Изнудвач, готов на всичко

Джейн Ан Кренц – най-обичаната авторка в романтичния съспенс!

За авторката:
С умението си да преплита вълнуващи любовни истории с динамични сюжети Джейн Ан Кренц се превърна във водеща авторка в съвременната дамска проза. Милиони читатели по света вече с нетърпение очакват всеки следващ нейн роман. Това обяснява защо книгите й дебютират директно в Топ 5 на класациите за бестселъри.
Кренц е многостранна писателка. Тя е авторка и на исторически романси, които подписва като Аманда Куик (под този псевдоним е издавана и у нас). Пише и футуристични романи, които публикува под артистичното име Джейн Касъл. Но най-добрите й творби носят истинското й име – Джейн Ан Кренц. Те са предимно в жанра на романтичния съспенс, в който любовната интрига е умело съчетана с криминален сюжет. Кренц е майсторка на напрежението. Тя умее да прикове вниманието на читателя и да опъне нервите му така, както го правят най-добрите автори на трилъри като Патерсън и Балдачи.
Писателката е автор на над 40 бестселъра в класацията на „Ню Йорк Таймс“. Общият тираж на книгите й надхвърля 27 милиона екземпляра. Тя е носител на наградата Джейн Остин Комеморътив Медъл на списание Романтик Таймс за приноса си в жанра на романтичната литература. Джейн Кренц вярва все повече в значението и приноса на този вид четиво в живота на жените по цял свят.
Завършила е Калифорнийския университет в Санта Круз с бакалавърска степен по история и е защитила магистърска степен по хуманитарните науки, специалност библиотекарство в Сан Хосе Стейт Юнивърсити.
Джейн Ан Кренц живее в Сиатъл, Вашингтон. Над 30 години е щастливо омъжена за любовта на живота си Франк Кренц.

За книгата „Огнени кристали“:
Двадесет и осем годишната Аби притежава дарбата да отключва психична енергия, кодирана в антикварни книги. Талантът й я превръща в експерт в областта на древните ръкописи, където дискретността и безупречната репутация са от огромно значение.
Аби става свидетел на ужасяваща сцена в частната библиотека на богата възрастна колекционерка. Въоръжен млад мъж търси криптирана книга, която съдържа информация за силата на кристалите. Повтаряйки си мантрата „не показвай слабост“, Аби задейства таланта си и обезоръжава натрапника.
Само ден по-късно младата жена получава имейл със заплаха за разгласяване на инцидента, който застрашава кариерата й. Цената на мълчанието на изпращача е намирането на лабораторен дневник с резултати от експерименти с огнени кристали.
Аби се обръща за помощ към експерта по паранормални кристали Сам Копърсмит. Той произхожда от заможно семейство, натрупало състояние от проучвания на редкоземни елементи. От тях произлизат кристалите, които се използват при изработката на компютри и мобилни телефони. След трагичната смърт на годеницата му преди шест месеца, Сам се затваря в себе си.
Срещата с Аби връща желанието му за живот, но въпреки привличането помежду им, те не смеят да се доверят един на друг.
Двамата са принудени да се изправят срещу убиец с паранормални способности и изнудвач, готов на всичко, за да се сдобие с изчезналия лабораторен дневник.

Откъс:

– Тадеус Уебър твърдеше, че имате известен опит с подобни ситуации – каза Аби.
– С вманиачени колекционери, които опитват да изнудват по имейла невинни продавачи на антикварни книги? – Сам Копърсмит се облегна на бюрото си и скръсти ръце. – Не може да се каже, че имам подобен опит. Но изнудвачът си е изнудвач. Не би трябвало да е чак толкова трудно да се открие този, който ви безпокои.
– Радвам се, че сте така оптимистично настроен – каза Аби. Тя забарабани с пръсти по облегалката на стола си и погледна притеснено часовника си за трети или четвърти път. – Аз лично смятам, че вероятно съм сбъркала с идването си тук. Изглежда, Тадеус Уебър не е разбрал правилно естеството на проблема ми.
– Уебър нямаше да ви изпрати тук, ако не смяташе, че се нуждаете точно от мен.
