Задушница на пътя

Не знам до колко ние, българите ценим живота и живите, но определено ценим починалите – за мъртвите или добро или нищо. Затова задушниците по нашите земи са изключително важни дни и по традиция хората отиват на гробища, за да почетат мъртвите. Но пътувайки с автобуса си помислих, че топонима на това сакрално за българина общуване с мъртвите в последните години драстично се е променил. Да, вече много хора не отиват в църква. На Задушница отиват край пътя. Ще попитате защо? Никой не знае къде е погребан Васил Левски, но всеки знае къде е лобното му място. По подобен начин българите поставяме паметни плочи, некролози и цветя там, където са загинали нашите близки. И за съжаление най-често тези места са край нашите родни пътища. Ужасих се, когато го осъзнах. Спомних си за всички големи трагедии с автобуси, влакове и автомобили. Какъв ти спомен – нужно е само да включиш телевизора. Това е ежедневие. България трябва да е в траур всеки ден.

Но дори и да не исках да си спомням, пейзажът всеки ден ми го припомня.
Всеки ден пътувам с автобус почти по прав път и за има няма пет километра, за има няма 15 години по два пъти на ден минавам покрай пет паметни плочи.

Първото дърво окичено с червени изкуствени цветя – побиват ме тръпки и си припомням историята, която се разказва под сурдинка – младо момче, карало пияно с превишена скорост и вместо да целуне любимото момиче прегърнало дървото.

Само след 10 метра красиво борче със снимката на още по-красиво дете. Не я виждам отдалече, но знам, че е там – стои от години – некрологът на синеоко момиче, не успяло да навърши дори пълнолетие, защото някой отново се е чувствал цар на пътя. Не знам кой е този някой, но често виждам майката на момичето. Не я познавам лично, но я разпознавам по черните дрехи и по очите – сини, но избелели от мъка. Тези очи, говорят по-силно от всичките стикерчета – убий скоростта, спаси дете – но тези очи няма кой да ги види.

Знам, че 50 метра по-нататък с превишена скорост се е ударила челно в ограда и починала на място млада бременна жена. Дали детето в утробата е успяло да извика?

Автобусът крета по тесния път, който от години си е все един и същи – само паметните плочи край него се увеличават. Спомням си, че там някъде можеше да има и моя паметна плоча, защото преди време два автобуса се удариха челно в мъглата. В единият бях аз и още помня безвремието на удара. В другия обаче имаше мъртви, не помня вече коя от всички паметни плочи е онази, но знам, че някъде има една майка, която всяка Задушница поставя нови цветя.

Защо в България вече е нещо необичайно да умреш просто, защото дните ти на тази земя са свършили? Защо, когато изпращаш детето си на екскурзия, за по-сигурно минаваш през църква да запалиш свещ? Защо, когато отиваш на работа не си сигурен дали раздрънканите ковчези на градския транспорт (поне по нашата линия определено са такива) ще издържат и този ден да служат на живота? Защо, когато шофираш не си сигурен дали някой не бърза прекалено много за отвъдното, но не те е питал дали и ти смяташ, че новият луксозен хотел Калифорния е в новия начин на самоубийство с мръсна газ на пътя?

Защо не осъзнаваме, че дори застраховките живот нямат силата да върнат живота?

И изведнъж всичко свършва и един ден идва Задушница. Задушницата, на която нас ни няма. Цветята носят нашите майки и бащи, възрастните ни близки. Това е най-зловещата истина, която осъзнах. От нелепи инциденти на пътя умират най-вече младите. А това е най-страшното, което може да се случи на една майка. Да отиде на Задушница – край пътя – и да няма на кого да върже мартеничка за здраве.

Вместо да се правят рекламни клипове против превишената скорост и карането в нетрезво състояние с известни личности, които с хонорара, който са им платили, за да кажат две изречения пред камера, сипват бензин и надуват газта към първата крайпътна кръчма да отпразнуват поредните лесно спечелени пари, горещо бих препоръчала снимки с тези майки, които всяка Задушница отиват край пътя. Те са там, край пътя, и няма кой да им отговори на простичкия въпрос – защо?

И преди да увеличите скоростта по Цариградско шосе, отново се вгледайте край пътя. И там има паметник. Винаги ми е правило впечатление, че е добре поддържан – винаги със засадени живи цветя, винаги с украсена елхичка по Коледа. И с пейка. На Задушница пейката не беше празна – седяха възрастни мъж и жена. Сигурно от часове. Ако не сте от София или не пътувате с градски транспорт може да си помислите, че просто чакат на спирка. И ще сте прави. Това е спирката на скръбта.

По нашите пътища има много такива спирки и гари. И с всеки изминат ден се увеличават. Уверявам ви, на Задушница там винаги има чакащи, но по тези линии не минават влакове и автобуси. И няма пътници за слизане. Само вятърът изсушава сълзите.