разбира се, отстрани изглеждаше, че се е навела да си оправя нещо. Преди да се изправи, Ади взе листото, скришом го целуна и го премести на тревата отстрани. „Бих искала и аз, когато умирам, да имам дух да танцувам суинг“ – помисли си Ади. После изведнъж леко присви очи, извади тетрадката си и застанала над листото, записа:
Стар есенен лист
лудо танцува суинг.
Последно желание.
„Хайде, безкраят вече е и зала за суинг – каза си доволно Ади. – Най-после да има едно място, където човек да може да си суингва на воля“. Тя се изсмя тихичко и бързо закрачи, за да измине последните метри до службата си, подозирайки, че с тези си литературни отклонения вероятно закъснява.
Задачите я подхванаха още от вратата и не я пуснаха до края на работния ден. Когато си тръгна, навън бе вече почти тъмно. Ади много обичаше този момент от зимното време – смрачаването. Обожаваше да посреща мрака. Беше си измислила едно упражнение: „осветяване на мрака“. Задаваше си въпрос липсата на каква положителна емоция или състояние би пуснала мрака отвън да влезе в нея. Когато установеше какво й липсва, започваше да го усилва като светлина, докато добиеше усещане, че цялата е засветила в тъмното. Днес усети, че се е поизтощила, и си „включи“ малко жизнена енергия.
Прибра се директно вкъщи, нетърпелива да продължи писането на историята, която бе започнала предишната вечер. Веднага включи компютъра и докато чакаше да зареди, започна да се чуди: „И какво ще прави клетата Мила сега?“.
„Уиски!“ – тази мисъл долетя изведнъж отнякъде, като вик, и Ади почти подскочи. Нямаше представа откъде се появи идеята – тя не бе голяма „пиячка“, но си даде сметка, че няколко глътки сгряваща течност ще й се отразят наистина добре, защото усети как краката и пръстите на ръцете й са изстинали. Ади стана и отиде да вземе бутилката скоч, която държаха в един шкаф в килера. Извади кристална чаша „за уиски“, сипа си един пръст от напитката, сложи бучка лед, разклати чашата няколко пъти и отпи, докато се настаняваше отново пред компютъра. Той вече беше заредил и Ади отвори файла с книгата. Преглътна бавно уискито, наслаждавайки се на приятното усещане за топлина, разляло се по тялото й, после се усмихна доволно и някак дяволито, все едно й е хрумнало нещо забавно, след което лицето й изведнъж доби сериозно и концентрирано изражение и тя започна да пише.
„Уиски!“ – тази мисъл изскочи изведнъж отнякъде, като вик, и това бе първата възможност, различна от смъртта, която мина през главата й. „Да, да! Уиски!“ – помисли трескаво Мила, все едно бе открила сламката, за която да се хване, преди да потъне напълно. Алкохолът може би щеше да притъпи болката й, да неутрализира страха, да я отпусне и да й позволи да помисли трезво. Мила усети иронията в това да се отрезвява с алкохол, но сега не й бе до майтап. Тя бързо отиде до шкафа, в който държаха напитките, и измъкна почти пълната бутилка истинско ирландско уиски, което Явор беше купил специално за нея, защото тя веднъж на 100 години решаваше, че й се пие уиски, и разбира се, той се грижеше тя да пие най-доброто. Мила взе от витрината на секцията една от кристалните чаши за уиски, наля си малко, извади от фризера бучка лед и я сложи в питието. После занесе чашата до малката масичка, която бе поставена до големия фотьойл в ъгъла на хола, до прозореца – специалното й място за четене и сърфиране в мрежата. Седна на фотьойла в любимата си поза със свити крака, машинално взе лаптопа от масичката, сложи го в скута си, включи го и докато чакаше да зареди, започна да гълта уискито от чашата на големи глътки.
Усети моментално как топлината на питието разлива в тялото й усещане за спокойствие и й се прииска да засили това чувство максимално. Разбра, че няма да стане само с тези двайсетина грама, които си бе сипала, остави компютъра отново на масичката, стана да вземе бутилката, пътьом сложи в една купичка още няколко бучки лед, върна се, доля малко уиски в чашата си и зае отново мястото си на фотьойла. Отпи още няколко глътки и усети как главата й леко се замайва, въпреки че й се струваше, че умът й се избистря в някаква странна обратнопропорционална зависимост. Започна да забелязва в главата си контурите на някаква дума. Думата беше „сбогом“.
Нещо трепна в стомаха на Мила – тази дума изразяваше точно обзелото я чувство за злощастен край, който тя интуитивно усещаше, че скоро ще бележи живота й.
