Най-добрата баба на света

Най-добрият човек, когото познавам е моята баба Цеца. Най-добрата баба на света. Ще ми се да пиша за майка ми, но на нея й остава (надявам се) повече време. Та мисълта ми беше за баба Цеца. Виждам я толкова рядко – в най-добрия случай веднъж годишно, защото е забита в някакво село на половин час от Русе, а аз съм в София с петдневна работа, мъж, бебе и без кола.

Цял живот тази жена не спря да блъска- тежка земеделска работа – от сутрин в 5 до вечер към 8, когато сяда пред телевизора и заспива почти в движение от преумора. Работи от трети клас. До тогава е и учила. Грамотна е, колкото да запише криво-ляво някоя рецепта за домашна туршия, но това не и е попречило да изнесе на плещите си цял един род – да го отхрани и отгледа.

Като бях малка, си обяснявах къртовския й труд с това, че работи, за да помага – на разведената ми майка с мизерната й учителска заплата и две деца и на вуйчо ми- строител, който ту е на работа, ту е безработен – също с две деца. Но сега съм на 27 и баба ми не спира да работи този непосилен къртовски труд.

Имам съпруг, дете, прилична работа и смея да твърдя, че се справяме, а и мисля, че отдавна й е време да се “пенсионира”.

Всеки път, когато успеем да се доберем до там, тя започва да снове насам-натам и да пълни разни чанти с храна – да не би да останем гладни, а аз толкова рядко я виждам. Казвам й да поседне малко, да се видим, че кой знае кога ще отидем пак, ама тя си е такава, не се спира и само гледа да има за другите. Като си тръгваме, винаги гледа да мушне някой лев в ръката ми, а на мен ми става още по-мъчно, защото се оправяме и сами, а тя ги отделя от пенсията си, ама като не ги взема и й става тъпо. След това удря една молитва да пристигнем благополучно, а и по принцип да сме добре и се просълзява – скришом де, ама аз виждам всеки път.

Гледа разни животни, кръщава ги, играе си с тях, а после ги коли, оплаква ги и ги пълни в буркани – да има за нас.

Мисля си напоследък от какво има нужда, за да й направя някакъв подарък – ей така, защото само е давала цял живот. Но колкото и да мисля, все не мога да се сетя от какво има нужда. Всичко ми се струва неуместно. Дрехи носи някакви от преди години и не иска нови, а и няма къде да ги облече. Имат телевизор с дядо с 3-4 програми, ама и те са им много, щото като седнат пред телевизора заспиват от умора. Техника не ползват кой знае каква. Така и не го измислих.

Като видях темата за конкурса и много ми се прииска да напиша нещо за нея. Ей така. Не че мисля, че някога ще го прочете. Просто не може толкова доброта да остане без отговор в пространството и времето. А и не бива. Иначе някъде нещо ще се счупи и ще тръгне наопаки. И ако все пак някога този текст попадне в ръцете й, искам да и кажа – “Скъпа бабо, ти си най-добрата баба на света. И аз много си те обичам.”