Копнежът на едно момиче да разбере кои са биологичните му родители

Изгубената дъщеря
Едно дълго пътуване към Индия и към себе си
От Шилпи Сомая Гоуда

За авторката:
Шилпи Сомая Гоуда е родена в Торонто, където родителите й емигрират от Бомбай. Тя завършва университета Станфорд с магистърска степен по финанси.
Преди да започне да пише, Шилпи работи като финансист в продължение на десет години. Сюжетът за първия й роман – „Изгубената дъщеря“, й хрумва през лятото на 1991 година. Тогава тя работи като доброволка в приют в Индия. Написването на „Изгубената дъщеря“ й отнема близо две години, но романът се превръща в сензация още с появата си на пазара. Той оглавява класациите за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“, правата за издаването му са продадени в 22 страни и до този момент от него са се продали над един милион екземпляра. „Изгубената дъщеря“ заема второ място в класацията на „Амазон“ за книга на 2010 година и трето в тази на списание „Ел“. Задържа се в Топ 100 на канадския „Амазон“ в продължение на 465 дни, като 15 седмици от тях прекарва на първо място.
„Изгубената дъщеря“ е най-продаваната книга в Канада за 2010 година и се нарежда в челните места на класациите в Израел, Полша и Норвегия. Номинирана е за редица престижни награди, сред които Международната награда на Ирландия за литература, най-добър дебют и за най-добра съвременна книга.
Шилпи Гоуда живее в Калифорния със съпруга си и двете им дъщери. Тя вече работи и над втория си роман, който отново ще бъде повлиян от Индия.

За „Изгубената дъщеря“:
В една дъждовна нощ, в бедно индийско село, Кавита ражда дъщеря си Аша. Двамата със съпруга й Джазу едва свързват двата края. Мечтаят за момче, което да им помага в работата, но съдбата ги дарява с момиче. За да запази живота на дъщеря си, която мъжът й приема като ненужно бреме, Кавита е принудена да се откаже от нея. Съкрушена, младата жена извървява пеша дългия път до Бомбай и оставя Аша в местното сиропиталище.
На другия край на света, в Сан Франциско, животът на младата лекарка Самър изглежда идеален. Омъжена е за неврохирурга Кришнан, обожава работата и приятелите си. Но безметежното й щастие е помрачено: оказва се, че Самър не може да има деца. С всяка изминала година тя все повече се отчуждава от Кришнан. Когато съпругът й предлага да осиновят момиченце от родната му Индия, Самър неохотно се съгласява.
Двамата заминават за екзотичния Бомбай. Скоро осиновяват малката Аша, която променя напълно живота им.
Изминали са петнадесет години. Аша се чувства изолирана от връстниците си в Сан Франциско заради тъмния цвят на кожата си и странните лешникови очи. Семейството й крои планове за бъдещето й, но момичето копнее да научи повече за себе си. За произхода си, за биологичните си родители.
Четири години по-късно Аша избира единствения начин да научи истината. Заминава за Индия...

Отзиви:

„Изгубената дъщеря“ разказва историята на две коренно различни култури, разяждани от бедност и прекалено излишество. Гоуда изтъква значимостта на любовта, която спомага за личностното израстване на всеки един от нас.
Уошингтън Поуст

„Изгубената дъщеря“ е роман за раните, които си причиняваме един на друг, и нежността, с която ги лекуваме. Историята, която обхваща две десетилетия, описва начина, по който две различни култури могат да се обединят чрез разбирателство и любов. Една фантастична история, която ще промени начина ви на мислене.
Бук Ревюс

Емоционално наситен разказ за любовта, културното наследство и силата на майчината любов.
Списание „Ел“

Една приказка за семейни раздори и сдобрявания, която придобива дълбочина благодарение на социалните наблюдения на авторката.
Къркъс Ревюс

В дебютния роман на Гоуда се преплитат две завладяващи истории, разказани със състрадание и разбиране на фона на пулсиращите от живот обичаи, звукове и гледки от съвременна Индия.
Асошиейтид Прес

Интервю с авторката:

Опитах се да представя Индия така, както аз я разбирам – да покажа величието й, без да пренебрегвам недостатъците й.