Сам не беше казал почти нищо по време на краткото пътуване от града до къщата. Но тя усещаше, че сетивата му са отворени, защото нейните собствени реагираха. Всъщност това усещане продължаваше. То беше нещо непознато. Аби се зачуди дали интуицията й не се опитва да й изпрати някакво предупреждение. Или може би недоспиването й се отразяваше. Каквото и да беше обяснението, тя беше сигурна, че Сам я оценява, премерва всяка нейна реакция, тества я по някакъв начин.
На пръв поглед сивото каменно имение не изглеждаше особено предразполагащо. Постройката беше същинско готическо чудовище. Извисяваше се, мрачно и тънещо в сенки, на една скала с изглед към залива и черните води на океана. Отвън прозорците на старата къща бяха обсидианови огледала.
Аби веднага заключи, че Сам и къщата са си лика-прилика: изглеждаха като излезли от някой минал век, в който се е смятало за нормално мистериозни луди учени да живеят в мрачни имения, пълни с антики и с мазета, в които се пазят ужасяващи тайни.
Неспокойството й се задълбочи, когато слезе от джипа на Сам и тръгна към входната врата. Видя как Сам направи нещо с пръстена си и вратата се отключи.
– Никога не съм виждала подобна система за сигурност – каза тя. – Това някаква вариация на системата с електронна карта ли е?
– Нещо такова. – Сам отвори вратата. – Мое собствено изобретение.
Очакваше нов пристъп на страх или поне несигурност, когато влезе в сенчестото антре. Но за нейна почуда, енергията, която изпълваше атмосферата там, предизвика само лек прилив на вълнение у нея. Знаеше, че Сам го е забелязал.
– Долу в лабораторията имам много горещи камъни и кристали – обясни той. – След известно време енергията се пропива в атмосферата и се запечатва в стените.
– Същото се случва и с книгите с паранормална енергия – кимна тя.
– Не всички хора могат да понесат това усещане. Някои са ми казвали, че ги побиват тръпки.
– Не се тревожете за моята реакция, господин Копърсмит. Свикнала съм да бъда в близост до паранормална енергия.
– Да, виждам това. – На устните му се изписа нещо като задоволство. – Наричайте ме Сам.
Тя не му беше предложила да си говорят на „ти“. Това беше делова среща. Най-безопасното нещо беше да поддържат поне минимално ниво на официалност, поне докато тя не измислеше как да се оправя със Сам Копърсмит.
Той свали слънчевите си очила и Аби откри, че очите му са с невероятен изумруденозелен цвят.
Докато той затваряше вратата зад нея, тя успя да погледне още веднъж пръстена му. Беше изработен от някакъв тъмен лъщящ метал, в който беше вграден малък кристал. Камъкът беше с наситен огненочервен цвят.
Сам я поведе по един коридор и отвори врата, която водеше към каменни стъпала.
– Лабораторията е в мазето – обясни той. – Можем да говорим там.
Тя още не можеше да повярва, че го последва в мазето, където нямаше прозорци. Действаше като някаква наивна героиня от готически роман. Май беше общувала с ексцентрични колекционери прекалено дълго.
Подобното на пещера, сумрачното помещение под къщата не приличаше на никоя лаборатория, която тя беше виждала. Беше претъпкано с витрини и чекмеджета, пълни с кристали, камъни и парчета сурова руда. Ако не беше отблясъкът на енергията, Аби можеше да се заблуди, че се намира в някой първокласен природонаучен музей.
Но за разлика от експонатите в музеите, повечето камъни тук бяха пропити с енергия. Вибрациите в атмосферата се усещаха непогрешимо. Аби не беше експерт в областта на скалите с паранормални свойства, но като повечето силни таланти усещаше енергията, с която бяха пропити предметите, особено когато тази енергия беше в такова количество.
Освен изложените кристали и камъни, по работния плот имаше и множество сложни съвременни инструменти. Имаше и други, изработени от желязо, месинг или стъкло, които несъмнено бяха истински антики. Някои изглеждаха като създадени през седемнайсети или осемнайсети век, а имаше два-три предмета, които изглеждаха като дошли от лабораторията на някой ренесансов алхимик.
Слабото осветление в помещението допринасяше за усещането, че това е изключително странно място. За разлика от повечето съвременни лаборатории, тук нямаше флуоресцентни лампи на тавана. Осветлението идваше само от настолната лампа и слабото паранормално сияние на камъните. Аби остана с впечатлението, че Сам предпочита сенките.
