Лишени от родителски грижи деца

Запитвали ли сте се какво изпитва или чувства детето след раздялата с майката и постъпването му в социално заведение? Първото нещо, което изпитва изоставеното дете е загуба:

• загуба на биологичните си родители
• загуба на генетична връзка
• загуба на статус – “всички ме мислят за различен”
• загуба на увереността за това “Кой съм аз”
• за някои деца – загуба на чувството за стабилност

Ако детето е отделено от майката веднага след раждането му, изведнъж се прекъсва симбиозата майка-дете. Липсват майчината прегръдка и топлина, познатият глас, притискането до майчината гръд, разпознаването на майчиното лице. Колкото и добре обгрижвано, детето заспива само в студеното си креватче, получава своите грижи, когато му дойде времето според установения режим, не може да създаде емоционална връзка с определен възрастен поради честата смяна на лица според работното време на персонала. Всичко това оказва силно влияние върху цялостното развитие на детето.

Ако пък детето е отделено от майката месеци или година след раждането си, травмата е още по-голяма, защото детето вече е изградило емоционална връзка с майката и изведнъж попада в една напълно непозната обстановка, с нова заобикаляща го среда и непознати лица, това е цял ужас в очите на малкото дете. Изведнъж се чувства изгубено, само и беззащитно. Детето израства в група без индивидуално внимание, без лични вещи и без удовлетворяване на емоционалните му потребности. За разлика от детето, израстващо в семейство, където е единственото и уникалното, в един дом детето е едно от многото, в постоянна борба за играчка, без възможност да остане само със себе си, да отдели своите неща от чуждите, да има нещо, което е само негово. Който е посещавал подобни домове, ще забележи обичайните картини: деца със стереотипни движения – монотонни поклащания или блъскане на главичката в стената, деца в предучилищна възраст смучещи палец или предмет в устата, деца, които веднага се доверяват и притискат към всеки непознат, други, които изпитват ужас от появата на непознато лице, неадекватно поведение при излизане в извън институционална среда, големи дечица, които не могат да контролират физиологичните си нужди, много изоставащи в говорно отношение и в цялостното си физическо и психическо състояние. Бебетата рядко плачат, защото, за разлика от домашното дете, тук плачът не е сигнал-повик към майката, затова пък по-големите деца общуват в повечето случаи чрез агресия. Много от децата не могат да преодолеят раздялата с майката и поради системното незадоволяване на ред потребности са поразени от психическа депривация, която е характерна единствено за деца израстващи в социално заведение или без адекватна майчина грижа.

Рецептата е децата да не престояват в институционална среда. Не напразно в повечето страни работят организации, които са в контакт с майки в риск и веднага осигуряват семейство, което да осинови детето още след раждането му. Не напразно младите хора от малки получават достатъчно знания относно половата си култура и отговорност при създаването на човешки живот. Не напразно е разработена и системата за приемните семейства. А в малкото съществуващи социални заведения за деца се работи на принцип максимално доближен до семейната обстановка, т. е., за малка група деца се грижи една жена-майка в отделно семейно жилище или познатите ни SOS Киндердорф и домовете за деца са сведени като бройка до минимум. Нужни са спешни промени по отношение на децата, отглеждани в социални заведения и непотърсени от родителите си, съответно без отказ и без право на осиновяване. Нужни са съкращаване на сроковете за осиновяване на децата, защото те са като гъбки и всяка минутка е важна за тях. Няма да правя анализ на българските детски социални заведения, има добре функциониращи, има и такива в окаяно състояние, но така или иначе една затворена институционална среда не може да възпита адекватно едно дете. Много родители, осиновили дете, ще се срещнат с подобни проблеми, нужно е търпение и много любов и чудото става – детето бързо наваксва пропуснатото, в противен случай проблемът се задълбочава и травмата остава.

Проблемът и държавата! По официална статистика в детските социални домове в България са настанени около 30 хил. деца, като по-малко от 10% от тях са сираци или полусираци. Домовете са препълнени с деца, големи са и опашките за чакащи да си осиновят дете. Къде е проблемът? Около 90% от настанените в ДМСГД, ДОВДЛРГ и ДДЮ са деца, оставени за отглеждане, без отказ от родителите им и съответно без право да бъдат осиновени. Родителите са предимно от ромски произход, социално слаби, многодетни, с психически заболявания или по ред причини хора, които не са в състояние да си гледат децата. Една част са и деца, върху които е нанасян физически тормоз. Не малка част са с различна степен увреждания. Има и деца просто изоставени, непонятно защо.

Проблемът е, че много от родителите с години не посещават децата си, много от тях дори не могат да бъдат открити, не подписват декларация за отказ и децата са принудени да израстват по Домове без шанс да попаднат в семейство, като бъдат осиновени. Време е законът да задейства и дете, непотърсено повече от 6 месеца от родителите си, те да бъдат лишени от родителски права, а детето предлагано за осиновяване. Съответно социално слабите семейства да бъдат подпомагани, вместо децата им да са извеждани от семействата и настанявани в Домове, за които трябва да се грижи държавата. Крайно време е да се поведе политика срещу безразборните раждания и захвърляния на деца предимно от ромски семейства, да се приложи мащабна програма, включваща повишаване на половата им култура и изграждане на навици за грижи за децата им. Разбира се, не поставям под общ знаменател всички ромски семейства. Парадокс е още, че например дете, настанено в Дом, ако му се наложи операция, това може да стане ако се издирят биологичните му родители, независимо дали детето е оставено за отглеждане или за осиновяване.

Осиновяванията за чужбина също стават много бавно, процедурата е мудна, предлагат се предимно деца, за които има три отказа от кандидати за осиновяване, често децата са предимно от ромски произход или с леки увреждания. В нормалните страни подобни домове се броят на пръсти, хората имат съвест, не създават безразборно деца и не ги захвърлят, а и активно работи програмата за приемни семейства. Програмата за приемни семейства прохожда трудно у нас. Това е добра алтернатива за деца, чиито шанс е живот в социално заведение, т. е. известно време да бъдат отглеждани в семейна среда, нещо, което от много години се практикува в чужбина. Но процедурата отново е тромава, а малко семейства могат да отговорят на изискванията. В първата половина на миналия век в сиропиталищата са се отглеждали сирачета. После нещата се променят, а сега стоят по коренно различен начин.

Днес проблемите са много и са много по-различни от преди 20 г. например, когато в ДМД раждаха предимно млади жени, които искаха да се скрият от обществото, тъй като тогава моралът имаше други измерения. Сега младите хора са достатъчно просветени, има предпазни мерки, разрешени са абортите, всеки има право сам да планира кога да роди и кога не. Освен това много майки предпочитат сами да си отгледат децата и на това никой не гледа с лошо око. И още нещо, колкото и да са добри условията в един Дом, детето е лишено от индивидуално внимание и любов, наблюдават се изоставания във физическото и психическото развитие под вродените възможности на децата. Както споменах, поразени са от синдрома на психическата депривация, често тези деца се поклащат монотонно, блъскат си главичките, речниковият им запас е оскъден, гледката е позната на всеки, който е влизал в подобни заведения. Много невероятни деца заслужават семейства, а не участта да израстват в социално заведение. Тогава кой ражда безотговорно по десетина деца и ги оставя на грижите на държавата, без да се интересува? Защо много хора чакат с години, за да си осиновят дете? Къде се губи нишката? Как мислите?

Мариана Чомпалова – детски социален педагог

Най-доброто за децата