Снимка: Reuters
Преди Коледа и най-големите скептици започват да се повреждат и да се превръщат в усмихнати полуидиоти, в добрия смисъл на думата. Все пак и в българската литература един от най-положителните образи е този на идиота Мунчо от „Под игото“.
Често ни се иска да кажем „Лудите, лудите, те да са живи!“, да направим нещо нетипично, нещо лудо, нещо чудно, нещо, което не се случва всеки ден.
По Коледа не ви ли се ще да ви се случи нещо наистина страхотно, ама по-необикновено страхотно – не като да намерите портфейл на улицата, не като да спечелите от тотото, а нещо... като да срещнете Дядо Коледа.
Големите вече са престанали да вярват в Дядо Коледа и затова им е трудно да го срещнат, но пък в крайна сметка светът е толкова необятен, че в някое от измеренията наистина може да има субект, който да прилича на Дядо Коледа.
А защо не по Коледа да си помечтаем да срещнем ангел – нали всеки има ангел закрилник – може да си поговорим с него. Наистина напоследък често срещам хора по улиците, които изглежда, че си говорят сами, но те убедено говорят на някого – дали пък не виждат нещо повече от онова, което виждаме ние?
Необходимо ли е да си луд, за да вярваш в чудеса? Да вярваш, че някой го е грижа за теб? Че може пък наистина да има на небето някой, чийто единствен смисъл е да съблюдава всичко с теб да е наред, според някакви негови си стандарти.
Ние сме толкова прагматични, толкова отчуждени, толкова самотни в сърцата си, че ни е трудно изобщо да си помислим, че може да има някаква такава персона, независимо където и да е по света – видим, невидим, измерим, триизмерен, какъвто ще да е, но да повярваме, че е възможно някой някъде да го е грижа за нас и да ни обича безкористно.
Всъщност човек има нужда да вярва точно в това, че някой някъде го обича и го е грижа за него. На обичаните деца им е толкова лесно. Те прохождат лесно защото знаят, че и да тръгнат да падат все някоя ръка ще ги хване и няма да се ударят лошо; че каквото и да се случи мама ще ги прегърне и целуне за лека нощ.
Това е всичко, от което човек се нуждае. И по Коледа го осъзнава толкова ясно. И дори да няма никой подходящ наоколо, който да ни прилича на добро същество: ангел, Дядо Коледа, мама... задължително трябва да си го измислим, да стиснем очи и да си го представим. И да си вярваме, че по Коледа се случват чудеса. Поне по Коледа!
Задължително е да предизвикаме някакво малко чудо и да си повярваме, че се е случило. Дори да видим усмивка, целувка, прегръдка... прошка. Нещо, което дори не сме се надявали да се случи. Смятали сме, че този или онзи е толкова коравосърдечен, пълен видиотен дебил и изведнъж да ни се представи в съвсем човешка светлина – това не е ли чудо?! Е, такива чудеса не се случват често, но това не значи, че няма да се случат именно тази Коледа.
Пожелавам ви от сърце по едно малко голямо чудо, което да стопли душата ви и тази Коледа!