За какво мечтаят жените?

Любовният роман "Съдба" на Луиз Бегшоу разказва за шестнадесетгодишната Кейт Фокс, която загубва майка си при нелеп пътен инцидент и остава сама. Съкрушено от смъртта на най-близкия си човек, момичето се зарича да успее в живота. Кейт е твърдо решена да сбъдне мечтата на майка си: да си намери богат съпруг, който да й осигури спокоен живот и комфорт.

Години по-късно, на бляскаво парти в Манхатън, красивата Кейт привлича вниманието на медийния магнат Маркъс Броудър. Не след дълго той й предлага брак. На пръв поглед Маркъс е олицетворение на мечтите й: властен, красив, изтънчен и безумно богат. Тайна сватбена церемония в луксозен хотел поставя началото на охолния им съвместен живот.

Но ежедневното пазаруване на скъпи дрехи и бижута, храненето в изискани ресторанти и посещението на салони за красота скоро отегчават Кейт до смърт. Младата жена осъзнава, че копнее за истинска любов и кариера, които да осмислят дните й.

Кейт се осмелява да поиска развод и предизвиква гнева на унизения Маркъс, който заплашва да я унищожи. Тя започва нов живот, но първо трябва да се пребори с миналото си. И да повярва в съдбата, която й е отредила необикновена роля.

За авторката:
Луиз Бегшоу е една от най-известните английски писателки.
Тя е  възпитаничка на Оксфорд, член е  на Британската консервативна партия и  депутат в палатата на общините. Бегшоу е  собственичка на недвижими имоти за милиони в Ню Йорк и организатор на редица благотворителни кампании. Едновременно с това тя е грижовна съпруга и майка на три малки деца.  
Луиз Бегшоу несъмнено е блестящ пример за това, че амбициозната жена може наистина да постигне всичко.

Тя е едва четиринайсетгодишна, когато пише за в. Ди Таблет, а през 1989 г. получава наградата Млад поет на годината. Луиз Бегшоу е бивш президент на рок обществото в Оксфордския университет. На двадесет и седмия си рожден ден започва работа в Сони Мюзик Ентъртеймънт Интeрнашънъл, където работи с рокендрол групи.

Авторка е на бестселърови романа, които са преведени в над 10 страни. Адаптирала е книгите си за водещи холивудски филмови студиа. Сред написаните от Бегшоу бестселъри  са “Дяволът в теб”, „Нежна завист”, „Родена в понеделник”, „Работещи момичета”, „Когато тя беше лоша”, „Филмът”, „Родена във вторник”, „Непокорни момичета”, „Жена от класа”, „Искри”, „Блясък“, „Наследнички“, “Страст“, „Желание“  и др.   

„Романите й са наситени с действие, героините й са разкошни, а начинът й на писане – достатъчно въздействащ и закачлив, за да издържи на изпитанията на тези ослепителни преуспяващи героини… Допада ми!” – Дейли Мирър.

В родната й Англия името й се нарежда сред тези на най-продаваните и известни писателки. Според авторитетното издание „Мирър” Луиз Бегшоу е британският отговор на Джаки Колинс. По-млада и по-забавна.

Въпреки милионите продадени от романите й екземпляри, Луиз скромно коментира: „Много добре знам за какво мечтаят жените и с книгите си просто им помагам да избягат от действителността, пренасяйки се в света на фантазиите си.”

Издателска къща "Хермес"
Корична цена: 13.95 лв.

Откъс:

Първа глава
- Много съжалявам – каза отново сестрата. – Нищо не можахме да направим. Вече беше мъртва, когато я докараха.
Кейт погледна майка си. Едва успя да я познае заради тръбичките, които я покриваха, и кръвта по главата и лицето.
- Съжалявам, госпожице. – Този път беше гласът на доктора индиец. – Ако извършите сега официалната идентификация, можем да ви спестим ходенето в моргата по-късно.
Кейт преглътна.
- Това е тя, това е мама.
Гласът й бе едва доловим шепот. Тя стоеше там в училищната си униформа със зачервени от плач очи. Автомобилна катастрофа, така й обясниха. Колата с пътниците, пияни след мач на Янките, летяла надолу по Гранд Конкурс авеню в Бронкс. И прегазила майка й, докато пресичала улицата. Твърдяха, че е починала на място. Но дали наистина беше така, Кейт никога нямаше да узнае. Защото майка й бе издъхнала сама.
Завладя я внезапна мощна вълна на ярост, примесена със скръб. Беше бясна на егоистичните пънкари, подкарали таратайката си. Щяха ли да бъдат осъдени? Щяха ли да гният в затвора до края на мизерния си живот? Щеше да се погрижи за това, щеше да свидетелства в съда…
О, по дяволите; сякаш имаше някакво значение. Тя погледна отново към трупа на майка си. Това нямаше да я съживи.

