Налага ли се да използваме лютата чушка?

Мръсните думи са като въшките, някой ги донася от къщи и после всички пламват. Майките от срам, а децата от възхита, че са научили нещо от света на възрастните. Нещо тайнствено, неясно, но предизвикващо внимание. Децата имитират възрастните и така те вече се чувстват пораснали, като употребяват сложни и неясни думи като татко, батко, чичо и дядо.

Когато на едно дете му казаха – ей, къв пич си, то замълча. След известно време попита – мамо, защо ми вика, че съм пица. Тъй като по звучене пич и пица явно си приличат в детския мозък. Най-вероятно и за грубите нецензурни думи децата имат някакво по-приемливо до техния свят обяснение и решават, че след като никой не иска да им обясни какво точно значат, те ще ги използват, когато и както решат. Разбира се, за какво са приятелчетата в детската градина, нали за да ги открехнат и да ги посветят в тайните на големите.

Някои големи обаче вече са го направили, но дали по правилния начин?

Няма да забравя как отивайки на детска градина едно тригодишно дете изпсува, а татко му, за да каже нещо, за пред хората се скара – такива неща се говорят само в къщи. Но големите трябва да знаят, че думите не са като скъсаните ни пантофи, които могат да останат само у дома.

Много мъже дори се гордеят, че малките им потомци са се научили да псуват и се фукат с това пред приятели, което от друга страна показва измеренията на българската култура. Псуването при тях е нещо като сакралните ритуали при древните племена, при които момчето вече не е момче, а се приобщава в групата на порасналите мъже.

Едно е ясно, не можем да опазим децата си както от влиянието на глобалното затопляне, така и от нецензурните думи в езика ни. Какво да направим? Да окачим една люта чушка и да наказваме детето за всяка мръсна дума? Едва ли ще помогне и ще има желания от нас ефект. По-скоро детето ще се отдалечи от нас и ще реши, че ние не му позволяваме да порасне и да се приобщи към света на връстниците си.

Другият начин е да им обясним значението на всяка дума и защо тя е обидна и унизителна за околните и че използвайки я, те ще са център на внимание, но най-вероятно, за да бъдат набити или да бъдат обявени за невъзпитани и лоши деца.

Хубаво е докато можем да избираме приятелите на детето си, като подбираме такива, които няма да оказват негативно влияние, а ще ги предизвикват да се развиват позитивно. При натовареността на родителите е трудно постижимо, защото целият ден детето е в детската градина с непознати деца и дори да изберем частна такава с по-малко деца и предполагащо се от елитни семейства, отново не е сигурно, че в тези семейства не се псува.

Остава домашното възпитание в кратките часове, в които сме заедно и разбира се личния пример. Ако бащата псува, когато е ядосан, най-вероятно и детето ще направи същото, когато изпита гняв, когато някое негово другарче не му даде играчката или когато майка му го кара да си прибере мръсните чорапи. Този тип несъзнателно копиране и имитация е най-страшно, защото оставя най-силни впечатления в детския мозък, най-лесно се запомня и най-безпроблемно се възпроизвежда. Затова и това е единственият път към промяна, ако искаме децата ни да говорят на чист български език, нека и ние да се стремим да говорим такъв. В противен случай няма никаква полза от часовете по български език, литература, морал и етика. Колкото и много да ни натрапват, ние вече сме възприели нецензурното като стил, философия и дори като естетика – да бъде по-цветущо, по-накъдрено и да включва по-дълга редица от роднини.