Тя се прокашля дискретно.
– Не се засягайте, господин Копърсмит, но вие занимавате ли се с истински разследвания?
– Зависи какво имате предвид под истински.
– Имате ли лиценз за частен детектив?
– Не. Но върша много консултантска работа, ако това ще ви накара да се почувствате по-добре.
– Каква точно консултантска работа?
– Технически консултации.
Ясно, помисли си тя. Тадеус я беше пратил за зелен хайвер. Не можеше да си губи времето с някакви луди учени в готически имения. Усмихна се хладно на Сам и се изправи.
– Опасявам се, че е станала грешка – каза тя. – На мен ми трябва частен детектив.
– Трябва ви някой като мен. Иначе Уебър нямаше да ви изпрати тук.
– Но вие сте технически консултант, за бога.
– Повярвайте ми, техническите консултации покриват доста широк обем дейности. След като вече сте тук, най-добре седнете и ми разкажете за заплахите и изнудването.
Тя не седна. Но и не грабна чантата и сакото си, за да се отправи към вратата. Като компромис отиде до една стъклена витрина, в която имаше нещо като син кварц. Тъй като сетивата й още бяха отворени, долови част от енергията, заключена в кристала. Запита се как изглежда лабораторията в очите на Сам. С неговата силна паранормална чувствителност към тези кристали и камъни мястото сигурно му се струваше осветено като от ярка слънчева светлина.
Тя взе решение. Сам беше прав. Тя не знаеше към кого другиго да се обърне. Трябваше да се довери на преценката на Тадеус Уебър. Той беше неин приятел и ментор от години.
– Ето каква е ситуацията – каза тя. – Аз работя на свободна практика на пазара за паранормални книги. Колекционерите на този пазар често са ексцентрични, особено тези, които притежават някакъв истински талант.
Сам я погледна развеселено.
– Да не би да казвате, че хората, които колекционират такива книги, често са напълно чалнати?
Аби се опита да го накара да замълчи с поглед.
– Това, което казвам, господин Копърсмит, е, че има колекционери, които са вманиачени до степен да са опасни. Други са просто луди. А има такива, които наистина вярват в окултното. Вещици, демони, магии, подобни глупости.
– Клиентите ви явно са много интересни.
– Поради очевидни причини се налага да бъда много внимателна. В началото на кариерата ми Тадеус ме посъветва да работя само с хора, които са ми препоръчани от други клиенти или познати. Не приемам поръчки от колекционери, които не познавам, освен ако не са ми изпратени от някой, на когото имам доверие. А дори и в такъв случай винаги моля Тадеус да ги проверява. Правя всичко възможно да не се набивам на очи. Но в средите на колекционерите нещата се разчуват. Резултатът е, че от време на време някой много настоятелен успява да се сдобие с имейла ми.
– Така ли се свързват клиентите ви с вас?
– Да. Използвам фалшиво име с този имейл, разбира се.
– Какво име?
– Клиентите ми ме знаят като Нютън. Не им е известно нищо друго за мен. Когато получа имейл от човек, който не ми е препоръчан от друг клиент, просто не му отговарям. Обикновено с това всичко свършва. Когато не получат отговор от мен, хората заключават, че или съм някакъв мит, или че съм измамничка. Но вчера сутринта получих първия имейл със заплаха за изнудване. Вторият дойде снощи. И двата бяха изпратени на адреса на Нютън.
– Колко е трудно да се сдобиеш с него?
– Вероятно не е трудно, ако човек виси в чатове за колекционери. Но не това ме тревожи. Притесних се, защото изнудвачът знае твърде много за мен. Обърнах се към Тадеус с молба за съвет и получих в отговор имейл от едно изречение. Той ми беше написал да се свържа с вас и ми даде вашия имейл.
– Дайте да видя двата имейла от изнудвача.
– Разпечатала съм ги. – Тя се обърна и се върна при стола си. Наведе се, бръкна в чантата си, извади един голям жълт плик и го подаде на Сам.