Кейт извърна поглед. Сега у нея се надигна по-дълбок гняв. Майната им на пънкарите. Яростта й бе насочена към мъжа, когото не бе виждала от години.
Към баща й.
Тъпак. Мошеник. Предател.
Татко й – ако изобщо можеше да мисли за него по този начин – ги бе изоставил, когато Кейт бе четиригодишна. Тя имаше някакви смътни спомени. За големи, силни гърди. За повдигащи я нагоре ръце, които я отнасяха до легълцето, онова - със специалния розов пухен юрган на малки бели гъски.
Помнеше как бе плакала, когато той си тръгна. И не се върна повече.
През първите две-три години той изпращаше подаръци за рождения й ден, по нещичко за Коледа. Няколко набързо надраскани писма до майка й, в които обясняваше, че обмисля нещата, че иска да разбере себе си. Щеше да се върне, когато си изясни ситуацията. Кейт имаше бегъл спомен как го чака, надява се. Може би щеше да се върне за Четвърти юли. Или за Деня на благодарността – просто щеше да се появи на вратата и да я сграбчи в мечешка прегръдка.
Но той не се появи. Подаръците се превърнаха в картички, а накрая и те спряха.
Повече нямаше вест от него.
И нямаше пари.

Майка й правеше всичко възможно. Държеше Кейт изкъсо. Работеше наистина здраво, за да им осигури нормален дом. Апартаментът беше малък, но бе чист и уютен и майка й плащаше наема съвсем навреме всеки месец. Баща й беше строителен предприемач с хубава работа, така че имаха някои спестявания и здравна застраховка. Кейт дори посещаваше едно малко частно църковно основно училище, където имаше такса и учеха най-различни деца.
Когато навърши шест години обаче, спестяванията им свършиха. След като си тръгна, баща й явно бе продължил да работи на старото място, така че застраховката вървеше, но един ден пристигна писмо, от което ставаше ясно, че е напуснал и че вече не са здравно осигурени. Майка й седна срещу нея на кухненската маса и по време на вечерята им от макарони и наденички с доматен сос й съобщи с пресилено ведър глас, че сега мама ще трябва да работи и че когато Кейт се върне от училище, ще трябва да се държи като голямо момиче и да си влезе сама у дома. Ключът щеше да бъде оставен у съседката. Кейт трябваше да си пише домашните в отсъствието на майка си. По този начин щяха да могат да си плащат наема и да запазят дома си…
Докато Кейт се взираше в неподвижната фигура върху леглото, собствените й думи проехтяха от миналото: „Ще се справя, мамо”. И двете усилено се опитваха да звучат весело. „Ще бъде страхотно. Ще върша всичките си домашни задължения, обещавам…”
А после всичко стана неясно: годините на безпокойство, винаги съпътствани от болката в стомаха й, притесненията. Щеше ли новата работа на мама да им даде сигурност? Времената бяха лоши в Бронкс, имаше твърде голяма безработица. През няколко месеца майка й се връщаше разплакана с обезщетението от поредния си прекъснат трудов договор. Тя опитваше всичко – опаковаше стоки в хранителния магазин, работи известно време в аптека, за кратко беше сервитьорка. Но си оставаше самотна майка, домакиня, изоставена; не притежаваше никакви умения. Работата й винаги беше долнокачествена, нископлатена. Работеше на две места – през деня и през нощта. Кейт рядко я виждаше. Неделите им заедно станаха много ценни и тя се опитваше да не се издава колко много се тревожи от изтощението на майка си.
Кейт вършеше своите задължения. Учеше усърдно, защото когато се върнеше с шестица, усмивката на майка й стигаше до очите й, което бе рядкост. Поддържаше къщата чиста. Пускаше прахосмукачката и дори бършеше праха. Също така се стремеше да се поддържа красива.
- Искам да имаш по-добър живот. – Майка й рядко говореше за това, но когато се случеше, кокалестата й ръка сграбчваше рамото на Кейт и уморените й очи ставаха твърди като кремък. – Трябва да ми обещаеш, че ще се учиш добре.
- Мамо, обещавам. Справям се добре…
- И че ще останеш красива, Кейт. Това сега всъщност е най-важното. Никой не ти го казва. Но е вярно.
- Сестра Франсис казва, че истинската красота е отвътре – осмели се да каже Кейт. Тогава беше единайсетгодишна, с тъмна коса и сладко лице, с посипано с лунички носле и млечнобяла кожа.
