Научнофантастичните книги и компютърните игри често предсказват и определят бъдещето

Не са много хората, които разбират, че в голяма степен научнофантастичната литература не само често точно предсказва бъдещето, но дори до известна степен го определя и създава. Много хора не са чели фантастика, но това не им пречи да я определят например като несериозна литература. Отдавна фантастичните книги са толкова сериозни, колкото и останалата художествена литература, а може би и по-сериозни, най-малкото научнофантастичните. Прочее те затова и така се наричат – научнофантастични. Друг интересен факт е, че колкото и богато и смело въображение да имат фантастите, все пак много от тях, така да се каже, се провалиха в прогнозите си, особено що се отнася до информационните технологии, до компютрите. Преди няколко десетилетия фантастите описваха мощни компютри, преносими електронни устройства, видеотелефони и прочее. Но много малко от тях се осмелиха да опишат толкова миниатюрни и мощни компютри, до каквито сега всеки има достъп и смятаме за нещо съвсем обикновено.
Представяме ви една книга по компютърна игра, която може би един ден ще звучи леко наивно и някой ще напише, че фантазията на автора не е била чак толкова смела и действителността се е оказала много по-фантастична.

Mass effect №2: Възходът – Дрю Карпишин, бестселъров автор на Ню Йорк таймс и автор на видеоиграта Mass effect.

За играта:
„Мас Ефект“ е популярна компютърна ролева игра, разработена от „Байоуер“, Канада. Първата част на играта се появява на пазара през 2007 година, последвана от „Мас ефект 2" през януари 2010-а, а третата, която се появи през март 2012-а, вече беше обявена от феновете за очакваната с най-голямо нетърпение игра за годината по време на церемонията за видеоигри на „Спайк тиви“.
Действието се развива в бъдещето, през 2183 година, като играчът приема ролята на командир Шепърд – елитен войник, изпратен на мисия да проучи Галактиката с космическия кораб „Нормандия“. Заглавието „Мас ефект“ се отнася до специфично физично явление, което притежава свойства, сходни на гравитацията и електромагнетизма, и е сред основните причини за разширяването на Вселената. То възпрепятства инерцията и позволява пътуване със скорост, по-голяма от тази на светлината. Играта се отличава от останалите компютърни игри и по значението, което сюжетът оказва върху развитието на играта. Диалогът, при който играчът има правото сам да избира репликите си, формира характера на командир Шепърд и предопределя съдбата му. От всеки избор в дадена ситуация зависи развоят на събитията и дори – в крайна сметка – съдбата на човечеството. Извънземните раси използват мас ефекта, за да влияят на останалите жители на Галактиката на енергийно ниво и да ги контролират. Правата за филмиране на „Мас ефект“ са закупени от „Леджендари Пикчърс“, известно с мащабната холивудска продукция "300", както и с хитовите филми „Тъмният рицар“, „Спайдърмен“, "X мен“ и др. Представители на „Байоуер“ ще са изпълнителни продуценти на филма, който се очаква по екраните през 2013 година. Играта е носител на наградата за игра на годината и още четири награди за графика и дизайн за 2008 година.

За автора:
Автор на книгите по едноименната компютърна игра е канадецът от украински произход Дрю Карпишин, написал и трилогията за Дарт Бейн към култовата поредица „Междузвездни войни“. Освен като писател, Карпишин работи и като дизайнер за „Байоуер“ и участва в разработването на играта „Мас ефект“, както и на популярната видеоигра „Междузвездни войни: Рицарите на Старата република“.
Преди да се захване с писане, Дрю Карпишин си изкарва прехраната като данъчен инспектор, но автомобилна катастрофа го принуждава да се откаже от работата си. След като се възстановява напълно, записва английска филология в университета в Албърта и придобива магистърска степен. Жени се за дългогодишната си приятелка Дженифър и прекарва девет години с нея и любимата си котка Рокси в дома им в Едмънтън. След примамливото предложение от „Байоуер“ двамата се местят в Остин, Тексас, САЩ.