Откъде почерпихте вдъхновение за написването на „Изгубената дъщеря“?
Като студентка прекарах едно лято в приют в Индия, където помагах на децата. С някои от тях създадох истинска емоционална връзка и те все още ми липсват. Често се събуждах посред нощ и се чудех какво ли е станало с тях: дали са успели да загърбят миналото и да постигнат нещо в живота си. Исках да разкажа историята на едно от момичетата и чрез написаното да й дам възможността да промени живота си. За мен от особена важност са културните различия, които формират характера на момичето. След това създадох историята и героите, позовавайки се по-скоро на въображението, отколкото на опита си.

Описанията на Индия в романа са впечатляващи, на моменти дори шокиращи. Това ли беше вашата цел?
Индия е огромна страна, изтъкана от противоречия. Не бих могла да уловя и предам цялата й красота и тъмна страна, но се опитах да покажа поне частица от тях. Наболели въпроси – като половата дискриминация например – не са толкова елементарни, колкото изглеждат на пръв поглед. От една страна, момиченцата често са били умъртвявани след раждането, което е довело до диспропорция на населението. От друга страна обаче, Индия си избра жена за министър-председател значително по-рано от много други държави. Опитах се да представя Индия така, както аз я разбирам – да покажа величието й, без да пренебрегвам недостатъците й.

Какво послание бихте искали да достигне до читателите на „Изгубената дъщеря“?
Реших действието в романа да се развива паралелно в САЩ и Индия, за да предостави на читателите възможността да надникнат в живота на две семейства от различни култури. Посланието, което искам да достигне до тях, е, че въпреки различията, които съществуват помежду ни, има всеобщи истини и избори, пред които всички ние сме изправени. Ключът към преодоляването на проблемите е любовта в различните й форми и проявления.

И накрая, бихте ли ни казали няколко думи за новия проект, върху който работите в момента? Ще има ли „Изгубената дъщеря“ продължение и ако да, кога да го очакваме на пазара?
В момента довършвам втория си, все още неозаглавен роман. Макар да не е продължение на „Изгубената дъщеря“, той доразвива някои от същите теми: тези за идентичността, културата и значимостта на семейството. Действието отново ще се развива в САЩ и Индия, но няма да издавам повече, за да не ви отнемам удоволствието от четенето. Обещавам, че ще си заслужава отделеното време!

Откъс:

4

Без много усилия

Сан Франциско, Калифорния – 1984 г.

Самър

– ЗДРАВЕЙТЕ, АЗ СЪМ ДОКТОР УИТМАН. – САМЪР ВЛЕЗЕ В МАЛКИЯ кабинет и видя жена, която се опитваше да усмири превъзбудено бебе. – Какъв е проблемът днес?
– Така е от вчера – плаче, раздразнителен е. Не мога да го успокоя, мисля, че има треска. – Жената бе вързала косата си на опашка и носеше изцапан пуловер и джинси.
– Нека го прегледам. – Самър погледна картона. – Майкъл? Искаш ли да видиш хубавото ми фенерче? – Самър включи и изключи термометъра за ухо, за да събуди интереса на момченцето, и то посегна към него. Тя се усмихна и отвори широко уста. Когато детето направи като нея, тя вкара шпатулата и притисна езика му. – Нормално ли се храни, приема ли течности?
– Да. Е, така мисля. Не съм сигурна какво е нормално, тъй като е при нас само от няколко седмици. Осиновихме го на шест месеца. – Гордата усмивка на майката почти прикри сенките под очите й.
– Хммм. Какво ще кажеш за това, приятелче? Искаш ли да си поиграеш с тази готина пръчка? – Самър подаде шпатулата на момченцето, грабна бързо термометъра за ухо и погледна в ушите му. – И как е засега?
– Привърза се бързо и вече постоянно иска да го носим. Много сме си близки, нали, миличък? Макар че снощи се събуди три пъти – усмихна се майката, като го боцна с пръст по мекото коремче. – Хората са прави за това, което казват.
– Кое по-точно? – Самър опипа лимфните възли за подуване.
– Не можеш да го разбереш, докато не ти се случи. Това е най-силната любов, която можеш да си представиш.
Самър усети познатата болка в гърдите си. Тя вдигна поглед от стетоскопа, който бе поставила върху гърба на детето, и се усмихна на майката.
– Късметлия е, че ви има. – Самър извади кочана с рецепти от джоба си. – Е, има доста сериозна инфекция на дясното ухо, но всичко друго изглежда чисто. Гърдите и белите дробове са наред. Този антибиотик веднага ще подейства и още довечера ще се почувства много по-добре. – Тя докосна ръката на майката, докато й подаваше рецептата.
Ето защо Самър обичаше работата си. Можеше да влезе в стая с разплакано дете и притеснена майка и знаеше, че когато излезе, и двамата ще се чувстват по-добре. Като стажант по педиатрия тя за пръв път успокои дете, изпаднало в истерия, момиченце с диабет с блокирали вени, на което трябваше да вземе кръв. Самър хвана момичето за ръката и го помоли да й опише пеперудите, които вижда, когато затвори очи. Тя успя да вземе кръв още при първото бодване и задържа превръзката, преди да залепят лейкопласта. Състудентите й, които правеха всичко възможно да избягват разплаканите дребосъци, бяха впечатлени. Самър се пристрасти към работата си.
– Благодаря ви, докторе – кимна майката с видимо облекчение. – Толкова се бях разтревожила. Много е тежко, като не знаеш какво му е. Прилича ми на вързопче с мистерии и с всеки изминал ден го опознавам малко по малко.
– Не се безпокойте – успокои я Самър с ръка на бравата. – Всички родители се чувстват така, независимо от това как са се сдобили с децата си. Чао, Майкъл.
Самър се върна в кабинета си и затвори вратата, макар вече да бе закъсняла с двайсет минути. Остави инструментите си, а после положи глава върху бюрото. Погледна настрани и видя пластмасовия модел на човешко сърце, който Кришнан й даде, когато завършиха медицинския университет.
– Давам ти сърцето си – бе казал той и това не бе прозвучало така банално, както би прозвучало от устата на някой друг. – Грижи се добре за него.
ПОЧТИ ПРЕДИ ДЕСЕТИЛЕТИЕ, ПОД БЛЕДАТА ЖЪЛТА СВЕТЛИНА в библиотека „Лейн“ в Станфордския медицински университет, те се срещнаха за пръв път. Седяха там всяка вечер и не само когато състудентите им учеха, но и в петък вечерта, вместо да излязат на вечеря, и през уикендите, когато другите се забавляваха. Бяха сред дузината редовни посетители в „Лейн“: най-усърдните, най-ученолюбивите. Поглеждайки назад, Самър осъзна, че те бяха онези, които имаха да доказват нещо. Всички смятаха Самър за по-различна. С хипарското й име и тъмноруса коса, на състудентите й им беше лесно да я отхвърлят като незначителна. Отношението им я дразнеше. Но през годините тя се научи да не го приема навътре. Тя не прие предложението на преподавателя по химия да възложи експериментите на едно момче от курса. Понасяше подигравките, че бе единственото момиче в часовете по математика за напреднали. Беше свикнала с това другите да я подценяват: занижените им очаквания само я стимулираха.
– Самър, като сезона*? – попита я Кришнан, когато тя му се представи. Зима, пролет... нещо такова?
*Summer(англ.) – лято. Името на героинята звучи така, но се пише Somer. – Б. пр.
– Не точно. – усмихна се тя. – Пише се С-а-м-ъ-р. – Тя го изчака да осмисли това. Харесваше й да бъде малко различна. – Това е фамилно име. А ти си... Крис?
– Да. Е, Крис с „К“. Което е галено от Кришнан, но можеш да ме наричаш Крис.
Тя веднага бе запленена от британския му акцент, който звучеше светски в сравнение с безличното й калифорнийско произношение. Обичаше да го слуша, докато отговаряше на въпросите в часовете, не само заради обаятелния му акцент, но и заради това, че винаги се изказваше вярно и точно. Някои от състудентите им го смятаха за високомерен, но Самър винаги си бе падала по интелигентните мъже. Чак по-късно, на купона в къщата на Габи през пролетта, тя забеляза трапчинките му. Самър отпиваше бавно от тропическия си пунш с ром. Знаеше, че подобно питие можеше неусетно да замае главата й. Крис, от друга страна, изглежда, беше обърнал няколко чаши, когато се приближи към нея.
– Е, чувам, че Майър е поканил и теб да работиш в лабораторията му през лятото? – Той леко фъфлеше, когато се наведе към нея, седнал с кръстосани крака в белия пластмасов стол.
И него ли? Сърцето на Самър подскочи. Поканата от професор Майер бе сред най-желаните награди за един първокурсник.
– Да, и теб ли? – попита тя, като се опитваше да прикрие вълнението си. Усещаше, че Кришнан не откъсва поглед от малките камбанки по деколтето на разкроената й блуза, и се зарадва, че намери време да се преоблече.
Той поклати глава и отпи още една голяма глътка от розовото си питие.
– Не, през лятото се връщам в Индия. Последната ми възможност преди дежурствата. Майка ми ще ми счупи главата, ако не си отида вкъщи. – И когато се усмихна, се появиха трапчинките му. Тя усети гореща вълна, която тръгна от стомаха й и стигна чак до главата, и се учуди дали също не бе прекалила с пунша. Бореше се с желанието да се пресегне и да приглади разрошената черна коса, падаща в очите му, заради която приличаше на малко момченце. А както щеше да й признае по-късно, той бил поразен от искрите в зелените й очи под светлината на бамбуковите фенери, от това как тя се смеела на всичките му шеги през онази нощ.
Започнаха да учат заедно всяка вечер, упражняваха се преди изпитите и се насърчаваха взаимно да се справят по-добре. Крис обичаше интелектуалните състезания с нея и, изглежда, нямаше нищо против, че тя понякога го побеждаваше. Приятна промяна след последното й гадже, което след две години подготовка за теста за медицинския университет заедно с нея я заряза, когато тя влезе в „Станфорд“, а той – не. На Самър й трябваха години да осъзнае, че няма никаква причина да се чувства зле заради това.