- Сестра Франсис е омъжена за Исус. А той не се интересува от външния вид.
Кейт се изсмя. Обичаше шегите на майка си; напоследък се чуваха все по-рядко. Майка й бе прекалено изтощена, за да се смее.
- Но не и останалите мъже, Кейт, запомни това. Трябва да си намериш някого, който ще те измъкне от всичко това. Ще плаща ипотеката ти. Не искам да живееш под наем, чуваш ли? Не искам да излизаш с момчета от този квартал.
Кейт преглътна. Падаше си малко по Фреди Чичио, големия брат на най-добрата й приятелка. Но разбираше, че ще е по-добре да не го споменава.
- Излизай с мъже, които имат пари. Ти ще бъдеш истинска хубавица. Той трябва да живее в Парк Слоуп. Или дори Манхатън. И не му давай прекалено много; накарай го да се ожени за теб. Да е такъв мъж, че ако си тръгне, да си наемеш адвокат. – Юмрукът на майка й се сви на топка. – Ще го вземеш заради състоянието му.
 - Но... – Кейт отметна един кестеняв кичур коса. – Щом искаш да се омъжа за пари, защо ме караш да уча толкова много? Какъв смисъл има? Пепеляшка не е ходила в университет, нали се сещаш?
Тя се усмихна, доволна от духовитата си забележка. Но сивите очи на майка й помръкнаха.
- Защото понякога нещата не се получават, скъпа. И ако не се омъжиш за подходящия мъж, трябва да имаш на какво да се облегнеш. Нали разбираш – за да си намериш по-хубава работа от тези на майка си.
- Справяш се чудесно, мамо. – Разговорът вече не беше забавен. На Кейт й се доплака.
- Не е вярно, скъпа.
Една сълза се търкулна по бузата на Кейт и тя преглътна с мъка. Майка й омекна, протегна кокалестата си ръка и прибра един кестеняв кичур зад ухото на дъщеря си.
- Добре, скъпа, не плачи. Може и да се справям добре. Имаме си дом. Плащаме си наема.
- Точно така.
- И ходиш в частно училище. Разбери ме, миличка. – Очите на майка й бяха пламенни. – Тъкмо това ме кара да продължавам, когато едва се държа на краката си от умора. Това, че ще си образована, макар да нямаме нищо. Ако не случиш с хубав брак, ще можеш да работиш. Чиновническа работа. Да си по-добре от мен. По-добре даже от баща си.
- Аз нямам баща – отбеляза Кейт с леден глас.
- Не бъди такава – отвърна майка й, но възражението й бе вяло.
- Имам само теб, мамо. И ти си всичко, от което се нуждая. Изкарвам хубави оценки, нали?
- Отлични. – Майка й отново се усмихна и разроши косата й.
- Ще вляза в университет. Със стипендия. – Кейт отметна единайсетгодишните си къдрици. – В някой от елитните вероятно. Може би в Харвард.
Майка й се развесели.
- Мечтай си, скъпа. Важното е да влезеш – без значение в кой университет.
Това беше. Кейт чуваше думите в съзнанието си, докато се взираше в безжизненото тяло на майка си. Планът им. Споразумението им. Тя, малката Кейт Фокс, щеше да е съвършеното съчетание. Умна глава, напът да влезе в университет, напът да се измъкне със зъби и нокти от квартала с цената на всичко. И все пак нямаше да е като останалите зубрачи в училище – с дебели очила, скоби на зъбите и разплути тела. Щеше да се стреми да има лице на модел и тяло на мажоретка. Нямаше пари да си купува дизайнерски дрехи и обувки, но по аптеките се продаваше евтина козметика, а русата боя за коса в кутия на „Лореал” излизаше по-малко от десет долара. Майка й щеше да се погрижи за маникюра й и да й оскубе веждите. Ето каква щеше да е Кейт Фокс за света.
Очевидно – твърде добра за Бронкс.
Очевидно – на път за Манхатън.
Нямаше нужда да й се повтаря. Докато майка й продължи да се трепе, Кейт с неистов трепет се захвана да приведе плана в действие. Оценките й се подобриха още повече, както и красотата й. На дванайсет тя вече правеше джогинг из квартала и си издухваше косата със сешоар. Когато влезе в пубертета, не жалеше никакви средства в името на добрата външност. Червило, парфюм и грим, на които другите момичета в училище завиждаха и гледаха с неразбиране. Когато Мария и Елизабета си слагаха по четири пласта спирала на миглите и огненочервено червило на устните, Кейт експериментираше с тониращ овлажняващ крем и бронзиращ руж. Тя имаше здравословен атлетичен блясък, гъста коса и много бели зъби и ухаеше на вода за уста и свеж шампоан.
Момчетата й налитаха като мухи.