„Сбогом, сбогом...“ – повтори в себе си Мила няколко пъти, като ехо, търкулнало се по някой склон в пустошта. Последното ехо заглъхна някъде в нея и тя остана в пълна тишина.
След малко Мила стана, отиде до антрето, взе чантата си, която бе пуснала на пода, и извади джиесема отвътре. Измъквайки го от калъфчето, нежно прокара палец по екрана. Още не можеше да му се нарадва. Беше скорошен подарък за рождения й ден – от Явор. Модерен и скъп апарат, оборудван с джипиес и всякакви екстри. Когато се похвали на колежката си какъв многофункционален телефон й е подарил мъжът й, онази, явно от завист, я попита има ли си и вибратор. Мила през смях я сгълча, че говори глупости, и с очевидна гордост й обясни, че не й трябва „такова нещо“, защото тя си има Явор, което колежката й изкоментира така: „Абе на тия мъже днес не може да се разчита – на всичките им трябва ускорител. По-добре го смени – телефона де... Засега! Замени го за вибратор, но гледай да е от стария модел, без вграден GSM. Не ти трябва да ти звъни баш на най-интересното“. Тази случка изплува сега от съзнанието й и Мила тъжно си помисли: „Каква ирония... Онази кокошка явно е била права... Може би наистина ще трябва да заменя телефона за вибратор... Никога вече не бих могла да правя с него любов... И не искам да ми звъни...“ (имаше предвид Явор – не вибратора).
Ади прихна. „Както почваш, Аидке, не е ясно докъде ще я докараш“ – се смъмри тя, но тази спонтанна глупост с вибратора толкова й хареса, че сърце не й даваше да я изтрие. „И не искам да ми звъни...“ (имаше предвид Явор – не вибратора)“ – прочете пак Ади и отново прихна.
„Добре де, хайде, остави го засега!“ – разреши си Ади великодушно и продължи да пише.
Мила задържа апарата в ръка цяла вечност, вперила поглед в него. После колебливо натисна бутона с цифрата 1 и набра номера на Явор – беше го вкарала в опциите за бързо избиране, разбира се, под номер 1.
Явор обаче не вдигаше – явно не чуваше звъненето на телефона. „Може би люби другата“. Тази мисъл проряза сърцето й като с нож и болката бе неописуема – съвсем истинска физическа болка. Мила отново се свлече на земята, опря гръб в стената и скри лице в шепи... Нямаше да се справи... Животът й бе свършил...
Тя се изправи и с несигурна крачка тръгна към банята. Влезе, затвори внимателно вратата зад себе си и се взря в огледалото над мивката – беше бледа и изпита, с тъмни сенки под очите. А бе разбрала едва преди няколко часа. Научи около 16,30 ч. и едва изкара до 17 ч., когато свърши работното й време, безжизнено вторачила поглед в екрана на компютъра, усещайки как животът бавно изтича от нея, незнайно къде. Добре че колежката й си бе взела почивен ден и не можеше да я види – не би могла да понесе някой друг да разбере за случилото се, особено тази завистлива патка. Как щеше да обясни, че този, за когото по цял ден й говореше и се хвалеше къде я е завел и какво й е купил, сега й бе изневерил. Не помнеше как се е качила в колата и как е карала до вкъщи. Просто влезе, пусна ключовете и чантата си на пода в антрето, събу си обувките по инерция, влезе в хола, стигна до прозореца и там се разрида.
Мила обърна гръб на огледалото, отиде до тоалетната чиния и седна, забила поглед надолу. След малко, както седеше отпусната и унила, изведнъж рязко вдигна глава, пресегна се докрай и с голямо усилие и напрежение успя все пак да стигне това, което искаше да вземе от етажерката. Самобръсначката на Явор.
Ади спря да пише, вдигна глава и впери поглед в тавана. Само след миг обаче тя отново насочи вниманието си към компютъра. Отвори интернет, влезе в страницата на групата, която бе създала преди малко повече от месец за хора, които вече бяха участвали в семинарите с Алексей.
След малко в групата се появи нова тема с автор Tikva:
– ХИПОТЕТИЧЕН ВЪПРОС: Как бихте подходили, ако бяхте мъж и жена ви, на която изневерявате, ви се обади и ви каже, че иска да ви види, за да си вземе сбогом с вас?
Почти веднага започнаха да пристигат коментари:
No more shit: – Да си вземе сбогом...? В смисъл, решила е да го напусне или планира да се самоубие? Съжалявам за тъпия въпрос, но при мен е много топло и загрявам бавно...
Tikva: – Всъщност, доколкото разбирам, решила е да направи второто, така че въпросът не е съвсем хипотетичен...