Той отвори плика и извади двата разпечатани листа. Прочете първия, без да коментира. После прочете втория на глас:
– Освен че знам какво си направила в библиотеката на В., знам и за миналото ти и защо си учила в „Самърлайт Академи“. – Сам вдигна поглед от листа. – Предполагам, че В. е Хана Вон и че става дума за инцидента с нахлуването на нападател в дома й преди няколко дни.
Аби се втренчи напрегнато в лицето му.
– Знаете за него?
– Тадеус Уебър изпрати имейл и на мен.
Въпреки всичко Аби не успя да сдържи усмивката си.
– За да гарантира за мен? Сигурно и вие не работите с непознати.
Сам също се подсмихна леко.
– Когато мога.
– В такъв случай явно сте проучили инцидента в дома на госпожа Вон.
– Според това, което открих в интернет, някакъв психически неуравновесен мъж нахлул с оръжие в дома на Вон. Твърдял, че чува гласове, и вероятно бил дрогиран, което пък причинило припадъка му по време на инцидента. Мъжът бил арестуван и сега е под ключ в психиатрична болница, където трябва да определят дали състоянието му позволява да бъде съден. Собственичката на дома госпожа Вон и икономката й, която припаднала по някое време, дали показания. Една неназована жена, присъствала по време на инцидента, също дала показания. Това трябва да сте били вие.
Аби си пое дълбоко дъх и издиша бавно.
– Явно знаете всички факти, господин Копърсмит.
– Също като вас и аз не поемам всяка работа, която ми попадне. И не знам всички факти, но възнамерявам да ги открия. – Той върна разпечатките в плика. – Имате ли някаква представа какво иска изнудвачът от вас?
– Още не.
– В такъв случай ми кажете с какво срещу вас разполага.
Аби закрачи напред-назад сред лабиринта от витрини, докато събираше мислите си. Напомни си, че очакваше това да се случи. Беше крайно невероятно да успее да наеме Сам, без да му даде цялата информация, от която той се нуждаеше, за да открие изнудвача.
– Всичко в полицейския доклад за нападението в дома на Вон е вярно – започна тя.
– Значи много бих искал да науча какво не е в доклада.
– Така. – Аби си пое дълбоко дъх. – Това, което не го пише в онзи доклад, е, че аз съм тази, която причини припадъка на нападателя.
Сам кимна веднъж, сякаш тя беше потвърдила заключение, до което той вече е бил стигнал.
– Така си и мислех.
– Какво? – Попита го слисана тя.
– Удобният припадък на нападателя посред нападението ми се стори малко съмнителен – каза меко той. – По някакъв начин сте използвали таланта си, за да неутрализирате нападателя, нали?
– Да – потвърди тя тихо.
– Още с влизането си в библиотеката сте знаели, че можете да го направите.
– Знаех, че ако мога да го подмамя да докосне една от криптираните книги, докато още я държа, имам шанс да насоча част от енергията към аурата му и временно да я дестабилизирам, да.
Сам я гледаше заинтригуван.
– И редовно ли правите подобни неща?
Тя го изгледа навъсено, възмутена, а може би и изплашена, макар да не би си го признала Не показвай слабост.
– Разбира се, че не – каза тя. Сключи пръсти зад гърба си и отново закрачи. – Но поради очевидни причини не желая в средите на колекционерите да плъзнат слухове за способността ми да насочвам енергия по този начин.
– Смятате, че това ще навреди на бизнеса ви?
Аби се обърна с лице към него.
– Подобни клюки ще ме съсипят.
– Как?
– Вижте, господин Копърсмит. Аз работя и на официалния, и на черния пазар за антикварни книги. Обикновените ми клиенти са предимно частни колекционери, които се интересуват от историята и проучванията на паранормалното.
– Това са клиентите без паранормални способности?
– Да. Но честно казано дребен и работещ на свободна практика дилър като мен ще умре от глад, ако се занимава само с тази клиентела. Този пазар е малка ниша. Парите идват от книгите с паранормална енергия, които се продават предимно на черния пазар. Сделките на този пазар трябва да се сключват изключително дискретно. Много от най-сериозните колекционери предпочитат да останат анонимни. Ако ме поканят в домовете си, за да оценя колекциите им, както направи госпожа Вон, очакват от мен пълна дискретност. Най-общо казано, парите на черния пазар са добри, но клиентите са доста трудни.
– В какъв смисъл трудни?