Майка й беше изключително горда. Дори когато взе да остарява и да става по-изтощена, а тялото й започна леко да се изгърбва, видът на цъфтящата й дъщеря я изпълваше с някакъв вътрешен блясък. Кейт толкова отчаяно се стремеше да й достави удоволствие, че приемаше и следваше поголовно всичките й съвети. Към момчетата в училище се отнасяше със същото презрение като майка си, примесено с вежливост, но те разбираха кога да се разкарат. И малцина се съпротивляваха. Беше съвсем ясно, че Кейт Фокс не е за тях. Че очевидно е предопределена за нещо по-голямо и по-добро.
С майка й си живееха добре. Кейт настоя да работи всяка събота в един малък магазин за дрехи в края на улицата и да продава летни тениски на съучениците си и на други клиенти – евтина китайска стока, която през смразяващите нюйоркски зими се превръщаше във вълнени шапки и ръкавици. Момчетата от квартала идваха и харчеха колкото можеха да си позволят, само за да я впечатлят. Но работата беше неблагодарна и еднообразна, с мизерно заплащане, което караше Кейт още повече да обича майка си. Защото тъкмо над такава неблагодарна работа се бъхтеше майка й ежедневно, за да имат дом и храна.
Това също така я караше да мрази баща си.
Той си бе тръгнал. Беше ги изоставил. И беше мижитурка, която не можеше да предложи сигурност на бившата си жена и на дъщеря си. Майка й вършеше всичко това, само защото се бе омъжила за скапаняк. Толкова беше просто.
А ето че в момента тя бе тук, а майка й беше мъртва. Какво щеше да стане сега? Какво щеше да стане с плана? Какво щеше да стане с Кейт?
Тя се завъртя рязко на пети и се отдалечи от тялото на майка си. Повече не издържаше да го гледа.
- Хей, вие. Госпожице – Докторът се затича след нея. – На колко сте години?
Тя се изправи гордо.
- На шестнайсет.
- Ти си единственият роднина за контакт. Имаш ли къде да отидеш, мила? При някоя баба или нещо такова?
- Казвам се Кейт Фокс – заяви тя хладно. – И си отивам у дома. Да организирам погребението на мама.
Лекарят не се смути от острия й тон.
- Госпожице Фокс, ако не сте пълнолетна и нямате възрастен роднина, който да се погрижи за вас, трябва да съобщя на службата за закрила на детето, такъв е законът. Нали разбирате…
- О, да. Просто си вършите работата. – Тогава тя се обърна и му се усмихна с явна самоувереност, която бе съвършено чаровна. Лекарят отвърна на усмивката й почти безпомощно. – Всичко е наред, докторе. Имам си баща. След развода живеех с мама, но сега той ще дойде да се погрижи за мен.
- Знаете ли как да се свържем с него? За да уредим освобождаването на тялото? – направи неуверен опит мъжът.
Кейт не трепна.
- Ами те бяха разведени. Аз съм най-близката й роднина. Ще уредя въпроса с отец Питър, той е нашият свещеник. От „Дева Мария”?
- Ъъъ… да. Знам църквата. Но…
- И после ще отида да живея при баща ми – кимна Кейт решително. – Така би пожелала мама. Не би искала да ме види съкрушена. Всъщност баща ми работи в Манхатън – добави тя важно. – Той е инженер.
- Добре. Добре – би отбой докторът и й се усмихна едва-едва. – Ако сте сигурна…
- Довечера някой ще ви се обади за мама – каза Кейт. – Благодаря, докторе.
И той остана загледан в гърба й, докато тя излезе с уверена крачка от отделението.
Кейт не се разплака. Не и в болницата. Нито в автобуса на път към къщи. Не и докато всъщност не се обади в църквата и не получи отстъпка от местното погребално бюро; отец Питър, неимоверно разстроен, им звънна и им заяви, че ако не погребат Мери Фокс срещу символично заплащане, ще се постарае да убеди всичките си възрастни енориаши да прехвърлят погребалните си споразумения към по-модерната служба, която се намираше през няколко улици.
Чак вечерта, когато всичко беше уредено и тялото на майка й бе прибрано, Кейт се просна по лице върху леглото на майка си и зарида така, сякаш й изтръгваха сърцето от гърдите, сякаш никога повече нямаше да може да се възстанови от загубата.
