Перманентна ерекция - късмет или нещастие

"Размерите на трагедията“ е вторият роман на скандалния каталонски писател, всепризнатият повелител на фарса, Ким Монзò. Творбата е едновременно смехотворна и трагична, парадоксална и жестока, но тъкмо затова особено необходима днес. Преводач е Елица Попова. На българският пазар 

Очаквайте на 13 септември, в институт "Сервантес", среща с провокативния испански писател и неговото творчество. Предвижда се отворен разговор с публиката и безплатна прожекция на филма „Хиляда глупаци“ – адаптация по едноименната книга на Монзò.

Режисьорът Вентура Понс вдъхва нов живот на петнадесетте разказа на писателя, опитали се „да обхванат и отразят необятната човешка глупост“. Понс изтъква, че за него е привилегия възможността да „преведе“ Монзò на езика на киното.

Главният герой на романа Рамон-Мария страда от аномалия – състояние на перманентна ерекция, което се оказва симптом на смъртоносна болест и ако в началото прилича на преимущество, впоследствие се превръща в трагедия. Чрез този сюрреалистичен разказ, мрачно преплитащ две съдби, Монзò идентифицира абсурда и присмеха като единствени средства за дистанциране от ужаса на ирационалното.

За автора:
Ким Монзò е популярен като безспорен майстор на късия литературен жанр. Живее в Барселона, автор е на два романа и сборници с разкази, освен това е колумнист в най-големия каталонски вестник – „Ла Вангардия“. Българската публика вече познава света на Монзò – свят, където лиричното граничи с перверзното и параноичното.

Издателство "Колибри"
Обем: 208 стр.
Корична цена: 12 лв.