За книгата:
Човечеството открива процъфтяващо галактическо общество, разпиляно из стотици слънчеви системи. Командир Шепърд изиграва основна роля за победата над Сарен и гетите. Но за да оцелеят на междузвездната политическа арена, хората трябва да се приспособят и да еволюират. Човечеството се нуждае от проекта „Възход“.
Начело на програмата, предназначена да помогне на децата с биотични способности да развият потенциала си, е Кали Сандърс. Използвайки единствено силата на ума си, биотиците умеят да вдигат и хвърлят предмети и да ги пръсват на парчета.
Най-многообещаващата ученичка на проекта е дванадесетгодишната Джилиън, дъщеря на адмирал Пол Грейсън. Тя притежава необикновена дарба, но страда от лека форма на аутизъм.
Кали не подозира, че момичето е жертва на престъпната групировка „Цербер“, ръководена от Илюзорния човек. Тайната организация провежда нелегални опити, за да използва биотиката като могъщо оръжие в борбата за надмощие над извънземните раси.
Джилиън трябва да изиграе своята роля и да се превърне в героиня на човешката раса. За да спаси момичето, Кали се изправя срещу безмилостни врагове в най-далечните кътчета на галактиката. Но дали би могла да спаси една дъщеря от собствения й баща?

Интервю с Дрю Карпишин:

Как започна кариерата си в света на игрите и писането?
Големият пробив дойде през 2000 година, когато се включих в конкурс на „Уизърдс ъв дъ Коуст“ за проекти за роман, чието действие се развива в света на Забравените царства. Изпратих им проекта си и в крайна сметка така се появи първият ми роман – „Темпъл Хил“.
Що се отнася до пробива ми в света на игрите, бях на точното място в точното време. Работех по магистърската си степен по английска филология в Университета на Албърта (също през 2000 година), където видях обява от BioWare. Компанията търсеше автори. Аз вече бях подписал договора си за романа по Forgotten Realms, а BioWare са известни с поредицата си Baldur`s Gate, чието действие се развива в същия свят. Изглежда, всичко си пасна идеално. Започнах работа през пролетта на 2000-та година и нещата се задвижиха.

С какво обичаш да се занимаваш, когато не пишеш?
В свободното си време обожавам да играя голф, това е голямата ми страст. Почитател съм и на билярда, обичам много да следя и спорта в медиите.

Самият ти геймър ли си и кои са любимите ти игри?
Честно казано, от писане и голф не ми остава време за компютърни игри. Играл съм не повече от шест игри за последните пет години.

Дрю, кажи ни честно – държиш ли на читателските мнения дори когато са отрицателни? Или понякога критиката – пък била тя и градивна – преминава границата на допустимото?
Обичам да получавам писма от читателите и геймърите, за да знам дали съм на прав път. Опитвам се да не обръщам внимание на хейтърите – хората, които само критикуват и обиждат. В крайна сметка трябва да следваме собствения си инстинкт, защото, ако се опитваме да се харесаме на всички, със сигурност ще претърпим провал. За щастие до този момент получавам предимно положителни отзиви, което значи, че инстинктът ми не ме е подвел.

Последен въпрос, Дрю. Какво можем да очакваме от теб през тази година? Работиш ли вече по нови проекти?
През 2012 година планирам да отделя време и на нещо, което е изцяло мое творение – работя върху фентъзи трилогия в жанра „меч и магия“, която е почти завършена. Кой знае, може би това ще бъде наследникът на Властелинът на пръстените/Колелото на времето/Игра на тронове. А може би ще бъде пълен провал. Само времето ще покаже!

Откъс:

* * *

По-рано Пол Грейсън никога не сънуваше. Като младеж спеше необезпокоявано по цяла нощ. Но тези невинни дни си бяха отишли много отдавна.
Летяха от два часа; след още четири щяха да стигнат до целта си. Грейсън провери състоянието на корабните двигатели и масовото устройство, после потвърди курса върху навигационните екрани за четвърти път през последния час. Нямаше много други неща, които да прави един пилот по време на пътуването; при полет със свръхсветлинна скорост всичко бе напълно автоматизирано.
Не сънуваше всяка нощ, но почти през нощ. Това може да бе признак за напредващата възраст или страничен ефект от червения пясък, с който се друсаше от време на време. Или може би беше просто гузна съвест. Саларианците имаха една поговорка: ум с много тайни никога не намира покой.
Той се бавеше; проверяваше и препроверяваше уредите и показанията, за да отложи онова, което предстоеше. Съзнаваше страха и неохотата си и това му позволяваше – принуждаваше го – да се изправи лице в лице с проблема. Да се справи с него. Той си пое дълбоко дъх, за да се овладее. Сърцето му блъскаше в гърдите, когато се надигна бавно от седалката. Нямаше смисъл да отлага повече. Време беше.
На някакво ниво на съзнанието той разбираше, че сънува. Всичко бе обвито в странна мъгла, мътен воал, който караше фалшивата реалност да изглежда бледа и приглушена. Въпреки това, през този мъглив филтър някои елементи се открояваха с невероятна прецизност, дребни детайли се врязваха незаличимо в подсъзнанието му. Този контраст, добавен към сюрреалистичния характер на сънищата, по някакъв начин ги правеше по-ярки, по-наситени от истинския свят.
С тихи стъпки той тръгна по застланата с килим пътека назад от кабината към пътническия салон. Пел и Кео заемаха две от четирите седалки в него, седнали диагонално един срещу друг. Пел беше едър мъж с широки рамена и маслинена кожа. Косата му бе подстригана в къса афроприческа и тънка черна брада обрамчваше челюстта му. Грейсън влезе в салона и се озова срещу него, поклащаше се слабо напред-назад в такт с песента, звучаща в слушалките му. Пръстите му с грижливо подрязани нокти потупваха леко по бедрото му, докосвайки тъмния плат на панталона. Вратовръзката му все още бе пристегната около врата, но сакото му бе разкопчано, а огледалните му слънчеви очила – пъхнати в десния горен джоб. Очите му бяха почти затворени; беше се унесъл в ритъма на музиката – мирен, спокоен образ, който не съответстваше на репутацията му на един от най-добрите телохранители на „Тера Фирма“.
Кео носеше същия костюм като партньора си, с изключение на вратовръзката, само че й липсваха внушителните физически размери, които човек би очаквал от един телохранител. Тя бе с цели трийсет сантиметра по-ниска от Пел и може би на половината на теглото му, макар че в жилавите й мускули се долавяше стегнатост, която подсказваше на какво насилие е способна.
Бе трудно да се определи точната й възраст, но Грейсън знаеше, че трябва да е поне на четирийсет. С напредване на науката за храненето и генната терапия, които намаляваха ефектите от стареенето, бе нещо обичайно на петдесет години хората да изглеждат също толкова млади и здрави като на трийсет, а необичайната външност на Кео правеше отгатването на възрастта й още по-трудно. Бледата й кожа имаше цвят на тебешир, което я караше да прилича на призрак, а сребристата й коса бе обръсната толкова късо, че през нея се виждаше нездраво бялата плът на скалпа й.
Междуетническите бракове на Земята през последните два века бяха направили алабастровата кожа рядкост и Грейсън подозираше, че твърде светлият тен на Кео се дължи на дребен недостиг на пигменти, който тя така и не си е направила труда да коригира... макар да бе напълно възможно да се е подложила на доброволно изсветляване на кожата по козметични съображения. В края на краищата външността бе от ключово значение за нейната работа: покажи на хората, че си на служба, и те хубавичко ще си помислят, преди да направят нещо глупаво. Странната външност на Кео определено я караше да изпъква сред тълпата, въпреки дребния й ръст.