Има нещо много странно в разбитото сърце, помисли си Кейт - то всъщност продължава да работи. Дори да не го искаш, то все така не спира да изпомпва кръвта от тялото ти. Копнееш да затвориш очи и да потънеш в мрак и въпреки това се събуждаш на следващия ден и виждаш ярката светлина на утрото, чуваш автомобилните клаксони, помирисваш кифличките, които се пекат в кафенетата. Всеки ден – едно и също. Майка й все още беше мъртва. А тя все още беше там.
Опита се да намери баща си. Не й беше много трудно, след като се обади в старата му работа и положи съответното усилие. Разговорът протече неловко. Той й каза с фалшива сърдечност в гласа, че се радва да я чуе. Съжаляваше за майка й. Обвинителното мълчание на Кейт висеше тежко във въздуха и баща й започна да говори, за да го запълни, като й заразправя за живота си, все едно тя му беше някаква далечна братовчедка, някаква стара позната. Живееше във Флорида, беше се оженил повторно. Имал три малки момчета. Само че къщата им била само с четири спални, а жена му Джорджета пак била бременна… а за една бременна жена щяло да е много стресиращо да научи ненадейно за заварената си дъщеря…
Ненадейно?
Ясно. Значи не й беше казал. Искал е да започне на чисто и всички други глупости. За да е по-добре за всички…
Кейт не си направи труда да възрази. Какъв смисъл имаше? И последната искрица от надеждата, която бе таила толкова дълго, угасна у нея, но това бе нищо в сравнение с продължаващата болка от загубата на майка й. Тя бързо извъртя нещата. Каза му да й изпрати двайсет хиляди долара.
Той се изсмя. Нямал толкова.
Изсмиването му беше грешка. Разгневена, Кейт му се закле, че ако не й изпрати парите, ще се появи във Флорида и ще му цъфне на вратата. За да каже здрасти на мащехата си и братчетата си. О, и ще доведе ченгетата със себе си за неплатените издръжки. Той й бе задължен.
- Почакай – захленчи баща й. – Имам нужда от време, скъпа. Дай ми малко време.
- Не съм ти „скъпа”. Името ми е Кейт. И ще ти дам време.
- Добре – въздъхна той с облекчение. – Добре…
- До петък. Това са четири работни дни. Което означава, че ще изпратиш парите утре, за да могат след три дни да са в сметката ми. Не ми се ще да изоставам с наема. Мама винаги го плащаше навреме. А не мога да работя, трябва да ходя на училище. А после в университет.
- Не мога да ги намеря толкова бързо – запротестира той. Кейт отбеляза, че баща й не си направи труда да я попита за университета, за мечтите й. Не му пукаше за нея.
- Ясно, тате. До вторник тогава.
- Добре. Ще получиш парите.
- Ако не ги получа, ще се видиш на цялата първа страница на местния вестник, както и в съда. О, и ще се грижиш за мен, докато навърша осемнайсет. Разбрахме се, татко. Действай.
Тя затвори.
Парите се появиха в сметката й в петък и допълниха нищожната сума, която майка й бе оставила в края на месеца. Бяха достатъчни - покриваха наема за две години, докато станеше на осемнайсет и се изправеше пред следващия етап от живота си.
За първи път в живота си Кейт почувства някаква сила в себе си.
Тази сила съществуваше там, между тъгата – като глухарче, подаващо се измежду паветата. Тя се бе нахвърлила върху онази невестулка баща си и го бе смазала. Получи каквото искаше, и то само с едно обаждане по телефона. Помисли си колко би се гордяла с нея майка й.
Те все още имаха своя план. Кейт за нищо на света нямаше да прахоса онова, което бе направила за нея майка й, за което се бе борила през всичките тези години. Договорът им бе свещен и тя щеше да се придържа към него.
Изтегли малко пари от сметката си и ги даде на хазяина, плати му в брой и получи разписка. После си отиде вкъщи. В понеделник отново беше в училище и залегна над уроците – по-усърдно от всякога

Прочетете още:

• Точните параметри на мъжкия свят
• Кола? Къща?... само се подпишете на пунктираната линия
• "Дамски вторници" - Моника Пец