Откъс:
Ким Монзò „Размерите на трагедията“

Келнерът се усмихна; прокара плавно дясната си ръка по ръба на бележника, който държеше с лявата, и каза:
– За  десерт имаме ябълков пай, лимонов мус, кокосов пай, шоколадова торта, пъпешов пай, еклери. От пресните плодове имаме...
– Аз май ще си взема пъпешов пай – каза с усмивка на уста Мария-Еухения.
Келнерът отбеляза поръчката в бележника и без да вдига глава, погледна към Рамон-Мария, който все още се двоумеше. Затрудняваше се да си избере; така беше всеки път, когато келнерът декламираше съдържанието на менюто, вместо то да е написано. Не се сети навреме да си поиска меню и за десертите – както бе постъпил с предястието и с основното ястие, а и с виното, – преди онзи да е започнал да ги изрежда едно по едно. Недоумяваше защо, стигнеше ли се до десерта, в заведенията твърде често не даваха менюто, а предпочитаха да го изговорят. Та и този келнер сега декламираше менюто скорострелно като човек, който си знае репликите наизуст, а Рамон-Мария, вместо да го слуша, разсъждаваше върху въпросната закономерност с десертите; затова не успя да ги запомни и се наложи да моли келнера отново да ги изрежда. Последният се усмихна, погледна така, сякаш и през ум не му минаваше, че клиентът може би капризничи с едничката цел да го будалка, и подхвана отново:
– Значи, имаме ябълков пай, кокосов пай, шоколадова торта, пъпешов пай, лимонов мус, круши с шоколадов сос, еклери...
– Круши с шоколадов сос ли? – прекъсна го жената, повдигайки вежди.
– Да.
– Преди малко пропуснахте да ги споменете.
– Желаете ли круши с шоколадов сос вместо пъпешов пай? Да сменя ли поръчката?
– Не. Да остане пъпешов пай.
Рамон-Мария усети горчивина в устата: леко оригване се надигна в гърлото му откъм жлъчката. Потърка очи. Пареха му. Келнерът стоеше и чакаше. Клиентът нареди: да бъдат еклери. Келнерът със задоволство отбеляза поръчката в бележника.
– Да, и още една бутилка шампанско, моля – добави Рамон-Мария на отдалечаващия се келнер, който забави крачка, обърна се и с леко кимване на глава потвърди, че е чул. Мария-Еухения се усмихна с известен укор в погледа.
 – Поръчваш още една бутилка?! – прошепна тя, когато келнерът се беше вече отдалечил. – Ще се напием така.
За да измие жлъчния вкус в устата си, Рамон-Мария доизпи шампанското от чашата. Извади носна кърпа от задния джоб на панталона си, сложи я на челото, разкопча си ризата и започна да бърше потта си пред едно от огледалата. Не можеше да се каже, че е слаб, напротив: беше по-скоро пълен и имаше едни такива месести уши, които приличаха на кучешки и особено сега лъщяха от мазнина, а когато дъвчеше, помръдваха нагоре-надолу. Косата му беше толкова късо подстригана, че навикът, дето го имаше, да заравя постоянно пръсти в косата си и да я приглажда назад, беше безсмислен, дори безполезен. От доста време вече се чувстваше пиян. И нищо чудно, като се има предвид, че на всяка изпита от Мария-Еухения чаша съответстваха три негови. Жената тепърва започваше да се опиянява и да заглежда сътрапезника си с големи, искрящи очи, а той недоумяваше дали да дири в тях сянка на страст. Прехапа долната си устна и за първи път от началото на вечерта се осмели да си помисли, че страстта вероятно присъства.
Няколко седмици подред Рамон-Мария методично и бавно бе скъсявал дистанцията между себе си и Мария-Еухения, бе пускал едни намеци, тънки-тънки (както му се струваше), та чак някои от тях недоловими. И ето най-сетне бяха останали насаме, двамата, на вечеря. Тя седеше срещу него, от другата страна на масата, и чак не му се вярваше. Доста старания и умения щяха да са му нужни, за да доведе нещата до успешен край. Понякога го осеняваше мисълта, че помислите на Мария-Еухения са като неговите и затова се е съгласила да излязат. Често се случваше така. На моменти пък му се струваше, че в намеренията й влизаше само вечеря и нищо повече, без продължение. И това често се случваше. Щеше ли да има достатъчно смелост? Глождеше го такова съмнение, но не защото имаше себе си за малодушен, а защото, откакто се бе споминала Роса-Маргарида преди година, флиртовете бяха станали такава рядкост в ежедневието му, че сякаш бе отвикнал, сякаш бе забравил как се правят такива неща. Затова сега не беше сигурен как трябва да подхожда в различните моменти от вечерта; затова не знаеше как да тълкува усмивките, които му отправяше събеседничката, нито как да надвива тягостното мълчание, което се настаняваше от време на време помежду им. Липсваше му практика. Неведнъж си представи как пъха ръка под полата на Мария-Еухения, как гали бедрата й – тези нейни фантастични бедра, които, поразкрачени, владееха фасадата на театъра в мащаб 5:1; поразкрачени, понеже входът на театъра минаваше точно отдолу им, по средата. При мисълта как тия бедра се трият под масата в неговите, лицето му поруменяваше. А това от години не бе му се случвало. Глътна наведнъж първата чаша от втората бутилка шампанско, само и само да потуши смущението. А Мария-Еухения се разсмя. Когато се смееше, в крайчеца на очите й се оформяха тънки бръчици, които в тоя момент му изглеждаха особено приканващи.
Харесваше му мисълта, че всяка бръчица бе следа от нещо изживяно, мъдрост, спомен. Видът на зрялата жена пред него не го тласкаше към мечтания за гладката свежа кожа на някоя по-млада девойка, а напротив, подхранваше желанието му още повече. Във всяка гънка от тялото й се спотайваха (така му се виждаше на Рамон-Мария през стените на чашата) сто хиляди вкуса, сто хиляди следи от сто хиляди притежавани любови. В каква заблуда тънеха всички ония мъже, които с напредването на възрастта започваха да заглеждат все по-млади жени. Защото жената в зряла възраст, смяташе Рамон-Мария, беше като добре отлежал кашкавал. Гадничко се получи това сравнение с кашкавала. Захвана да пълни чашите и на двама им за пореден път (тази на Мария-Еухения беше празна) и да умува за подходяща тема за разговор.