Fate: – Ами... ако се обажда и иска да се вижда с мъжа си, за да си взема сбогом, може и да не се самоубие, реално. Много се дразня от такива истории... Аз, ако ще се самоубивам, ще го направя по-тайно, за да не ме спре нещо. Тази жена обаче явно иска да бъде спряна – може би смята, че ако се опита да я спре, това означава, че още я обича...
No more shit: – По книгите навсякъде пише, че опитите за самоубийство са всъщност вик за внимание. И аз смятам, че ако наистина мисли да се самоубие, едва ли ще уведомява когото и да е. Но наистина не е добра идея да се разчита само на това, да не вземе точно пък тя да опровергае теорията...
Mamma mia: – Няма как да знаем какво става в главата на тази жена, на която мъжът й изневерява, освен че се е фиксирала много здраво в проблема, който има в семейството – затова трябва да се направи опит да й се отмести погледа встрани, образно казано, и да й се покажат различни перспективи за развитие на живота й – по възможност без този мъж в него. Това обаче едва ли ще стане като на филм: точно миг преди да скочи от покрива, някой казва нещо и променя с един замах целия й мироглед, вовеки веков... Колцина от вас, ако разберат, че любимият им изневерява, не биха страдали и не биха искали той по някакъв начин да осъзнае колко лошо е постъпил?
Fate: – На мен една ми се обади така, да ми каже на кого какво да дам от нещата й, след като се самоубие... Звънях на „причината“ за самоубийството – той каза, че не му пука (говорим за големи хора!), а точните му думи бяха: „Да се самоубива!“. Аз й предадох добросъвестно, с малко по-други думи, и я посъветвах да не се занимава с него. Егати тъпотиите, безотговорна работа! В крайна сметка тя не се самоуби тогава, защото чула някаква руска песен – не помня коя. Пожелавам ситуацията да се разреши благополучно и в хармония с плановете на вселената. Нямам против хората да се самоубиват, щом го чувстват като изход и мислят, че е правилно, но не ми се вижда ок, когато товариш околните.
Mamma mia: – Представи си, че тази жена цял живот е живяла заради другите – мъжа си, децата... Понякога е кофти грам да не мислиш за себе си. Алън Гинсбърг има един момент в едно стихотворение: „И мъката ми, че Питър не ме обича, е мъка от това, че аз не се обичам...“ или нещо такова. Ей за това става въпрос при всички такива страдания... Ако обичаш себе си, няма дори да страдаш, че някой е решил да ти изневерява, камо ли пък да ти хрумне да се самоубиваш.
Sladurana: – Съгласна... Ох, освен да дръпнем една обща молитва? Не знам какво друго можем да направим, така и така не сме там.
Синята фея: – Невинаги можем да се извадим сами от блатото, издърпвайки се за косата като барон Мюнхаузен, не го забравяйте... Жената просто се е фиксирала много здраво в някакво убеждение – например, че без него животът няма смисъл... Има нужда от преименуване и от разширяване на границите – сега се е фиксирала върху една точка и точно затова тази точка й изглежда огромна. Трябва да се преименува, за да може да разшири периметъра на виждане – тогава точката-проблем ще започне да се смалява, а други опции, нови възможности – да се увеличават... Не е ли точно това разширяването, за което вчера говорихме...?
Sladurana: – Дали той да не я помоли да поотложи самоубийството за след като му помогне да пребоядисат детската стая, например..............?
Tikva: – Аха... А после? И у нас е за боядисване... Да дойдат, искам да кажа, ако пак й хрумне да се самоубива... Отлагането само по себе си може и да реши този път нещата – до другата седмица, или месец... Какъв е планът за спечеленото време между двете самоубийства?
Fate: – Ако мине номерът с боядисването... Сори, ама аз лично, ако бях този мъж, бих се изкушил да я пратя да се гръмне... Не съм на негова страна и никога не бих искала да съм на нейното място... Но ако той е решил да изневерява, ако е спрял да я обича, ако иска да е с друга, така ли ще го спре? Ще му се обажда, за да провокира чувството му за вина? Любов не се гради върху чувство за вина. Или върху съжаление...
Lady: – Простете, че така грубо се намесвам в очевидно тежката за много от вас тема, но „опит за самоубийство“ не съществува. Ако някой наистина иска да се самоубие, го прави от раз. „Опитите“, „сбогуванията“ и тям подобните са просто завоалирано в думи търсене на внимание. Човекът има потребност да е в ролята на слабия, на жертвата, за да му обърнат внимание...
