Съвременните Хензел и Гретел

Няма човек, който да не знае приказката за Хензел и Гретел. Може би само онези съвременните Хензел и Гретел, на които не е имало кой да им я прочете. Но дали тяхната приказка винаги завършва с такъв прекрасен хепиенд?
Това е толкова потресаващо тъжна приказка и толкова невероятно кошмарна. Даже се чудя как родителите  я четат и разказват на децата си за лека нощ. След такава приказка несъмнено те обливат студени вълни, побиват те тръпки и се сгушваш до плюшеното мече в неистов страх, че това може да се случи и на теб. Няма да я разказвам, но ще маркирам актуалността й за нашето време и за нашето общество.
|
Въпреки, че вече всяка приказка има толкова много версии, че се чудиш коя беше истинската, доколкото си спомням имаше няколко причини бащата да заведе децата в гората.

Първата крещяща с голяма черна паст - БЕДНОСТ.
Може би основателна причина, но защо първото нещо, което прави бащата е да се отърве от децата? Не сте ли се замисляли, че няма дори и един ред, че той е направил някакъв бегъл опит да подобри тежкото си материално положение с някакъв вид труд, да е започнал да продава грънци на пазара, да е продал собствения си кожух. Не... нищо подобно. Когато сме бедни, когато страхът от немотия ни напада – първото нещо, което жертваме е децата. Можем да ги убием преди да са се родили, най-добрия вариант – няма да могат да ни посочат с пръст дори. Или пък тайно по терлици да ги заведем далече в някоя гора, където да се загубят из дебрите на самотата и бюрокрацията. Алюзията с домовете за деца е толкова силна, че направо настръхвам. И нашите домове се намират в дън гори тилилейски, в някакви села, които дори не знаем, че съществуват на картата. Там им е мястото на неисканите, нечаканите и никому ненужните.

Втората причина – СЕМЕЙНИ ПРОБЛЕМИ.
А знаем, че всеки семеен проблем е скрит социален проблем. В случая се разказва за лошата мащеха, която не може да търпи доведените деца. Обикновено в живота ролите са разменени, по-често срещаният вариант е новия чичко, който не може да гледа чуждо семе, както обичат да се изразяват чичковците. Какво му остава тогава на самотния родител, може би има шанс да заживее по-добре, ако се отхвърли бремето, като го изпрати възможно по-надалеч, за да не нарушава спокойствието на никого.

Нима третата причина не е толкова жалка и толкова първична, която събира в себе си всички останали причини – ЕГОИЗЪМ.
Обикновено кариерата, колата, къщата – конотирани като свръхценност или липсата им са по-важни от децата. Доказателството за това са статистиките за ниската раждаемост от една страна и  високият процент на аборти и изоставени деца. Като че ли навремето бабите ни са били много по-богати, когато са имали по десет деца. Времената обаче са се променили, ценностите заедно с тях. Това е факт и аз не го оспорвам.
Липсата на любов, дори трошичките надежда за промяна, не могат да заменят и децата отиват там откъдето не могат да се върнат. В къщата. Където ги чака разочарованието.

Ако си гладен, измръзнал, самотен и бродещ всред страшните сенки може би всеки подслон ще ти се струва, в първия момент, като бисквитена къщичка със захарни прозорци и шоколадова глазура.

За съжаление се оказва, че привидното щастие е всъщност капан, от който няма измъкване. Вещицата те отглежда за себе си. Ако искаш да оцелееш по-добре е от рано да се научиш да лъжеш и да й показваш кокалче; да крадеш, ако искаш да се наситиш и дори да убиваш. Това разбира се е хипербола, която олицетворява пътя без изход и липсата на перспектива пред Хензел и Гретел. В нашите бисквитени къщички, със сложни захаросани абревиатури, обикновено работят хора с големи сърца, които получават заплатата си в прегръдки и целувки. Не много хора биха се съгласили да работят толкова себеотвержено, за толкова малко на колкото е оценен детския живот. Колко струва детският живот на държавата, всъщност? Това никой не знае! Държавата нали сме ние – май би трябвало да сме по-отговорни към това къде отиват парите ни. Но нямаме време да мислим за това, нямам време да се оплитаме в проблеми, без това и нашите са ни достатъчно. И така децата стоят в захаросаната къщичка, растат и си тръгнат със сто лева и чаршаф. Когато някой е толкова беден, че няма нищо го погребват в чаршаф. Тъжен е този символ, да те изпратят с чаршаф.

Разбира се всяка вълшебна приказка има свои закони и в онази приказка за Хензел и Гретел доброто побеждава, справедливостта възтържествува, децата са свободни и изненада! Те избират да се върнат при този, който ги е прокудил. А той се е разкаял за лошата си постъпка и ... и всички са щастливи. Но това е само приказка. Скритият й смисъл за родителите е, че децата по инстинкт обичат мама и татко, дори никога да не са ги виждали. Невероятно, но факт.

В реалността не съм чула за много щастливи развръзки. В повечето случаи децата наистина търсят истинските си родители, но често се сблъскват с още повече отхвърляне и още повече отчаяние.
Когато човек слуша тази приказка най-вероятно си казва – аз не съм такъв човек, това не би могло да се случи на мен.

Вероятно и онези бебетата, който са попаднали в домовете, подритвайки в корема на майките си са мислели, че живота е прекрасен, но реалността се е оказала безмилостно жестока.
Когато не правим нищо за разрешаването на даден проблем, ние си оставаме част от този проблем.

Ако искаме да има повече щастливи детски усмивки и по-малко сълзи в очите на децата, чиято съдба е да са общи и да са ничии, подпишете тази петиция
http://www.az-deteto.com/petition/index.html