Сметката беше платена и Рамон-Мария вече ставаше от масата, когато отдалече някакъв глас изкънтя като камбана, произнасяйки името му. Една сияеща физиономия от ъглова маса в дъното на салона бе вперила поглед в него и го поздравяваше. Беше Жил-Еудалд, който оживено ръкомахаше и се готвеше да тръгне към Рамон-Мария, като бършеше устни със салфетка. Той се обърна към Мария-Еухения; обясни й, че ръкомахащият е негов познат (след като го каза, веднага осъзна колко очевидно бе това), но не знаеше дали да я покани да го придружи до масата, или да изчака онзи да се приближи до тях. Междувременно видя, че жената с Жил-Еудалд остана на мястото си, и това му даде повод да постъпи по същия начин. Извини се на Мария-Еухения и се
упъти към познатия си. Срещнаха се по средата и се спряха между две маси (на едната седяха мъж и жена, които, сплели ръце, се гледаха безмълвно в очите; на другата – двама едри мъже, които дискутираха високо на тема недвижими имоти).
Рамон-Мария и Жил-Еудалд се здрависаха. Явно подразнени от близостта на Рамон-Мария и Жил-Еудалд до масата им, двамата с недвижимите имоти поотместиха столовете си. Жил-Еудалд хвана Рамон-Мария за лакътя и го поведе към своята маса в ъгъла, над която се спускаше от тавана медно котле с цветя. Рамон-Мария се здрависа с жената, а тя в отговор (очевидно здрависването не беше достатъчно) го придърпа надолу, така че да си разменят целувки. Получиха се целувки във въздуха на сантиметри от бузата.
– Понапълнял ли е? – зададе на Жил-Еудалд въпрос жената. – Или така ми се струва? Вижда ми се променен.
– Вие сте отслабнали, затова така ви се струва – послъга Рамон-Мария, който току-що бе разпознал жената пред себе си.
Тя разтегна устни в знак на благодарност. И отбеляза, че не са се виждали от сумати време. Наистина отдавна не се бяха виждали. Рамон-Мария изследваше с поглед Жил-Еудалд: очилата му бяха леко запотени, а на главата му (в момента го забелязваше) имаше повече коса отпреди. Винаги ли бе имал толкова коса? Или носеше перука? А може и да си бе присадил коса? Двамата поканиха Рамон-Мария да се присъедини към тях. Той обаче им посочи масата си и отклони поканата: чакат го, няма как. Жил-Еудалд и госпожата (Катерина: отведнъж се сети за името й) току поглеждаха към Мария-Еухения, която вече беше на изхода и си обличаше палтото, обслужвана от гардеробиерката. Май не трябваше да я оставя сама, помисли си Рамон-Мария, редно беше да я вземе със себе си; а сега трябваше да е на изхода с нея и да даде бакшиш на гардеробиерката. Жил-Еудалд обаче искаше да узнае как вървят нещата при Рамон-Мария, как върви животът му. И жената от своя страна му зададе въпрос – дали често посещава този ресторант. Не дочака отговор, а побърза да разясни, че те двамата с Жил-Еудалд били сред честите посетители, като отбеляза веднага след това превъзходните качества на някои ястия. Жил-Еудалд се поинтересува от състоянието на Рамон-Мария и дали е успял да се съвземе; имаше предвид финансово. А в гърлото на Рамон-Мария се надигна поредният жлъчен пристъп и се наложи да отговори на познатия си само с едно „пхъ“. Не, според Жил-Еудалд, Рамон-Мария съвсем нямаше вид на човек, съвзел се напълно след финансовия удар. Рамон-Мария реагира единствено с поклащане на глава, без да го вълнува как точно ще се изтълкува жестът му – като потвърждение или като отрицание.
Лицето на Жил-Еудалд доби трагичен израз (жената, на чието лице дотогава блуждаеше неутрална усмивка, последва приятеля си и скри усмивката); колко жалко, че се бе случило така, изрази съчувствие той към Рамон-Мария, лош късмет, непредвидим, непонятен; започна да го уверява, че през всичките години, прекарани на борсата, плачевна ситуация като онази не била се случвала. Сетне сложи ръка на рамото му и му напомни, че други са се оказали дори по-ощетени от него, както и това, че самият той, Жил-Еудалд, едва започвал да надига глава. Сетне обясни, че има друг адрес; извади портфейла си, измъкна отвътре визитна картичка от едно тесте и му я подаде. Рамон-Мария тутакси забеляза, че новият адрес на Жил-Еудалд беше по-тузарски от предишния. Пъхна визитката в джоба на сакото си. Катерина в това време посочи Мария-Еухения, която, горкичката, както изтърси тя, отдавна стояла и чакала приятеля си да приключи разговора; по-добре нека я повика да се присъедини към тях, посъветва го тя. Но Рамон-Мария се извини: време беше да си тръгват. Подаде ръка и на двамата, размени още една-две формални целувки с госпожата и се завърна при Мария-Еухения. Тя наистина стоеше на изхода и го чакаше на сладки приказки с гардеробиерката, която държеше в ръка палтото на Рамон-Мария.
Щом ги доближи, двете мигом млъкнаха. Гардеробиерката му подържа палтото; Мария-Еухения го хвана под ръка. Толкова накриво бе облякъл палтото си, че една от подплънките на раменете му се беше подгънала и разместила. Опита се да я намести с ръка, но безуспешно; избута я настрани с такъв замах, че без малко да изгуби равновесие и да се строполи на земята. Погледът на Мария-Еухения беше вперен в театралните афиши; гледаше себе си на снимките.
За миг Рамон-Мария изпита смътно объркване: как се бяха озовали отново в театъра, пред входа, в този късен час, когато светлините вече бледнееха и решетките бяха спуснати; но се опомни: сети се, че с Мария-Еухения бяха решили за по-сигурно да посетят скъпия ресторант в близост до театъра – защото щеше да е късно след представлението; ресторантът беше и близо до театъра, и беше скъп (току-виж изборът очарова Мария-Еухения, си помисли Рамон-Мария в началото). А пък и беше от малкото ресторанти с работеща кухня по това време на вечерта. Рамон-Мария стоеше до Мария-Еухения, също вторачен в една нейна снимка, на която тя бе полугола – с кичур златисти пера, по една мидичка върху зърната на гърдите и с едно сърце от бронз на венериния хълм. Понечи да каже нещо (понеже си въобразяваше, че знае какво точно да каже), ала едва отворил уста, цялата му словоохотливост се изпари. Жлъчна киселина отново се качи в гърлото му. Мария-Еухения стоеше до него също безмълвна и тишината помежду им ставаше все по-непроницаема.
Дали не е момент за неприлично предложение, се чудеше Рамон-Мария. Ако е, кой следва да го направи – той ли? А защо той, а не тя? Ако той трябва да направи стъпката, докъде му бе позволено да стигне?
– Какво ще правим? – промълви той най-накрая.
Мария-Еухения го погледна. Стори му се, че долови сянка от противоречие върху лицето на жената – блясъкът в очите й не съответстваше някак на устните, които издаваха безучастност. Не можеше да разбере дали е налучкал въпроса. Очите на жената го приканваха да зареже заобикалките и да мине направо към неприличното предложение. Ала устните й... ако трябваше да съди по тях, тогава беше по-добре просто да й предложи да я изпрати. И да види после накъде вървят нещата.
– Има ли някой у вас? – изпревари го обаче Мария-Еухения.
Тоя въпрос от упор го смути. Тръгнаха нататък. На директния въпрос Рамон-Мария отвърна, че е твърде вероятно доведената му дъщеря да си е у дома. Бе мечтал за този миг през цялото време, докато траеше вечерята (в предишните дни също, откакто се бяха уговорили за среща, та и преди това): бе мечтал за мига, в който, ако всичко вървеше гладко, двамата щяха да стигнат до въпроса „у вас или у нас“. Не бе успял напълно да си обясни защо той, а не тя да прояви инициатива, но в предварителните му представи въпросът така или иначе неизменно излизаше от неговата уста. Ето че сега Мария-Еухения засегна темата и той се почувства неподготвен, а и (изведнъж усети) много пиян. Кафе. Ако можеше да изпие едно кафе, да се свести от опиянението... Стигнаха до някакъв бар, предложи да влязат. Тя прие. И си поръча бренди. За себе си той поиска да поръча кафе, но се въздържа. Не беше ли все пак едно питие по-добрият вариант от кафето? Вероятно му пречеше не опиянението, а фактът, че бе стигнал до един предел, след който сетивата му се притъпяваха. Все пак се спря на кафето.
Мария-Еухения пиеше своето бренди (Рамон-Мария недоумяваше защо го нарича бренди, а не коняк, каквото си беше) бавно и пестеливо. Докато той изгълта кафето си на две глътки. И понеже Мария-Еухения бе изпила едва половината от брендито (не, това „бренди“ вместо „коняк“ определено го дразнеше), той си поръча ром с кола, за да не седи, без да консумира. Келнерът заменяше един празен бидон от бира с пълен. След като приключи, обслужи Рамон-Мария и му сервира питието. Минути по-късно чашата на Мария-Еухения бе вече празна. Той пък беше преполовил своята. За да не стои, без да пие, тя си поръча второ бренди. И тъй нататък.