Колкото и жестоко да прозвучи, може би най-доброто за нея би било мъжът й да не отговори на очакванията й (които вероятно са той да се почувства виновен, да се разкае и да се върне при нея) и така да я „освести“. Тя очаква на срещата да я разубеждават – вместо това, ако той си запази границите, без да й позволи да го манипулира, може и да има ефект. Тя да се съвземе и да си поеме контрола на живота – по бързата, болезнената процедура... Като й е толкова „багажът“...
Tikva: – Аз мисля, че изместихме много въпроса – той не беше за жената и дали тя манипулира мъжа си, а какво бихте направили вие, ако бяхте мъж, който изневерява, и жена ви, на която изневерявате, ви се обади да се видите, за да се сбогувате, защото, както се оказа, е решила, че единственият възможен изход за нея е самоубийството...
Kralitsa: – Абе какво сте го замислили този мъж – той женско мнение ли търси? Не знае какво става в главата на една жена и доколко може да рискува? И подпитва тук, при жените, та да се ориентира какво може да очаква? Не иска да рискува и да я отсвири, за да не му се налага после цял живот да живее с мисълта, че той е виновен за смъртта й...
Fate: – Никой не е виновен за ничия смърт – ако тя е решила да се самоубие, защо трябва друг да е виновен? С какво нейното самоубийство е по-благородно от неговата изневяра? И двете са манипулации...
Kralitsa: – Не мога да повярвам колко сте безчувствени... Действието на тази мила жена изразява един вик на душата й – вик за внимание и обич... Да не си обичан е най-страшното нещо на света и лудниците са пълни с необичани хора... Това е основна необходимост на душата!
Tikva: – Лудниците са пълни с хора, които са се вторачили в някакъв проблем и са го направили толкова огромен, че е превзел живота им – това е фиксация на 100%, липса на всякаква гъвкавост, на всякаква пригодност да съществуват... Живеенето е гъвкав процес, непрекъснато пренаписване на сценарии – не може да се забиеш в един сюжет и да дълбаеш само в него, особено ако е проблемен... Някой го беше казал много добре: „Когато си в дупка, първото, което трябва да направиш, е да спреш да копаеш“. А за твоя информация, Кралице, някои хора, поради това, че не са обичани, превръщат раздаването на любов в смисъл на живота.
Kralitsa: – Така е, но в случая какво помага това?
Tikva: – Искам да кажа, че не всички отиват в лудница, когато нещо кофти им се случи, и не всички се самоубиват – някои намират по-жизнеутвърждаващи решения, дори и ако за момент са изгубили смисъла...
Kralitsa: – Да, зависи от много неща... Но тук става въпрос за това животът, а не смъртта, да победи и да се спаси един човек, който иска да умре от НЕЛЮБОВ...
Tikva: – Ами... не знаем за какво става въпрос – в случая просто гадаем... А има и едни хора, които просто не успяват да осмислят това, което им се случва... И се почват едни тъпи импровизации на тема живот... майко мила!...
Kralitsa: – Вдигнах кръвно от тези постове, без майтап... Както съм сама, ще взема и аз да се самоубия... с тъп нож... цикламен... на бели точки...
Tikva: – О, очертава се нещо зрелищно!!!
Kralitsa: – Оставям цялата си споделена тук мъдрост в наследство на участниците в дискусията, с нотариално заверено пълномощно, и сега започвам да се режа откъм ноктите на краката: бааавно, жестоооко и уверено... Първият нокът е за Tikva.
Усмивката на Ади се разля по цялото й лице – тя беше пуснала темата, за да събере гледни точки, които да я насочат за развитието на сюжета. Разговорите в тази група обаче винаги тръгваха в непредвидима посока, обикновено такава, че колкото и сериозна да беше темата, накрая всички се търкаляха от смях. Ади се разсмя с глас и написа:
Tikva: – А, дай нокътя на друг – аз искам за себе си, ако може, само оня лимон, дето ти беше в гъза, когато фуча онзи ден! Ноктите ще ги дадем в музея – нокти от кралица („тя вечеряла е с пица и пораснала й трета цица“... Тъкмо и нея можеш да завещаеш на някого – на този, дето изневерява, сигурно си пада по цици.)
Kralitsa: – Вън вали, мамка му, и небето плаче за мен...
Кажете на всички, че съм ги обичалааа... Втори нокът оставям в наследство на Fate, да го сложи в рамка и да го окачи на площада...
Tikva: – Айде, приключвай вече с тия нокти... Няма да те чакаме цяла нощ да си изрязваш ноктите...
Kralitsa: – Тъжнооо... Нокът след нокът си отиват от мен...
Tikva: – Абе ай` стига с тия нокти – вади вече лимона, че да го продадем на търг и спечелените пари да дарим за нуждите на асоциацията в подкрепа на хората, лишени от чувство за хумор, и на пострадалите от сериозността... И от изневери...