Колкото и да харесваше интензивното учене с Крис, тя обичаше най-много нежната му страна: как говореше, когато лежаха нощем в леглото, за това как му липсват братята му у дома или за това как се разхождал по вълнолома с баща си.
– Какво е там? – питаше го непрестанно тя. Индия й се струваше толкова интригуваща. Тя си представяше високи разлюлени кокосови палми, топли тропически ветрове и екзотични плодове. Никога не беше пътувала извън страната, освен до Канада, на гости на дядо си и баба си. Винаги бе мечтала за голямо семейство като неговото: двама братя, с които правел всичко, цяла камара братовчеди, с които сформирали импровизиран отбор по крикет на семейните сбирки. Като единствено дете, Самър имаше много специална връзка с родителите си, но постоянно усещаше липсата на братя и сестри.
Онези първи години в университета, когато прекарваха дните и нощите си в тесен приятелски кръг, бяха блажено прости. Имаха една-единствена цел и всички те бяха студенти, водещи един и същ скромен начин на живот. Постоянно учеха и целият им свят бе затворен зад стените на университета „Станфорд“. Войната във Виетнам беше приключила, Никсън беше отстранен, а свободната любов бе навсякъде. В продължение на часове Самър учеше Крис да кара от дясната страна на пътя. По-късно той щеше да й сподели колко много й е бил благодарен, че не го е накарала да се почувства неловко заради това. Но според нея те повече си приличаха, отколкото се различаваха: тя беше жена в един мъжки свят, точно така, както той беше чужденец в Америка. Но преди всичко останало, и двамата бяха усърдни студенти по медицина.
Преди първите изпити Самър вече беше влюбена до уши. Това бе първото нещо в живота й, което се случваше без много усилия от нейна страна. Скоро с Крис станаха толкова близки, че тя не можеше да си представи бъдещето без него. През последната година от обучението им започнаха да обсъждат каква специализация да изберат – педиатрия за нея, неврохирургия за него. Университетът в Сан Франциско, Калифорния, имаше добри програми и по двете специалности, но конкуренцията там беше голяма.
– Какви шансове имаме? – попита я Кришнан.
– Не знам. Шест места за моята програма и може би петдесет кандидати? Десет процента за мен. Със сигурност по-малко за теб.
– Ами ако кандидатстваме заедно? – предложи той. – Като двойка. Семейна двойка.
Тя го погледна.
– Бих... казала... че шансовете ни ще бъдат по-добри. – Тя поклати глава. – Чакай, това... това ли искаш?
Той се усмихна едва забележимо и сви рамене.
– Да, а ти не искаш ли?
– Да. – Тя също се усмихна. – Знам, че сме разговаряли за това, но сега...
– Е, разумно е, нали? Просто трябва да решим кога, ако и двамата сме сигурни. – Той хвана ръцете й и я погледна в очите. – А аз съм сигурен. Съжалявам, че не нося нещо, за да го направя официално. Знам, че това не е най-романтичното предложение. – Той се усмихна.
– Всичко е наред – отвърна тя. – Нямам нужда от нищо.
– Знам. – Той целуна ръцете й. – Ето защо те обичам.
Те отидоха набързо до съда, като планираха да направят сватба по-късно. След завършването си намериха малък апартамент до университетската болница, изгарящи от нетърпение да започнат следващата глава от новия си съвместен живот.
НЯКОЙ ПОЧУКА СИЛНО НА ВРАТАТА НА КАБИНЕТА Й.
– Доктор Уитман?
– Да. – Самър махна пластмасовото сърце от бюрото си и стана. – Идвам веднага.

