Любовта на Мара Белчева и Пенчо Славейков в книга

“И сенките ни тихо ще се слеят”
Мара Белчева е истинска икона на своето време. 23-годишна е, когато мъжът й Христо Белчев (финансовият министър на Стамболов) е убит. В нея е влюбен самият княз Фердинанд – злите езици говорят, че една от причините за убийството на мъжа й Христо Белчев е продиктувано и от желанието той да бъде премахнат от живота на красавицата и тя да стане свободна жена. Факт е, че Фердинанд поръчва да направят гипсова отливка на ръката й, която държи на нощното си шкафче, за да я гали и целува. Придворна дама, младата вдовица е подложена на постоянните ухажвания на царедворците.
Но Провидението е предопределило друго: да събере тази обаятелна и желана красавица с един от най-големите поети и интелектуалци, единственият български творец, стигнал до прага на Нобеловата награда за литература – Пенчо Славейков. Любовта им, драматична и неповторима, е документирана в стихове, писма и спомени, събрани в тази книга. Някои от тях се публикуват за пръв път след повече от осем десетилетия. Двамата намират поетическо вдъхновение един в друг и интимната им връзка прелива в творчеството им.
Тази книга ще преобърне представата за Пенчо Славейков като скучен класик, изучаван в училище, и ще възкреси прекрасната поезия на Мара Белчева, незаслужено останала в сянка толкова дълго време.

В красивото издание с твърда подвързия и цветни илюстрации са включени архивни снимки на двамата, предоставени от Националния литературен музей, оригинални графики от първото издание на “На Острова на блажените” и прекрасни илюстрации на съвременната художничка Ралица Денчева.

Любовта на Мара Белчева (08.09.1868, Севлиево – 16.03.1937, София) и Пенчо Славейков (27.04.1866, Трявна – 28.05.1912, Брунате) е драматична и неповторима. И сега – поне на 50-левовата банкнота те са неразделни – на лицевата й страна е ликът на Пенчо, а на обратната – фигурата на Мара.

Родена в семейството на заможен севлиевски търговец, Мара Белчева получава завидно за времето си образование – учи в Търновската гимназия, а след това във висш девически институт във Виена. След завръщането си се влюбва в Христо Белчев, на който предричат бляскава кариера. На 1 юни 1886 г. двамата се венчават. Техни съвременници разказват, че като се разхождала из София, младата двойка била толкова хубава, че възрастните хора я благославяли. Четири години след сватбата Христо Белчев е вече министър на финансите в правителството на Стамболов, а Мара Белчева – модна икона.
На дворцова вечеринка в началото на март 1891 г. е представена прословутата жива картина. Сред декор от палми и парникови растения придворните по инициатива на княгиня Клементина, майката на Фердинанд, се подреждат около бюста на княза. Важна роля е отредена на Мара Белчева, която застава най-нависоко и, облечена в ефирен бял тюл, като ангел се кани да сложи короната върху главата на княза.
Точка на този хармоничен брак слага смъртта – Белчев е застрелян през 1891 г. от наемни убийци, които го взимат за Стамболов. Двадесет и три годишната вдовица се затваря вкъщи и в мъката си боядисва всичко в черно, дори и чаршафите си. Секретарят на Фердинанд – граф Робер Бурбулон пише: “Скръбта на тази очарователна жена е най-ужасното нещо, което можеш да си представиш! Анна [дьо Грьоно] и Стан [съпругът й – Димитър Станчов] прекарали с нея нощта, когато донесли тялото на мъжа й, и помислили, че полудява! Вчера на погребението, на което православните ритуали придават архаичен и варварски характер – например покойният е в отворен ковчег, – сърцето ми се свиваше при вида на нещастната жена, чието красиво лице се бе превърнало в трагична маска и която стоеше с втренчен поглед и стиснати зъби, неподвижна, до крайност напрегнала съществото си, ту – защото в тази все още примитивна страна е жива традицията шумно да се изразява мъката, – се хвърляше с писъци върху тялото на покойния и си скубеше косите. Беше ужасяващо...”
А каква е реакцията на премиера Стефан Стамболов след убийството на мъжа й? Пред учителя по български на княз Фердинанд – Добри Ганчев – той изказва съжаления от душа за смъртта на Белчев. Отечеството губело отличен служител, а Стамболов – добър другар и сътрудник. Внезапно траурното си настроение Стамболов сменя с шега:
– Остави ти друго, ами я ми обади кой ще има таз хубава жена?
Ганчев пише, че думите не били точно тези, а далеч по-нецензурни, но отговорил така:
– Ти и друг някой ще се погрижите за това.
Очевидно другият е бил князът, който отпуска щедрата пенсия от 750 лв. на вдовицата и я прави придворна дама на майка си – княгиня Клементина.

