Славина Бахчеванова: За фотографията няма банални теми

Славина Бахчеванова е родена във Видин, по професия е IT специалист, а фотографията е страстната й любов. На 28 юли 2012 в София Славина открива първата си фотоизложба „Образи 09от Дим и Светлина“ – чудесна възможност да се запознаете лично с нея и с фотографиите й. Междувременно в това интервю тя разказва за това има ли банални теми във фотографията и как снимането отваря очите ни за света.

От кога се занимаваш с фотография и как се запали?
Преди 5 години си взех първия DSLR (дигитален огледално рефлексен апарат (Digital Single Lens Reflex), т. е. големите апарати със сменяеми обективи и голямото хлопване при „щрак!“) и може би така се започна. Запалването почти винаги е неусетно, както си щракаш за спомен и удоволствие, в следващия момент осъзнаваш, че пускаш котката от балкона за да гониш моменти... изпитваш остра нужда от по-голяма матрица и от още няколко десетки обективи, и поне още една светкавица.

Какво обичаш да снимаш?
Всичко което ме впечатлява. Портфолиото ми е каша от жанрове и теми. Портрети на лъчезарни бебета, стресирани от светкавици и лампи богомолки, депресарски фотошоп експерименти.

Казваш, че предстоящата ти първа фотоизложба „Дим и светлина“ е първият ти завършен проект. Кои проекти си оставила на средата?
За сега нито един! Но има застояващи – изчаквам или сезон или някой и друг нов обектив. Ако изоставя проект, вероятно ще е последният.

Предприемаш ли екскурзии само с фотографска цел или съчетаваш снимането и отпуските?
Старая се всяка година да участвам поне в една фотоекскурзия. Средата, атмосферата, хората с които се запознавам – харесва ми. Дори имам желание да организирам тематични няколкодневни събирания, но например за пейзажи трудно се намират кандидати.
Започнах да си мечтая за екзотични дестинации, ако имам смелостта, например бих направила едно самотно пътешествие до Япония или Куба.

Кое е най-опасното място, което си снимала или най-трудното? Сподели някои интересни мигове от фотографската си биография?
За страхлив човек като мен и в парка става страшно и опасно (имам почти всички човешки фобии – от високо, тесни пространства, тъмно, дълбока вода, змии...) Всъщност точно покрай снимането започнах да ги преодолявам. С времето тръпката все повече се засилваше и сега удоволствието да снимам не е същото, ако няма предизвикателство.

Покрай множеството загубвания (имам невероятна способност за дезориентация), повреждания на колата из дерета, здрависване със змия, може би от най-опасните и най-трагикомични моменти е един от неуспешните ми опит за удавяне.

Изгрев на Ахтопол, буреносен вятър и страхотни вълни! Естествено трябваше да имам кадър с Ахтополския фар и естествено си харесах необичайна гледна точка – от морето към брега. Влязох максимално навътре, успях да се покатеря на една от високите скали и се почна голямото дебнене на разплискващи се вълни. Улисах се в снимане и не разбрах, че вълните са се увеличили и пътят назад е отрязан. Когато видях, първата ми мисъл беше – сега ми отиде техниката! И почти като рефлекс вдигнах апарата и снимах от 30 см заливащата ме вълна.

Кой е най-щурият обект или място, което мечтаеш да снимаш?
Тук списъкът е огромен. Искам да снимам при спускане с парашут, да направя сесия в пещера с модел/и и много осветление, да поживея в някои японски селца и да снимам живота им...

Приличат ли си по нещо твоите снимки, можеш ли да кажеш, че във всичките ти снимки личи твоят почерк и какъв е той?
Това по-скоро могат да кажат другите. Научих се да ги питам и чувам, даже развих пристрастие – очаквам зрителят да сподели идеи и усещания. За това Димките (бел. ред. фотоизложбата „Образи от Дим и Светлина“) бяха такова голямо и на моменти плашещо ме предизвикателство. Всъщност доста хора бяха изненадани, че първата ми самостоятелна изложба е такава една въздухарска. А тя е много сериозна стъпка за мен – поставих си цели, вложих всичките си умения и успях за доста кратък срок да завърша проекта.
Та понякога почеркът, който влагам е такъв – упоритост и твърдоглавие, но как го вижда другата страна? Това се надявам да чуя.

Изкушена ли си от кулинарната фотография?
Все още не, вероятно защото и самото кулинарно изкуство не ме изкушава. Познавам някои от най-добрите food photography в България. За повечето от тях страстта е започнала с любов към кулинарията и фотографията е станала естествено продължение. Да усещаш, почувстваш и изразиш е основен принцип за всеки жанр фотография.

Фотографията за теб е хоби или професия?
Философия, начин на мислене и усещане. С фотографията за части от секундата можеш да разкажеш повече от колкото с някой филм или дебела книга. За това няма значение дали ще снимаш в работно или извън работно време, дали ще си изкарваш хляба или ще снимаш за собствено удоволствие, няма значение дори дали ще държиш апарат.

Пожеланието ти към любителите фотографи? Какво е мнението ти за споделянето на лични снимки и от пътувания във фейсбук – до къде трябва да стигаме?
Споделянето е нещо много полезно, но всеки сам трябва да определи границите на личното си пространство. Аз много често черпя информация и вдъхновение от блогове и страници и винаги се опитвам да споделям видяното и наученото от мен. Мои семейни снимки обаче трудно ще намерите в интернет, споделям само с най-близки хора.

Друго масово ограничение и притеснение е за баналността на темата или идеята на снимката. Няма банална тема! Както няма банален мироглед. Всеки от нас носи своя магия и с фотографията може да я сподели. За това моето пожелание към всички, които обичат да снимат, е да забравят за ограниченията и стереотипите, да почувстват, осмислят или просто видят! Ще цитирам любимата ми мисъл на Ернст Хаас:
„Нямам амбицията да снимам нови неща – искам да виждам нови неща.“

Снимка: Личен архив