– Спектърът от трудни клиенти започва от ексцентрични и продължава през потайни, отшелници, параноици и стига до откровени откачалки. Аз се старая да оставям клиентите от последната категория на конкурентите си. Пазарът на книги с паранормална енергия е много дълбок в единия си край. Предпочитам да се придържам към плитчините.
– Звучи ми като разумен бизнес план.
– В моята част на пазара има по-малко пари, но определено е и по-безопасно. Но това, което се опитвам да ви обясня, е, че в моя бизнес репутацията е всичко. Освен че съм много добра в това, което правя, най-важното ми предимство е, че съм сто процента надеждна и не ме възприемат като потенциален крадец на книги. За съжаление в този бизнес има хора, работещи на свободна практика, които приемат комисиона срещу това да придобият определена книга с всички възможни средства.
– И ако се разчуе, че сте влезли в нечия частна библиотека, пратили сте собственика й в безсъзнание и сте си тръгнали с някоя книга, част от потенциалните ви клиенти няма да горят от желание да ви наемат, нали така?
– Вие как мислите?
– Мисля, че сте права. Силата винаги е интересна, но хората реагират по един от два възможни начина. Или се чувстват привлечени и дори вманиачени по нея, или стават супер нервни.
– Точно така. Радвам се, че разбрахте какъв е проблемът ми. Когато общувам с клиентите си на черния пазар, стъпвам по много тънък лед. Също като тях, и аз се опитвам да остана незабелязана, и то не само защото държа на репутацията си. Не искам да се превърна в обект на нечий изследователски експеримент или – още по-зле – да привлека онези откачени, които се опитват да създадат култ или секта.
За момент яркозелените очи на Сам се присвиха изненадано.
– Имали ли сте проблеми от такова естество през годините?
– Когато бях ученичка, привлякох вниманието на едни хора, които искаха да ме изучават. Не беше приятно преживяване. И въпреки че подхождам към всеки клиент много внимателно, от време на време някой се вманиачава по мен заради таланта ми. За щастие никой не е опитвал да ми заповядва, но приятелката ми Гуен имаше подобен проблем преди известно време. Преживяването беше доста плашещо.
– Тоест клиентите, които искат да експлоатират таланта ви или са склонни да се вманиачат по него, могат да се превърнат в потенциални преследвачи.
– Да – кимна Аби. – Предполагам, че вие в семейство Копърсмит никога не сте се натъквали на подобни проблеми.
– Така е, не сме.
Тя въздъхна тихо.
– Сигурно е хубаво да си част от семейство, което те предпазва от подобни неща.
– Да продължим нататък. Изнудвачът споменава нещо за пазене на стари тайни, а не само за новите. Какво има предвид?
– Честно казано, точно това ме накара да се свържа с Тадеус. – Тя се прокашля. – Когато бях на тринайсет-четиринайсет години и тъкмо осмислях и овладявах таланта си, моето семейство заключи, че страдам от тежко психическо заболяване.
– Мога да си представя как е възможно това да се случи в семейство, което не признава съществуването на паранормалното.
– В моя случай имаше няколко злощастни инцидента, които потвърдиха най-лошите им страхове.
– Инциденти?
– Да. В резултат на тези инциденти ме изпратиха в училище за проблемни младежи. Другият вариант беше да ме изпратят в затвор за малолетни. Баща ми се погрижи досието ми да бъде засекретено, но очевидно негодникът, който ми е изпратил тези имейли, знае поне част от историята ми.
– Какви точно са били инцидентите?
– Всъщност нищо сериозно. – Тя отпусна ръцете си и махна неопределено с едната. – Случайно предизвиках два пожара, единият от които унищожи частично книжарница.
– Сериозно ли?
– Но собственикът на книжарницата беше само леко ранен, кълна се – добави тя бързо. – Имаше и един случай, когато причиних някои щети на семейната ни къща. Много дребни щети, наистина. Всъщност най-големите щети бяха от водата, с която пожарникарите потушиха малкия пожар. Също и от следите от пушека.
Сам я наблюдаваше очарован.
– Можете да правите това? Да предизвиквате огън с таланта си?
Тя вирна брадичка.
– Казах ви, че пожарите бяха инциденти.
– Аха. Някакви други инциденти, за които е добре да знам?