В българския княжески дворец трайно засяда семейство Дьо Грьоно. Бащата – граф Александър – е потомък на стар благороднически род от Савоя и затова Фердинанд го назначава за велик маршал на Двора. Дъщерята Анна пък се омъжва за любовника на Фердинанд – Димитър Станчов през 1889 г. Един от братята на Анна – Ернест – също е приютен в княжеския дворец, осигурен му е покрив, храна и заплата. Младежът е много разглезен. Сестра му Анна го докарва в двореца, за да го държи под око и скланя княза да го назначи на секретарско място, без да работи нищо. В София младият благородник първоначално много-много не му отпуска края. През август 1893 г. обаче придворните се изнасят в двореца “Евксиноград” и там Ернест се развихря. Коронният му номер е да се разхожда по адамово облекло по горния коридор на двореца, нахлупил кога цилиндър, кога военна фуражка. Положението на сексуално освободения младеж обаче катастрофално се влошава в края на същата година. Причината за това е увлечението на младежа по Мара Белчева, която се слави като една от най-хубавите, но и най-недостъпни тогава хубавици. Разправят, че и Фердинанд се бил влюбил в Белчева, но тя го отрязала. Ексцентричният княз обаче заръчва да направят гипсова отливка на ръката й, която държи на нощното си шкафче и час по час я гали и целува.
Ернест дьо Грьоно решава, че вдовицата е лесна плячка за него. Той набира кураж и един ден нахълтва при Белчева и й се нахвърля. Младата жена отначало се стресва, но след това оказва отпор и се развиква. Тук княгиня Клементина се намесва категорично и младежът е уволнен и прогонен от двореца точно на 30 октомври. Тази дата семейството му тачи, защото пет години по-рано на нея умира баща им Александър.
Изгонването на Ернест предизвиква скрита буря в двореца. Анна и мъжът й Станчов надигат врява и едва не се скарват с Фердинанд. Според тях Белчева му била давала аванси. Вестниците това и чакат. Скандалът се обсъжда от ухо на ухо. Станчов си подава оставката, а Фердинанд дава опровержение в пресата.

Но Провидението е предопределило друго: да събере така желаната от всички мъже Мара с един от най-големите български поети – Пенчо Славейков. Макар че са се знаели от деца, фаталната среща за тях става през 1903 г. Неин сродник довежда Пенчо в дома й на ул. “Христо Белчев” 12 (сега ресторант Before аnd after).
Тази необикновена любов на двамата, когато току-що са прехвърлили Христовата възраст, е документирана в стихове, писма и спомени, които бяха събрани в това томче.