Докато изкачваше стълбите до апартамента на Мария-Еухения, Рамон-Мария се чувстваше като в калейдоскоп, съвсем пиян, както си беше: пред очите му се виеше една спирала от врати, които бяха лакирани и поради това изглеждаха като пластмасови. Накъдето и да обърнеше поглед, навред имаше безброй лъскави врати с малки, кръгли и зарешетени шпионки. Рамон-Мария отказа да ползва асансьора (по каква причина – нито тя, нито той помнеше) и това негово решение предизвика бурен смях у жената – смях, който би бил оправдан само ако се приемеше като жест за разчупване на леда. Иначе не. Мария-Еухения извади ключа от портмонето си, насочи го към ключалката, но сетне размисли, обърна се към Рамон-Мария и го целуна с такава страст, че без малко да му откъсне горната устна. Отблизо очите й наподобяваха море от светлини, нощен океан с корабокрушение, със спасителни лодки, които превозваха хора с оранжеви спасителни жилетки... едно цяло, набъбнало от кървави жили, които всеки момент можеха да се пръснат. Зениците й бяха толкова разширени и толкова трескаво се въртяха в очната орбита, че той едва успяваше да ги различава. Мария-Еухения се обърна към вратата, като този път успя да пъхне ключа в ключалката. Влязоха. Тя закачи палтото си на закачалката. Докато затваряше вратата, Рамон-Мария осъзна, че опиянението, в което се намираше, никак няма да улесни нещата.

Прочетете още:

• Турските сериали изместиха любовните романи
• 10 начина да се справите с мъжете, които превръщат живота ви в ад
• Тридневен празник на полската поезия, джаз и театър