– Нищо съществено. Вижте, този разговор не отива в добра насока. Да се върнем към основната тема. Проблемът е, че имам сложно и объркано минало и човекът, който се опитва да ме изнудва, знае за него. Заплашва ме да разпространи клюки за мен. Това би било достатъчно зле, дори и клюките да си останеха в средите на колекционерите, но се страхувам, че ще стигнат до медиите.
– Защо медиите биха се интересували от вашето бурно детство?
Тя разпери ръце.
– Баща ми е д-р Брандън С. Радуел.
– Психолог, специалист по семейна психология. Написал книга за брака. И когото постоянно канят в телевизионни токшоута. Знам. Това го научих, когато ви проверявах в интернет.
– Очевидно не сте гледали тези токшоута.
– Признавам си, не съм.
– Баща ми е един от най-известните телевизионни експерти по въпросите на семейството, децата и брака. Новата му книга „Семейства по избор“ излиза тази седмица. В момента баща ми води преговори с един телевизионен продуцент за риалити шоу. Нещо подобно на онези, в които треньори на кучета ходят в домовете на хора, които имат проблеми с кучетата си, и им помагат да се справят.
– Добре, добих представа. Ако се разчуе, че изтъкнатият експерт по семейна психология има дъщеря с проблемно минало, която твърди, че притежава паранормални способности, това би провалило продажбите на книгата и сделката за телевизионното шоу.
– И за всичко ще бъда виновна аз. На всичко отгоре цялото семейство ще бъде унизено. Аз съм лудата дъщеря, която те предпочитат да държат заключена на тавана. Но в наши дни това не е прието, така че всички, включително и аз, се преструват, че съм нормална. В очите на медиите семейство Радуел е просто едно голямо и щастливо семейство. По-точно ние сме перфектен пример за съвременно сплотено семейство.
– Говориш, сякаш цитираш някого.
Тя сбърчи нос.
– Да. Баща си.
– Баща ти и останалите от семейството всъщност не осъзнават, че ти имаш истински талант?
– Не, разбира се, че не. Как може да се докаже паранормален талант като моя пред човек, който не е чувствителен към този тип енергия?
Очите на Сам блеснаха развеселено.
– Подпалването на пожари не беше ли достатъчно доказателство?
– Не е смешно. Семейството ми заключи, че не само страдам от халюцинации, но и от сериозно умопомрачение. Затова ме пратиха в „Самърлайт Академи“, където се научих да се преструвам на нормална. Те смятат, че интензивната терапия и сеансите с психолози са ми помогнали. Предпочитам да ги оставя да вярват на това. Така е по-добре за всички ни.
– Според тях с какво си изкарваш прехраната?
– Мислят, че имам малка електронна книжарница. Аз съм официалният неудачник на семейството, но това е по-добре, отколкото да си мислят, че съм луда. – Аби отново погледна часовника си. – Нямам повече време за губене, господин Копърсмит. Ще се заемете ли с моя случай?
– Нека да обобщя с какво разполагаме – каза Сам. – Имали сте трудно детство, предизвикали сте няколко пожара, прекарали сте известно време в специално училище за проблемни тийнейджъри и понастоящем водите двойствен живот, в който има тайна страна, свързана с черния пазар на книги с паранормална енергия. Изпратили сте в несвяст поне един човек с таланта си и се обзалагам, че е имало и други такива случаи.
Тя видимо се притесни.
– Защо мислите така?
Сам се усмихна иронично.
– Защото признахте, че сте знаели, че можете да неутрализирате нападателя, преди да го направите. Това предполага предишен опит в това отношение.
Тя преглътна трудно.
– Добре, имаше още два-три подобни инцидента, но мога да ги обясня всичките, наистина. Единият е свързан със собственика на книжарницата, която подпалих неволно. Имаше и един гаден професор в колежа, който искаше да прави експерименти с мен и опита да ме изнасили, когато му отказах. Преди две години един клиент се вманиачи по мен, но...
Сам вдигна длан, за да я спре.
– Няма нужда да обяснявате, Аби Радуел. Вие сте точно моят тип клиент. Поемам случая.

На книжния пазар от 27 юли 2012 г.
Обем: 312 стр.
ISBN 978-954-26-1127-1
Корична цена: 12,95 лв.

Прочетете още: