Точните параметри на мъжкия свят

За авторката:
Анита Тарасевич е родена през 1965 г. в гр. Пловдив. Завършила е СОУ „П. К. Яворов“. Тогава са първите й публикации във в-к „Средношколско знаме“ и сп. „Родна реч“.
Завършва СУ „Климент Охридски“ със специалност „Българска филология“. По това време публикува стихове във в. „Пулс“, „Народна младеж“, „Студентска трибуна“, сп. „Тракия“, „Простори“, „Жар“ и други издания.
Стихосбирката й „Паметта на всяка капка“ излиза през месец март 1990 г. в издателство „Христо Г. Данов“ – Пловдив под редакцията на Добромир Тонев. През 2003 г. детската й книга „Джуджето Джу и други тайни“ е издадена с конкурс на Националния център за книгата на Министерството на културата.
Публикува разкази във в. „Сега“, „Аз буки“, „Монитор“.

За книгата:
Дебютната книга с разкази на Анита Тарасевич „Невинни момичета“ е както добра проза, така и свръхинтересен експеримент. Зад гърба си авторката има една стихосбирка и една детска книжка.
Винаги е интересно, когато един поет пропише къса проза. В късата проза лирическият талант се проверява много лесно, аристократизмът му или пропада, или се възвисява. Защото късата проза не търпи нито водопад от метафори, нито насилена ритмичност, за нея външната поетичност е противопоказна. Мен ако питате, късата проза обича безусловно и най-много онова тайно зрение, онова „тайновидство“, което е присъщо на поетите.
Именно това „тайновидство“ присъства в късите разкази на Анита Тарасевич. Тя е избрала трудния път – превръщайки в свои герои всичките възможни превъплъщения на жената. Ролите на майката, сестрата, любовницата, самотницата, съпругата са проверени чрез най-точния житейски лакмус – любовта. В тези разкази, голяма част от които носят и формално за заглавия имена на жени, женската природа е разкрита отвътре, в тях технологията на женското възприемане на света онагледява по неподражаем начин „мъжкия“ свят и така го поставя в точните му параметри. Защото, известно е, мъжете назовават действителността, но тъкмо жените изпълват със съдържание „назованото“.
Още нещо – разказвачът Анита Тарасевич не се плъзга в строежа на разказите си по ефектността, по самоцелната поанта. Тя ни предлага отрязъци от съдби, толкова реалистично описани, че се изкушавам да оприлича реализма в разказите й с „неореализма“ в „Римски разкази“ на Алберто Моравия. Автентична действителност, автентични герои, автентичен диалог – това са маркерите, които, убеден съм, ще превърнат „Невинни момичета“ в съзнанието на читателите в много повече от поредния сборник с разкази. Когато има толкова много любов в едно четиво, резултатът е лесно предвидим.
Деян Енев

Откъс:

* * *

Цончето

Всеки човек си има една история. Всеки човек обаче си има и много истории – всички онези животи, които като сапунени мехури се блъскат в неговия и оставят малък отпечатък. Като жената, която идва често в петък следобед да й направи фризура, защото трябва да изглежда добре вечерта, като младите момичета, които с кикот притичват край салона – струва им се, че още са прекалено млади, за да седнат в стола, където обикновено сядат техните майки и баби, да, като бабите с оредели косици, които все по-рядко влизат в малкото салонче – нейно и на майка й вече десет години. Майка й взема по-възрастните жени, а младите винаги идват при нея. При Цончето.
Напръсква с пулверизатора огледалото и го избърсва. Рядко се гледа в огледалото. То е за клиентите, да прецени прическите от всички страни. Иначе ще види – леките бръчици край устата, които се забелязват вече не само отблизо. Собствената й коса, която след безбройните експерименти вече не е съвсем като онази преди десет или преди двайсет години. Само преди десет години младите майки, които идваха с количките си да се подстригват при нея, дълго оглеждаха лицето й в това същото огледало, побутваха се, докато чакаха реда си, и после, седнали на кафе в кварталната градинка, въздишаха по формата на носа й – истински ли е, опериран ли е, как може да е толкова хубава, ама тя живее в нашия блок, знаете ли, а мъжът й е един такъв никакъв...
Ей така виждаше живота си тогава, преди петнайсет години, когато се ожениха – да има работа, да има мъж до себе си и дете. Защото знаеше колко трудно беше на майка й да я отгледа сама, без помощ, без мъжко рамо.
Направиха с майка й салончето и си поделяха работата. И майка й беше доволна – някога не беше успяла да постигне мечтите си да учи, да стане нещо по-различно и по-голямо, защото, когато мъжът й почина, трябваше да се грижи сама за дъщеря си, – но сега, сега двете доволно се сгушваха в ръкавичката на салончето – бяха оцелели, Цончето – с професия, работа, мъж и дете.
Оправяха се. Детето имаше компютър, получи го още в 5-и клас. Имаше най-хубавите ученически раници, най-хубавите тетрадки, най-модните дрешки. Малко разглезена беше – и баба, и майка, и баща, и тримата влагаха в нея надеждата си, че тя не просто ще оцелява и не точно по техния път – фризьорският салон, всеки ден от 10 до 6 часа, а понякога и прически по домовете... Кой знае, може би ще бъде актриса, толкова е жизнена и чаровна, като се умилква да иска нещо. Може би пък и някакъв друг бизнес, ето, винаги знае какви дрехи са модерни в момента, кои цветове се носят, другите деца по нея гледат; може с мода да се занимава, там няма нужда от много учене, че нещо и не й се учи напоследък; добър съпруг ще си намери – какво му трябва на човек...
Сяда на фризьорския стол – Цеца й се обади, че ще дойде в 11 ч., но още я няма. Кварталът сякаш едва сега се събужда – всъщност рано сутринта са излезли най-напред хората, които отиват на работа в центъра или по другите квартали, с пълните трамваи, с надпреварващите се маршрутки. Тя обаче живее наблизо и това не й се налага. После кварталът утихва докъм 9, когато пенсионерите тръгват към близкия пазар. Майките с количките излизат едва към 11 ч. и кафенетата оживяват от глъчката на хлапетата.
Поглежда се в огледалото. Просто няма какво друго да прави. Иначе не го обича това огледало – даже не се гримира. От малка майка й й казваше, че е хубава и без грим. И сега, ако си сложи грим, струва й се, че прилича на клоун, така и не успя да се научи.
Понякога, само понякога се чуди – не че е нещо недоволна или нещо такова, но се чуди какво ли би било, ако не си изкарваше хляба с ножицата. Когато чуваше да я обсъждат колко е хубава и така нататък, само понякога си мислеше дали пък не заслужаваше и нещо друго? Представяше си се с красива рокля, не че иначе се обличаше лошо, не... но си се представяше на някой от тези коктейли или приеми, за които четеше в онова клюкарско списание. Имаше къде-къде по-грозни от нея, с по-лоши коси, та какво ли щеше да бъде, ако тя беше там?... Ако вместо да подстригваше и да правеше прически и да пращаше клиентките си при Люси с козметичното салонче, ех, ако вместо това посещаваше луксозните фризьорски и козметични салони и оставяше другите да се грижат за нея... Ако беше постигнала нещо различно от представите на майка й, защото „трябва да оцеляваме, нали“, ако беше постигнала нещо повече, ако беше нещо друго...
А Цеца я няма. Цончето – всички така й казват – взема ножицата и нежно я прокарва по косата си. Наистина имаше нужда от освежаване – по-малко бои, по-малко третиране... Не че беше недоволна от мъжа си или от детето си, или от живота си. Не, нека да си ги има, но какво ли би било, ако бяха някои други, ако бяха нещо друго...
Ножицата изтраква и един кичур от косата й пада върху теракотените плочки. Тя е стресната, не знае как го е направила, но е и омагьосана от стърчащия край на кичура, от разпилените по пода нишки. Обикновено майка й мете изрязаните коси – след всяко подстригване събира с четката косите, мие пода и сутрин, и вечер – не е трудна работа при размерите 2 на 3 метра на салона. И Цончето премита, но майка й гледа да грабне четката преди нея.
Ножицата пак изтраква и още един кичур се разпилява по пода като паяжина от тънки капиляри. Беше гледала в някакъв учебник такива капиляри, капиляри ли бяха, нервни нишки ли по тялото на човек... Може би има нужда от промяна, от нещо различно...
Още един кичур пада на пода и сега вече няма прилика с капиляри, прилича на набързо направена рисунка с молив, черта насам, черта натам, по-скоро, сякаш някой просто е драскал, докато е мислил за нещо.
После още един кичур и тогава влиза майка й и зад нея Цеца и двете я гледат с едни такива големи очи и тя разбира, че нещо страшно се е случило, нещо с детето й или с мъжа й, но нещо много лошо и тя се свива на стола си и й се иска всичко да се върне назад, със скучната работа с ножицата в ръка, с ужасния мирис на бои, с огледалото, в което тя иначе не се поглежда, с кичурите коса по пода, с бръчките по лицето, с неживяното друго; иска й се всичко да си е все така, само да не се е случило нещо лошо, само всичко да е наред; после й се струва, че се смалява, че изчезва, че става малка клетка, част от майка си, че още я няма... Само всичко да си е като преди, ако можеше да го върне назад!
И после усеща ръката на майка си на челото. Очите й са все така широко отворени. Лошо ли ти е, имаш температура, така се изплаших, като видях да си режеш косата, толкова беше отнесена, отивай вкъщи, ако искаш, ще те заведа, аз ще взема Цеца да я подстрижа, само се прибери да си починеш и ще се оправиш, а утре ще видим какво е станало с косата ти. И тя разбира, че просто трябва да се прибере, и тръгва, но гърлото й е пълно със сълзи и не може да каже на майка си, че толкова й се иска да оцелеят.

На книжния пазар от 28 май 2012 г.
Обем: 128 стр.
ISBN: 978-954-26-1102-8 br>Корична цена: 8,95 лв.

Прочетете още:

• „Ако животът не е чудо“ – Ивинела Самуилова
• „Зед или дребните лудости“ – Ирина Папазова
• „Спирки под южния кръст“ – Румяна Николова, Николай Генов