Хомо-хетеро оргия описана с всички подробности

Излезе „Миниапокалипсис“ от съвременната икона на „траш“ романа, скандалната Виржини Депант!

Книгата започва с изчезването на тийнейджърката Валантин, чието издирване е възложено на частната детективка Люси и лесбийката с радикални методи на действие – Хиената. Двете тръгват от Париж за Барселона и се срещат с цяла поредица от щури персонажи, участват в описана с всички живописни подробности хомо-хетеро оргия и, общо взето, се забавляват чак до експлозивния край.

Виржини Депант е родена през 1969 г. в Нанси, Франция. Упражнявала е различни, все необичайни занаяти, преди да се отдаде на писането. Сама режисира филма по първата си книга – „Чукай ме“, разбунила духовете в литературните среди. За ужас на пуританите романът й „Красиви неща“ (1998) получава наградите „Флор“ и „Сен Валантен“.

Романът „Миниапокалипсис“е удостоен с три награди: „Рьонодо“, „Гонкур на гимназистите“ и „Тро Вилиро“, присъдена на Депант за „най-мощния прилив на литературен тестостерон за годината“.

Откровена до вулгарност книга, пълна със секс, дрога и отчаяние, „Миниапокалипсис“не се препоръчва на чувствителните души (нито на целомъдрените).

Откъс

До не много отдавна бях все още на трийсет години. Всичко можеше да се случи. Достатъчно бе да направя правилния избор в правилния момент. Често си сменях работата, не подновявах договорите си, нямах време да скучая. Не се оплаквах от жизнения си стандарт. Рядко живеех сама. Сезоните се изнизваха, шарени и апетитни като пакетчета бонбони. Не знам в кой точно момент животът престана да ми се усмихва.
Днес заплатата ми е като преди десет години. По онова време намирах, че добре се справям. Като навърших трийсет, поривът секна, вятърът, който ме носеше, утихна. И знам, че следващия път когато се окажа на пазара на труда, ще бъда зряла жена без квалификация. Затова така съм се вкопчила в службата си, ще речеш, че животът ми зависи от това.
Тази сутрин пристигам със закъснение. Агата, момичето на телефонната централа, потупва с пръст часовника си и се мръщи. Носи жълти лъскави чорапогащи и розови обици във формата на сърце. Като нищо е десет години по-млада от мен. Би трябвало да не забелязвам раздразнената й усмивчица, когато намира, че много се бавя, докато си свалям палтото, но вместо това измърморвам някакво неразбираемо извинение и отивам да почукам на вратата на шефа. От вътрешността на кабинета му се разнасят дълги хрипливи викове. Отстъпвам уплашено. Питам Агата с поглед, тя прави гримаса и прошепва: „Госпожа Галтан е вътре, чакаше ви пред входа още преди да отворим, рано сутринта. От двайсет минути ругае Дьосене. Влизай бързо, дано се успокои.“ Изкушавам се да се обърна и да се понеса надолу по стълбите без обяснения. Но почуквам на вратата и уви, чуват ме.
Веднъж поне на Дьосене не му е необходимо да преглежда разпръснатите по бюрото му книжа, за да види какво ми беше името.
– Люси Толедо, с която вече сте се срещали, тя тъкмо...
Не получава обаче възможност да завърши изречението си. Клиентката го прекъсва, като се разкрещява:
– Ама къде беше, ма тъпанарко?
Оставя ми две секунди да поема словесния юмручен удар, после продължава, като увеличава децибелите:
– Знаеш ли колко ти плащам, за да не я изгубваш от поглед? И тя изчезва? В метрото? В МЕТРОТО, идиотко, успяла си да извършиш този подвиг, да я изгубиш в метрото! И чакаш половин ден, преди да ми оставиш съобщение, за да ме предупредиш? Училището ме предупреди преди теб! Това да ти изглежда нормално? Да ти се струва, че добре си си свършила работата?
Жената е обсебена от самия Дявол. Аз явно не реагирам достатъчно бързо за вкуса й, поради което загубва интерес към особата ми и се обръща към Дьосене.
– И защо тая смотанячка е следила Валантин? Нищо по-свястно ли нямате в склада?
Шефът не изглежда много във форма. Притиснат от обстоятелствата, той ме защитава.
– Уверявам ви, че Люси е един от най-добрите ни служители, има голям опит на терен и...
– Да ви се струва, че е нормално да изгуби една петнайсетгодишна хлапачка по пътя, по който върви всяка сутрин?
За пръв път се бях видяла с Жаклин Галтан преди десет дни. Руса коса, безупречно подстригана на каре, тънки високи токчета, червени подметки, студена жена, добре поддържана за годините си, много точна в обясненията си. Нямаше как да отгатна, че страда от синдрома на Турет и че той се проявява при най-малката неприятност. Под въздействието на обзелата я ярост бръчките на челото й стават по-дълбоки, ботоксът явно губи играта. Малко бяла пяна избива в крайчетата на устните й. Тя захваща да обикаля в кръг из кабинета, спазми разтърсват тесните й рамене.
– Как УСПЯХТЕ, тъпачка с тъпачка, да я изгубите в МЕТРОТО?
Тази дума я възбужда. Седналият зад бюрото си Дьосене се съсухря. Кеф ми е да го видя как изтънява, той, който никога не пропуска да се прави на пич. Жаклин Галтан импровизира нов картечен монолог, нахвърля се безразборно върху мутрата ми, гадните ми дрипи, некадърността ми и липсата на интелигентност, белязала всичко, което върша. Съсредоточавам се върху плешивия череп на Дьосене, обсипан с неприлични кафяви петна. Късокрак и коремест, шефът няма високо самочувствие, поради което често се държи грубо с подчинените си. В случая се е парализирал от шубе. Придърпвам един стол и сядам в края на бюрото му. Клиентката си поема дъх, от което се възползвам, за да се намеся в разговора.
– Стана толкова бързо... Не мислех, че Валантин може да изчезне. Смятате ли, че се касае за бягство от дома?
– Я гледай, добре че отворихте дума. Нали точно за да разбера това ви плащам.
Дьосене е извадил снимки и отчети. Жаклин Галтан взима наслуки един отчет, хваща го с два пръста, все едно че е мъртво насекомо, хвърля му един поглед и го пуска. Лакираните й в червено нокти са безупречни.
Оправдавам се:
– Искахте от мен да следя Валантин, да разбера къде ходи, с кого се среща, какво върши... Но и през ум не ми е минало, че може да й се случи нещо. Това не е една и съща процедура, разбирате ли?
Тя избухва в сълзи. Само това ни липсваше, за да се почувстваме комфортно.
– Ужасно е да не знам къде е.
Дьосене гузно мърмори, избягвайки погледа й:
– Ще направим всичко възможно, за да ви помогнем да я намерите... Но съм сигурен, че полицията...
– Полицията? Според вас това ги интересува? За тях е важно единствено да пуснат новината на медиите. Само за едно мислят: да говорят с журналистите. Наистина ли смятате, че Валантин има нужда от такава реклама? Че това е прекрасен начин да започнеш живота си?
Дьосене се обръща към мен. Ще му се да измисля някоя следа. Но аз първа се изненадах сутринта, когато не я видях в кафенето срещу училището. Клиентката подхваща:
– Поемам разноските. Ще включим допълнителна клауза към договора. Предлагам премия от пет хиляди евро, ако я намерите за петнайсет дни. Ако обаче не постигнете никакъв резултат, ще ви се стъжни. Ние имаме връзки и предполагам, че агенция от рода на вашата няма никакво желание да й бъдат направени някои неприятни проверки. Без да говорим за лошата реклама.
След тези думи тя вдига поглед и го забива в очите на Дьосене – много красиво движение, доста бавно, като в черно-бял филм. Сигурно го е упражнявала през целия си живот. Отново се навежда над един отчет. На бюрото са всичките ми бумаги. Не само сведенията, които съм събирала през целия вчерашен ден и снощи до късно, но и отчетите, които самите те дойдоха да прочетат в компютъра ми. Няма за какво да се церемонят с такава като мен – очевидно е, че трябва да сверят дали всичко съм разпечатала и нищо не съм забравила, нито укрила. Отне ми часове да подбера важните сведения, да ги класирам, а те ги разбъркаха и набутаха всичко в един кюп – от сметката от кафенето, където я чаках, до последната снимка, която й бях направила, включително тази, на която се вижда само част от ръка... Начин да ми дадат да разбера, че дори цяло денонощие да прекарам в подреждане на досието, за да съм сигурна, че ще е тип-топ, когато ми го поискат, те лично ме смятат за неспособна да преценя кое е важно и кое не е. Защо да се лишават от удоволствието да тормозят ближния си, та нали съм на тяхно разположение там, в основата на пирамидата? Права е да ме нарича смотанячка, бабата. След като това я облекчава. Аз съм зле платената смотанячка, която току-що си е зачукала петнайсет дни следене на една хиперактивна тийнейджърка нимфоманка и кокаиноманка. Поредната. От близо две години вече, откакто работя у „Релданш“, ми поверяват само такива случаи – проследяване на тийнейджъри. Справях се не по-зле от всеки друг, докато не изчезна Валантин.
Онази сутрин бях на няколко крачки след нея в коридорите на метрото. Не бе трудно да остана незабелязана във всекидневната блъсканица, още повече, че малката рядко откъсваше поглед от айпода си. Когато преминах през вратите, на една възрастна, доста едра жена, която вървеше точно пред мен, й прилоша и аз инстинктивно протегнах ръце, за да я задържа. После, вместо да я положа там, където бяхме, изчаках една минута да се спират други хора. Вече от две седмици следях Валантин. Бях убедена, че като всяка сутрин ще я заваря в кафенето до даскалото й да се тъпче заедно с други хлапета с мъфини и кола, седнала малко встрани от масата, хладна, спокойна. Само дето този ден Валантин бе изчезнала. Възможно е да й се е случило нещо лошо. Естествено, запитах се дали ме е забелязала, дали не се бе възползвала от спирането ми, за да се отърве от мен. Но никога не бях имала усещането, че подозира нещо. А смятах, че от много ходене подир задниците им добре съм опознала тийнейджърите.
Жаклин Галтан съзерцава разпръснатите на бюрото снимки. Валантин прави свирка на някакво момче в парка, на една пейка, прикрита от чуждите погледи от висок един метър храст. Валантин си смърка линийка върху тетрадката си за упражнения в осем сутринта. Валантин се е чупила от къщи и се качва на скутера на един абсолютно непознат, когото заговаря на червен светофар посред нощ... В този случай нямах партньор. Бюджетът задължава – до неотдавна работех в тандем с един закоравял наркоман, който приемаше да бачка на всякаква тарифа, стига да му плащат кеш всяка вечер. Предполагам, че дилърът му го е оставил на сухо, във всеки случай не дойде да ме смени и пощата му беше препълнена, нямаше начин да вляза в контакт с него. Не сметнаха за спешно да му намерят заместник. Налагаше се да вися под прозорците на малката, в случай че реши да се чупи от къщи, както и пред оградата на училището й, на другата сутрин. Всъщност съвсем случайно бях наоколо в момента на изчезването й – през повечето време нямах никаква представа какви ги върши.
В началото на проследяването действах по класическия начин – натоварих един хлапак, който ни прави някои дребни услуги, да я заговори и да й предложи на безценица неустоим смартфон, уж че бил „паднал от камиона“. В повечето случаи се задоволяваме да обясняваме на родителите как да проследяват мобилните телефони на отрочетата си. Но Валантин нямаше мобилен и не благоволи да включи апарата, който й бях предназначила. Това доста ме затрудни – рядко ми се е случвало да ходя по петите на хлапе, без да го шпионирам с джипиес.
Старата замислено подрежда снимките една до друга, преди да се вторачи в мен. „Вие ли писахте тези отчети?“ – пита учтиво, сякаш вече бяхме имали достатъчно време да преглътнем ругатните й. Оплитам се в някаква фраза, която тя не изслушва. „И снимките ли са от вас? Добра работа сте свършили, преди всичко да оплескате.“ Шотландски душ, методът на манипулаторите – обсипвам те с обиди, после ти правя комплименти, решавам сам и както аз искам каква да е тоналността на обмена. Действа – упреците й бяха толкова неприятни, че комплиментът произвежда ефект на морфинова инжекция. Ако смеех, щях да легна по гръб и да я оставя да ме почеше по корема. Тя пали цигара, Дьосене няма кураж да й каже, че е забранено, и търси с поглед какво да й предложи вместо пепелник.
– Надявам се, че лично ще се погрижите да я откриете?
Гениално – явно ме използва за боксова круша. Чакам Дьосене да съобщи името на служителя, комуто ще възложи случая. Никога не съм се занимавала с изчезвания, нямам никакъв опит в тази област. Обаче той се обръща към мен.
– Вие добре познавате случая.
Клиентката одобрява и се усмихва. Шефът ми хвърля съучастнически поглед. Изпитва облекчение глупакът.
Някакво насекомо пълзи по лявото прозорче на шкафа, който ми служи за бюро. С огромни антени.
Изваждам кутията с фишовете. Не въвеждам много неща в компютъра си. Ако утре ме застигне някой куршум и обискират вещите ми, може би ще помислят, като открият бележките ми, че съм изобретила кодиран език, в сравнение с който прословутата „Енигма“ изглежда симпатична любителска залъгалка. Истината е, че и аз самата, когато реша да се препрочета, се питам какво точно съм искала да кажа. За щастие, имам надеждна памет и обикновено накрая си спомням какво съм имала предвид. Малко или повече. Премятам картончетата, изпъстрени със странни знаци, понякога математически, като че ли разбирам нещо от алгебра.
Откакто работя тук, умирам от яд, че са ме забили в наблюдението на тийнейджърите. Никое хлапе не може спокойно да попуши малко трева, без аз лично да му се лепна за задника. През първата година проследявах само хлапета над петнайсет години. Днес работата в прогимназията дори не ме изненадва. Не може да се каже, че мразя това, което правя, но да следиш мобилните на децата не е нито много велико, нито особено вълнуващо. Би трябвало да се радвам, че ми се предоставя случай да разнообразя работата си, само дето нямам и най-малка представа какво трябва да правя. Дьосене ме отпрати, без да ме попита имам ли нужда от помощ.
Пиша името на Валантин Галтан в интернет. Никакъв резултат. Това не ме учудва. Това е първото наблюдавано от мен хлапе, което не е качило нито един текст. А дори надрусаните хлапаци си дават труд да пуснат нещо в ютюб.
Баща й, Франсоа Галтан, е писател. Видях го за кратко в деня, когато бабата дойде да поръча проследяването. Дума не обели по време на разговора. Страницата му в Уикипедия е типична за неуверените в себе си хора, които сами си я пишат, изгубвайки всяко чувство за приличие. До кого седял и в кое училище, кои творби са го формирали, какво било времето, когато написал първото си стихотворение, значението на лекциите, които е изнесъл на малко вероятни семинари и т. н. и т. н. На снимките към посветените му статии се вижда колко е доволен, че още не е изгубил косата си, която реши назад, като буйна къдрава грива. Предполагам, че първото, което трябва да сторя, е да се свържа с него.
Майката на Валантин я е изоставила малко след раждането й. Семейството твърди, че няма представа къде би могла да живее днес. Ще трябва да я открия. Безбрежността на очакващата ме работа ме потиска. Мисля си дали да не си подам оставката. Но за предпочитане е да ме съкратят, заради помощта, която дават в такива случаи. Стигам дотам, че се питам дали да не си пусна някой телевизионен сериал за частни детективи, от онези, на които толкова сме се подигравали, за да почерпя вдъхновение, когато Жан-Марк почуква на вратата ми. Не го виждам, но познавам жеста му – свива два пръста и леко почуква по дървото, прегъвайки китка с елегантна небрежност. Много секси. Подава си главата, за да провери дали съм сама, после застава до прозореца, който гледа към улицата. Приготвям кафе. Той си припява: „Скъпа, обичам коленете ти“. Отмерва такта, като поклаща рамене и леко върти ханш, без да вади ръце от джобовете си. Високо момче, тънко, но все пак яко, с могъща костна система и изправена стойка. Създава впечатлението, че е превзел цялото пространство. Чертите му са неправилни, очите – леко хлътнали, носът широк, челото изпъкнало. Една от тези малко груби физиономии, които често се харесват на момичетата, но направо подлудяват мъжките му колеги. Които го имат за бог. Жан-Марк е единствената тупалка в екипа ни. Останалите имаме по-скоро вид на провинциални търговски пътници. Работим нещо, в което да те забелязват, не е качество.

На книжния пазар от 6 август 2012 г.
Превод: Росица Ташева
Обем: 336 стр.
Издателство: „Колибри“
Корична цена: 15 лв.

Прочетете още:

• Перманентна ерекция - късмет или нещастие
• Компаньонка и шофьор на лимузина умират по мистериозен начин
• Драматичната история на една жена, уморена от битки