Тя седеше с гръб към Грейсън, но се извъртя, за да го погледне, когато той влезе в салона. Изглеждаше напрегната и подготвена за всичко – пълна противоположност на спокойствието на Пел. За разлика от партньора си, Кео сякаш бе неспособна да се отпусне, дори и при най-нормални обстоятелства.
– Какво има? – попита тя, щом пилотът се приближи, взирайки се подозрително в него.
Грейсън замръзна и вдигна ръце във въздуха на нивото на рамената си.
– Просто ще си взема нещо за пиене – увери я той.
Тялото му бе изпълнено с нервно очакване, върховете на пръстите му буквално го сърбяха. Но той се постара гласът му да не издаде нищо.
Този конкретен сън му бе твърде познат. През последните десет години Грейсън бе преживявал наново първото си убийство стотици, ако не и хиляди пъти. Разбира се, бе имал и други поръчки; и други убийства. В служба на висшата кауза бе отнемал много, много животи. За да може човечеството да оцелее – и да триумфира над другите раси, – трябваше да се правят жертви. Но от всички жертви, от всички животи, които бе отнел, от всички мисии, които бе изпълнил, най-често сънуваше тази.
Като се увери, че пилотът не представлява непосредствена заплаха, Кео се извърна и потъна отново в седалката си, макар че все още изглеждаше готова да нападне при най-малката провокация. Грейсън мина зад нея, насочвайки се към малкия хладилник в ъгъла на пътническия салон. Преглътна тежко. Гърлото му бе толкова сухо и свито, че чак го болеше. Почти си въобрази, че вижда ушите й да потрепват при звука.
С крайчеца на окото си забеляза как Пел свали слушалките, хвърли ги небрежно в седалката до себе си и стана да се протегне.
– Колко остава до кацането? – попита той и думите му бяха отчасти приглушени от една прозявка.
– Четири часа – отвърна Грейсън, докато отваряше хладилника. Наведе се да огледа съдържанието му, като се мъчеше да запази дишането си равно и спокойно.
– Няма усложнения, нали? – попита Пел, докато пилотът тършуваше из охладените продукти.
– Всичко е точно по график – отвърна Грейсън и сви лявата си ръка около бутилка с вода, докато с дясната стисна дръжката на дългия и тънък назъбен нож, който бе пъхнал в камерата преди началото на пътуването.
Макар да знаеше, че това е сън, Грейсън бе безсилен да промени нещо от предстоящото. Този епизод щеше да продължи без никакви отклонения или изменения. Той беше в ролята на пасивен наблюдател; свидетел, принуден да гледа със собствените си очи как събитията следват първоначалния си ход, а подсъзнанието му не му позволяваше да промени собствената си история.
– Май ще ида да проверя спящата красавица – каза безгрижно Пел, подавайки на Грейсън кодовата фраза за последното действие. Вече нямаше път назад.
На борда имаше само още един пътник: Клод Мено, един от най-високопоставените членове на прочовешката политическа партия „Тера Фирма“. Човек с голямо богатство и власт, той бе харизматична, макар и не задължително харесвана обществена фигура; човек, който би могъл да си позволи частен междузвезден кораб със собствен пилот и двама постоянно наети телохранители, които да го придружават при честите му пътувания.
В съответствие с установената вече рутина, Мено се бе заключил във ВИП каютата в задната част на кораба веднага след излитането. Там щеше да почива и да се подготвя за предстоящата си публична поява. След няколко часа трябваше да кацнат на гражданския космодрум на Шанкси, където Мено щеше да се обърне към възбудена тълпа от поддръжници на „Тера Фирма“.
След скандала с рушвета за „Нашън Стелър Дайнамикс“ Инез Симънс бе принудена да напусне мястото си като лидер на партията. Беше ясно, че начело на „Тера Фирма“ ще я наследи или Мено, или един мъж на име Чарлз Сарацино, затова сега и двамата пътуваха често до различни човешки колонии, за да търсят подкрепа.
В момента Мено водеше в социологическите проучвания с цели три пункта. Но нещата щяха да се променят. Илюзорния искаше Сарацино да спечели, а той винаги получаваше това, което иска.
Грейсън се изправи, криейки ножа зад бутилката вода, в случай че Кео го гледа. За негово облекчение, тя все още бе обърната на другата страна, насочила вниманието си към гърба на Пел, докато той вървеше с дълги, леки крачки към ВИП каютата в кърмата на кораба.