През 1910 г. С. С. Бобчев организира в София казионен Славянски събор, на който не са поканени да присъстват най-светлите умове на славянството. Поетът Пенчо Славейков протестира с отворено писмо до делегатите на събора. Той смята, че славянското единение може да бъде постигнато само на чисто културна почва и с братско съгласие. Гневът му против поканените реакционери, наречени “черносотници”, го кара да държи реч на публично протестно събрание против събора.
За нещастие С. С. Бобчев става министър на просветата и на 10 юли 1911 г. уволнява Славейков от поста директор на Народната библиотека в София. Министърът назначава на негово място брат си. А като подигравка премества поета за уредник на училищния музей. Новата стаичка (кабинет) на Славейков била на четвъртия етаж, а краката му били схванати след като седемнайсетгодишен замръзва на пързалката и затова не можел да изкачва стълбища. Обиденият поет отказва да стане уредник и емигрира в чужбина.
В края на август вече е в Цюрих, където го очаква Мара Белчева. Двамата се местят от град на град и от село на село и понеже здравето на Славейков се влошава, заминават за Италия. Три месеца двамата живеят оскъдно в Рим. Приютяват ги Владимир Такев и съпругата му Лиза. Пенчо обикаля Рим и учи италиански. Но в началото на пролетта болестта му се задълбочава. Докторът му забранява да чете и пише.
С Мара решават да заминат за Енгадините и минават през Флоренция. Белчева продава къщата си в София, за да има с какво да посрещат разноските. На поета пак му прилошава, докато в музея се възхищава на статуята на Давид от Микеланджело и тръгват към езерото Комо.
Съдбата вече е преброила дните на Славейков. Писано било да го застигне в красивия град на брега на езерото Брунате, в още по-хубавата вила Белависта. Две неща изглежда ускоряват края му. Най-напред Пенчо и Мара се насилват и без почивка стигат в Брунате в 22 часа вечерта. След няколко дни на Славейков му прилошава. Мара хуква да намери лекар, но той я спира: “Не, сега ми е вече леко. Остави ме да спя. Утре.” Към полунощ и тя заспива, но към три часа сутринта той я събужда и й казва: “Ставай, зле ми е... свърши се ... схванат съм!” Докторът на Брунате пристига към пет часа и още от пръв поглед разбира, че няма надежда. Той казва: “Късно е вече.” Славейков го чува, сепва се и му се схваща езикът. В това време Мара Белчева плаче и вика: “Ах, вие не знаете кой е той!” Докторът си отива, собственикът на вилата извиква свещеник. Но Славейков отпраща с ръка божия служител и отказва да се изповяда и причести.
Към 10 часа на този фатален ден – 28 май 1912 г., пристига и главният лекар на Комо – Баранциони. Той заварва Славейков в безсъзнание. Нямало никаква надежда. Умиращият бил оборил глава встрани и издавал предсмъртни хъркания. Следобед д-р Баранциони идва пак, но болният е в същото състояние. Близо три десетилетия по-късно той си спомня: “И сега виждам онази изящна дама (Мара Белчева). Тя кършеше ръце и ми даваше някакви обяснения ту на немски, ту на френски. По-късно случайно я срещнах, потънала в черно и забулена в дълъг черен воал.”
Лекарството се излива от скованата уста на Славейков. Мара Белчева отчаяно вярва, че ако той го погълне, ще се оправи. Усилията й са напразни. Само погледът на умиращия все още е така жив. Иска да й каже нещо – не може. Тя му дава лист и молив да пише – не може. Неочаквано обаче устните му се раздвижват и той отронва със сетни сили: “Светлина!” Тя разтваря завесите, той потрепва и издъхва. В този миг слънцето залязва.
Тя помолва собственика на Белависта да намери художник, който да направи скица на покойника. Лучини се сеща за Алдо Маца, който летувал в същата вила. През тези дни Маца рисувал пролетен пейзаж и виждал при залез слънце неведнъж Белчева и Славейков, които с лодка се любували на красивото езеро. Дамата той нарича изящна, а кавалерът й – сериозен и почтен. Прави му впечатление, че се разхождат рано сутрин, докато другите спят. Появяват се на обяд или вечеря и през останалото време почиват в стаята си. При лунна светлина те често наблюдават вълните на езерото. 30 години по-късно той си спомня всичко с пълни подробности. Защото за пръв път прави скица на покойник.
Когато отваря вратата на стаята, пред очите му се разкрива картина, каквато никога повече не му се случва да види. Изящната дама била коленичила пред смъртния одър на поета. Тя имала хубостта на мадона, истинско изкушение и за най-великите художници. На масата имало 2-3 кърпи, мокри от сълзи. Маца направил скицата с въглен и тя му се отдала с лекота. След това я предал на госпожата, която щедро му платила 200 лири.

Предстоят разноски, а Белчева няма никакви пари. Собственикът на Белависта си спомня, че почват да пристигат съболезнователни телеграми и официални лица. Чак тогава той се уверява, че покойникът е високопоставена личност.
Славейков е погребан на отделно резервирано място, защото имало постъпки, по-късно останките му да бъдат пренесени в родината му. Което и става, но чак през 1921 г.
Братът на Славейков плаща до стотинка всичко на собственика на Белависта, а Белчева остава около половин година след това в Брунате. Тя извиква с телеграма Боян Пенев и жена му Дора Габе, които пристигат един след друг в Брунате. С друга телеграма съобщава на шведа А. Йенсен, преводач на “Кървава песен”: “Пенчо не диша вече.” Йенсен е стъписан. Неочакваната смърт на Славейков осуетява награждаването на поета с Нобеловата премия, защото тя се дава само на живи автори.

Една вечер Дора Габе не може да заспи и излиза на балкона. И чува горък стон. Опира ухо на вратата на Мара Белчева. И я слуша как плаче тихо, жално, като дете, неутешимо, безнадеждно. С плач като есенните тихи ветрове, които проникват до сърцето и от които нахлува студ, тъга и безизходица. “Нека се изплаче”, успокоява Боян Пенев жена си.
Пет месеца по-късно Мара Белчева пише на съпругата на Димитър Йоцов: “Споменът за Пенчо е душата на живота ми.” Но тялото се ръководи по други закони. Белчева замалко не се оженва след това за немеца Георг Адам. На старини се отдава на дъновизма, а последната й тръпка е далеч по-младият Боян Гацов, по-известен с поетичния си псевдоним Боян Мага. Той стои до късно вечерта при умиращата Мара Белчева и я оставя. Преди това тя нарежда да й нагласят косата, с немощна ръка за последно слага червило на устните си.
На сутринта я намират бездиханна под кревата й.

ИК “Персей” 160 стр. с цветни илюстрации, твърда подвързия
Корична цена: 13 лв.

* * *

Перфектна романтична история в стил Софи Кинсела