5

Опасно пътуване

Дахану, Индия – 1984 г.

Кавита

НА РАЗСЪМВАНЕ КАВИТА И РУПА НАПУСНАХА СЕЛОТО. РАНИТЕ на Кавита бяха пресни и тя все още се възстановяваше, но въпреки тревогите на сестра си бе решена да предприеме това пътуване. Предишния ден Рупа се бе съгласила да я заведе до сиропиталището в града. За шест години Рупа беше родила четири деца, така че миналата година, когато се появи петото, тя го остави в сиропиталище в Бомбай. Кавита знаеше, макар че никой в селото не говореше за това. Тя помоли Рупа да я заведе въпреки рисковете. Дори да оцелееха при пътуването и после в града, след това те трябваше да се изправят пред гнева на съпрузите си.
Стана доста топло и черните пътища бяха почти изсъхнали след дъжда, само няколко издайнически локвички бяха останали отстрани. Те също щяха да се изпарят до края на деня под палещите слънчеви лъчи. До града се стигаше за няколко часа пеш, но те имаха късмет, че в съседното село ги взе мъж с биволска каруца, който караше оризовата си реколта в града. Возиха се отзад сред дузина платнени чували и със свободните краища на саритата си покриваха очи и уста от облаците прах, вдигнати от копитата на животните. Черният път бе неравен, а изгарящото слънце напичаше безмилостно, докато се издигаше високо в небето.
– Бена, легни си за малко. Почини си – посъветва я Рупа, протягайки ръце за бебето. – Аз ще я подържа. Хайде, дай я на маси. – Тя се усмихна едва-едва.
Кавита поклати глава и впери поглед в полята. Знаеше, че сестра й се опитва да й спести болката от предстоящото. Рупа й бе разказала колко трудно било да даде своето бебе в сиропиталището миналата година, а вече си имаше четири деца. Тя сподели на Кавита, че все още си мисли за онова бебе, когато лежи в леглото, собственото й дете, изгубено някъде по света. Но Кавита нямаше да се откаже от малкото време, което й оставаше. Тя щеше да изтърпи каквото трябва в Бомбай, но не и преди това.
ДОРИ КОГАТО РАСТЯХА, КАВИТА СЕ ДЪРЖЕШЕ ПОВЕЧЕ КАТО възрастна, отколкото като дете. Вместо да лудува при първите проливни мусонни дъждове, Кавита тичаше да прибере прането от просторите отвън. Когато намереха куп отсечена захарна тръстика в края на полето, Рупа грабваше колкото може да носи и дъвчеше влакнестите стъбла по целия път до дома. Кавита просто вземаше едно парче и с него приготвяше следобеден чай за родителите си. Когато дойде време да й намерят жених, семейството на Кавита направи всичко възможно, за да компенсира неугледната й външност.
– Не забравяй – напомняше Рупа на сестра си, докато очертаваше очите й с тъмен каджал, – вдигни поглед съвсем леко, не го поглеждай в очите, а само толкова, че той да види твоите. – Сестра й се надяваше бъдещият жених да се заинтригува от най-хубавата черта на Кавита, от нейните удивителни лешникови очи.
Но на Кавита й беше трудно да се усмихне дори сдържано, както я учеха, когато заинтересуваните семейства идваха на гости. След това момчето винаги намираше причина да не одобри брака. Чак когато спестиха прекомерно голяма зестра, родителите на Кавита успяха да й намерят съпруг и така изпълниха онова, което считаха за свой най-важен дълг. Макар че съпругът й не беше с лесен характер, Кавита знаеше, че трябва да бъде благодарна. Другите съпрузи в селото бяха мързеливи, биеха жените си или прахосваха парите си за пиене. А никоя жена не искаше злочестата съдба на бедна старица, живееща сама, без мъжка закрила.
ВСЯКО ТРЪСКАНЕ НА БИВОЛСКАТА КАРУЦА ПО ПРАШНИЯ ПЪТ й причиняваше болезнен пристъп в таза. Кавита кървеше още като тръгна сутринта. Избърса кръвта, стичаща се по крака й, с гънките на сарито, преди Рупа да забележи. Тя знаеше, че сиропиталището в града е единственият шанс за Уша. Уша, зора. Името й дойде наум в тихите часове на ранната утрин, след като акушерката ги остави сами. То отекна в съзнанието й, докато се взираше в своето момиченце, опитвайки се да запомни всяка черта на лицето му. Сред първите светли лъчи, пропълзели в колибата, когато петлите закукуригаха на зазоряване, Кавита тихо даде име на дъщеря си.
Поглеждайки към детето си, тя осъзна каква сила се крие в това да кръстиш друго човешко същество. Когато се омъжи, семейството на съпруга й промени името й на Кавита, което устройваше тях и селския астролог повече от Лалита – името, което родителите й бяха избрали. Презимето и фамилията идваха от баща й: бе редно да ги смени с имената на съпруга си. Но тя възнегодува срещу него заради това, че й взе и първото име.
Уша бе избор само на Кавита, тайно име за тайната й дъщеря. Мисълта за това извика усмивка на лицето й. Този ден, който прекараха заедно с дъщеря й, беше безценен. Макар и изтощена, тя не заспа. Не искаше да пропусне нито миг. Кавита притискаше бебето към себе си, наблюдаваше малкото телце, което се надигаше и отпускаше при всяко вдишване и издишване, проследяваше с пръст деликатните вежди и гънките на нежната кожа. Тя я кърмеше, когато плачеше, и в онези няколко мига, когато Уша беше будна, Кавита видя ясно себе си в отличителните, сякаш напръскани със злато очи, по-красиви дори от нейните. Не можеше да повярва, че това прекрасно създание е нейно. Не си позволяваше да мисли за бъдещето.
Поне това момиченце щеше да оживее – щеше да има възможност да порасне, да отиде на училище, може би дори да се омъжи и да има деца. Кавита знаеше, че, разделяйки се с дъщеря си, тя се отказва от всяка надежда да й помогне в живота. Уша никога нямаше да познава родителите си, но имаше шанс да живее и това би трябвало да е достатъчно. Кавита свали от крехката си китка едната от двете тънки сребърни гривни, които винаги носеше, и я сложи на глезена на Уша.
– Съжалявам, че не мога да ти дам нещо повече, бети – прошепна тя, заровила устни в пухкавата й косичка.

На книжния пазар от 13 юли 2012 г.
Обем: 344 стр.
ISBN 978-954-26-1128-8
Корична цена: 12,95 лв.

Прочетете още:

• Замонашилият се в будистки манастир нашенец Николай Грозни разказва
• „Написано на челото ми“ – Нафиса Хаджи
• Дружелюбният хотелски призрак Лизи и една любов
• Да разголиш душата си пред чародея на мрака