Лявата му длан бе студена и влажна от хладния конденз по водната бутилка. Дясната също бе влажна – топла и влажна от здравото стискане на дръжката на оръжието. Той пристъпи безшумно напред, така че да се озове само на сантиметри зад Кео. Шията й бе гола и уязвима.
Пел никога не би успял да се приближи толкова до нея; не и без да събуди подозрението й и да я накара да застане нащрек. Въпреки че от шест месеца работеха заедно като телохранители на Мено, тя все още не вярваше напълно на своя партньор. Пел беше бивш наемник, професионален убиец с тъмно минало, и Кео винаги го държеше под око. Ето защо Грейсън трябваше да свърши работата. Тя може и да не му вярваше – Кео не вярваше на никого, – но не следеше всяко негово движение, както правеше с Пел.
Той приготви оръжието за удар, пое си дълбоко дъх, после замахна с ножа в посока нагоре, към меката област на черепа точно зад ухото на Кео. Трябваше да бъде бързо, чисто убийство. Но мигът на колебание му струва скъпо; даде на Кео шанс да усети атаката. Реагирайки с инстинкт за оцеляване, изострян в продължение на безброй мисии, тя скочи от седалката си и понечи да се извърти с лице към нападателя, докато ножът се забиваше в нея. Невероятните й рефлекси я спасиха от мигновена смърт; вместо да проникне гладко в мозъка й, ножът се заби дълбоко в шията и заседна там.
Грейсън усети как дръжката се изплъзва от потната му длан и бързо отстъпи от набелязаната си жертва. Спря, когато гърбът му се блъсна в стената до малкия хладилник; нямаше къде да се дене. Кео вече бе на крака от другата страна на седалката и се взираше в него. Той видя в очите й студена увереност в предстоящата му смърт. Без предимството на изненадата, Грейсън не можеше да се мери с нея и годините й на бойно обучение. Вече дори нямаше оръжие: ножът продължаваше да стърчи отстрани на шията на Кео и дръжката му потрепваше леко.
Тя пренебрегна пистолета на хълбока си – не искаше да рискува да стреля в пътнически кораб по време на полет. Вместо това измъкна къс, страховит на вид нож от колана си и прескочи седалката, деляща я от Грейсън.
Това бе фатална грешка. Грейсън бе провалил бързото убийство, показвайки своята неопитност. Затова Кео го подцени; нападна го твърде агресивно, опитвайки се да довърши битката бързо, вместо да остане на мястото си или да заобиколи бавно седалките. Тактическата й грешка даде на нейния противник нужната част от секундата, за да си върне преимуществото.
В мига, щом тя се отдели от пода, Грейсън скочи напред. Летейки във въздуха, Кео не можеше да спре или да промени посоката си, така че телата им се сблъскаха и рухнаха на пода. Грейсън усети как ножът й срязва левия му бицепс, но от близко разстояние дребната жена не можеше да нанесе достатъчно силен удар и раната бе повърхностна.
Тя го изрита и се претърколи, мъчейки се да се откопчи, за да може да се възползва от своята бързина. Грейсън не се опита да я спре. Вместо това посегна и сграбчи дръжката на ножа, забит в шията й. Издърпа го с гладко движение, докато тя се надигаше на крака.
Щом назъбеното острие излезе от раната, от нея бликна червен гейзер. Ножът бе срязал сънната й артерия. Изненадата на Кео не траеше дълго, преди внезапния спад на кръвното налягане в мозъка й да я накара да загуби съзнание и тялото й да се свлече на пода до Грейсън.
Топла, лепкава течност оплиска лицето и ръцете му и той скочи на крака, сумтейки от отвращение. Отстъпи бързо от тялото, докато не се блъсна пак в стената до хладилника. Кръвта продължи да пръска от дупката в гърлото й, а струята се усилваше и отслабваше с всеки удар на все още биещото й сърце. Когато няколко секунди по-късно мускулът спря, кръвоизливът бе намалял до слаб, но постоянен теч.
Пел се върна от задната стая след по-малко от минута. Повдигна вежда, щом видя кръвта, покриваща Грейсън, но не каза нищо. Приближи се бавно до тялото на Кео на пода и се наведе да провери за пулс, като прекрачи внимателно разширяващата се локва кръв, за да не оцапа обувките си. После се изправи доволен и се настани отново в седалката, в която почиваше до преди малко.
