Синдромът вечно болни деца

Защо се получава и кой е виновен? Това е един от онези въртеливи въпроси, в които всички са виновни и няма никой, който да понесе отговорността.

Децата се раждат и едва проходили и все още не окопитили се що за свят е българският, родителите им ги завеждат в детската ясла. Не защото го искат, а защото са принудени от обстоятелствата, както се казва: не искат да загубят работата си, нуждаят се от повече финанси и други подобни битовизми.

Въпреки че като цяло педиатрите препоръчват, особено момченцата, да не бъдат отделяни от домашната си среда поне до три годишна възраст, защото те по-трудно преживяват раздялата с близките си и по-трудно се адаптират, децата отиват в детската ясла – без добре изграден имунитет, а някой и без хигиенни навици. Но системата на съвременната матрица е такава.

Привилегировани са децата, които са се родили в по-богати семейства и могат до по-късна възраст да останат у дома, дори и с бавачка.

Но колкото и добре да е в къщи, рано или късно трябва да се тръгне на детска градина. Предучилищната е задължителна. А и никой не оспорва, че детската градина е важна за асоциирането на децата в обществото.

Но защо пращани на детска градина те започват и да боледуват?
Фактите са, че децата се заразяват едно от друго и в рамките на един месец поне по веднъж на всяко едно се налага да си остане в къщи за по няколко дни. И от тук се появява така познатият на всички майки с малки палавници – синдром на вечно болните деца.

Основната причина е, че в детската градина децата за първи път се срещат с различните щамове на вирусите и най-вече защото родителите водят децата си болни или полуболни на градина.

Съвсем нормално е в групата няколко деца да кихат, други да кашлят. В някои градини госпожите се превръщат в медицински сестри и по молба на майките дават на определен час сиропи на децата им.

Всички са единодушни, че това не е правилно, но че няма адекватен изход от ситуацията. Майките не могат да отсъстват от работа, някои дори и само за една седмица, а децата не могат да оздравеят за два дни.

Много от работодателите не плащат болничните, не дават отпуск на служителките си, а други за по-сигурното решение на проблеми от този сорт просто избягват да назначават жени с малки деца. Това е по условие – имаш малко дете, значи много ще отсъстваш – следователно не си надежден персонал.

Но директорите на някои детски градини са категорични, че няма да допускат болни деца в групите, но тогава пък майките ревностно започват да се надпреварват да доказват, че техните деца са здрави, а и във времето на вирусите групите опустяват и някои от преподавателите трябва да излязат в принудителен отпуск.

В крайна сметка излиза, че никой няма изгода от това децата да останат по-дълго време у дома и да се излекуват качествено.

Всички много добре знаем препоръките и предписанията. Но на практика историята се повтаря година след година. Защо е така и има ли шанс това статукво да се промени?