– Добра работа, Убиецо – каза той с тихо кискане.
Грейсън продължаваше да стои, опрял гръб в стената. Беше гледал, без да помръдва, как животът на Кео изтича заедно с кръвта й, вцепенен от ужасната картина.
– Мено мъртъв ли е? – попита той. Глупав въпрос, но докато приливът на адреналин от първото му убийство отслабваше, усещаше ума си размътен и муден.
Пел кимна.
– Само че далеч не толкова мърляво като това тук. Аз обичам труповете ми да са чистички. – Той посегна към слушалките, които още лежаха на седалката до него.
– Трябва ли да почистим кръвта?
– Няма смисъл – отвърна Пел, докато слагаше слушалките на ушите си. – Когато се срещнем с екипа, който трябва да ни прибере, просто ще запратим кораба в най-близкото слънце. Не забравяй да си поискаш наградата – добави едрият мъж и затвори очи, а тялото му започна отново да се полюлява в такт с музиката.
Грейсън преглътна тежко, после се насили да се раздвижи. Оттласна се от стената и пристъпи към трупа на Кео. Тя лежеше полуобърната на една страна, така че пистолетът на хълбока й бе лесен за достигане. Той протегна трепереща ръка към оръжието...
Сънят винаги свършваше точно на същото място. И всеки път Грейсън се събуждаше с разтуптяно сърце, с напрегнати мускули и с потни длани, сякаш тялото му преживяваше наново спомена заедно с подсъзнанието му.
Той не знаеше – нито тогава, нито сега – защо Мено трябваше да умре. Знаеше само че това по някакъв начин помага за общото благо. Което му бе достатъчно. Той се бе посветил на каузата, бе напълно верен на „Цербер“ и неговия водач. Илюзорния му беше дал заповед и той я бе изпълнил безпрекословно.
Като се изключи грешката, че допусна Кео да остане за кратко жива след първоначалната атака, първата мисия на Грейсън бе безспорен успех. Бяха се срещнали с екипа, който трябваше да ги прибере, на уговореното място и се бяха отървали от кораба с труповете на Кео и Мено. Около изчезването на Мено и екипажа му имаше подозрения и теории, но поради липса на доказателства, които да ги подкрепят, те останаха без значение. А след като главният му съперник бе премахнат от надпреварата, Чарлз Сарацино бе поел водачеството на партията „Тера Фирма“... макар че никой нямаше представа как се вписва това в дългосрочните планове на Илюзорния.
Представянето на Грейсън бе впечатлило шефовете му в организацията „Цербер“ и това му донесе множество нови задачи през следващото десетилетие. Но всичко това свърши, когато Джилиън бе включена в проекта „Възход“.
Не обичаше да мисли за Джилиън. Не и така, сам в апартамента си, сред притискащата го тъмнина. Той изтласка лицето й от мислите си и се обърна на другата страна, надявайки се да заспи отново. Замръзна, когато чу шум зад вратата на спалнята. Наостри уши и успя едва-едва да различи нечии гласове, идещи от хола на малкия му апартамент. Бе възможно просто да е оставил видеоекрана включен, когато се е заклатушкал към леглото, твърде замаян от пясъка, за да го угаси. Възможно, но не много вероятно.
Той се изтърколи безшумно от леглото, оставяйки зад себе си омотаните завивки. Беше само по боксерки и слабото му тяло затрепери от студения въздух в стаята, докато отваряше внимателно чекмеджето на нощното шкафче да извади пистолета си.
Пистолета на Кео, поправи го умът му, извиквайки отново спомена за нея.
Подходящо въоръжен, той се запромъква бос през стаята и се измуши през полуотворената врата в коридора. Апартаментът бе тъмен, макар че се виждаше бледото сияние на видеоекрана, леещо се от хола. Грейсън тръгна напред, ниско приведен, за да представлява по-малка мишена, ако натрапникът реши да стреля по него.
– Прибери пистолета, Убиецо – обади се гласът на Пел, когато той се приближи. – Аз съм.

На книжния пазар от 4 юни 2012 г.
Обем: 320 стр.
ISBN: 978-954-26-1093-9
Корична цена: 11,95 лв.

Прочетете още:

• „Докато простосмъртните спят“ – Кърт Вонегът
• „Последен патрул“ – Сергей Лукяненко
• „Телесни плевели“ – Алек Попов
• „НЛО: свидетелства на генерали, пилоти и правителствени лица“ – Лесли Кийн