Имаме си майка

Всеки човек има своя майка . Всеки човек, независимо от религията, възрастта, цвета на кожата, всеки... дори бедните, дори най-богатите, дори жестоките, безсърдечните, слабите и силните, дори грубите, умните и невежите, праведните, а дори и тези, които престъпват законите и правилата... за всеки човек има едно правило, то важи за всички ни – имаме си майка. Майката, която ни е родила, която ни е предоставила тази златна възможност да се порадваме на живота, да го почувстваме, да го уважаваме, да го споделяме... Тази възможност всеки я е имал в началото, но не всеки поема по този път. Някои хора забравят от къде са тръгнали, други цял живот работят, омаловажават собствените си нужди, преуморяват се, прекрачват дори границата на всеотдайността ... и всичко в името на родителите си, в името на майката. Сякаш някои хора никога не успяват да избягат от утопичната и самовнушена идея, че не са достойни и не са свършили достатъчно неща като отплата за това, което имат – живота. А животът ни е даден от едно друго човешко същество, което е искало просто да открие смисъла на живота си и да отдаде на някого всичката скрита дълбоко топлина... Сложно нещо са човешките отношения, още по- сложни са тези между майката и детето. Винаги съм смятала, че наистина съществува онази невидима тънка връзка с майката, която само и единствено нейното собствено дете би могло да усети. Не ми се иска обаче да продължавам със сложните изречения и безсмислените разсъждения. Ето как стоят при мен нещата, а те са толкова простички:

Аз съм млада. Вярвам, че животът е пред мен. Никога обаче няма да забравя това, което е вече зад мен. А то е едно приказно детство. Обичах, когато милата ми майка ми слагаше набързо намазана филия с масло и захар, а аз дори не продумвах и дума залисана в играта и приятелите пред блока. Обичах, когато я чакам да се прибере от работа и съм нетърпелива да споделя, че днес съм получила “6”-ца в училище. А тя винаги успяваше дори и най-малкото нещо да го превърне в тържествен а и достойна награда за случая. Очите ми тогава грееха, щом виждах как и нейните грееха, подавайки ми просто една ябълка, нова тетрадка или някоя скътана в ъгълчето на чантата й химикалка. Важното е, че имаме повод, имахме и награда, не е важно каква, важното е децата да се поощряват. А моята майка определено знаеше как да го прави. Тя буквално правеше от нищо нещо. Колко само обичах сутрините, в които се събуждам от аромата на палачинки или прясно изпечен кекс. Ех, как обичах тези моменти. Но и тогава тя не е очаквала нещо в замяна, тя дори и не се е колебаела, дали в събота сутрин да се наспи или да стане преди всички и да ни приготви закуска. Милата ми майка... А така е било всяка събота до ден днешен... Обичах, когато се прибирах разстроена, че не можем да си позволим отново да ми се купи нова рокля или пола, която току що съм видяла по витрините на скъпите магазини ... Тогава майка ми отваряше машината, светваше лампата, вземаше някой останал плат в ъгълчето на някой шкаф и започваше да шие, шиеше, разшиваше, кроеше, мереше, пробваше ... докато усмивката на лицето ми не грейваше, доволна като всяко дете, че имам нещо ново, и то уникално, точно по моя вкус. Децата са свикнали да искат, те искат ли искат... Доста по -късно осъзнават какво им е струвало това на родителите. Още от бебета, когато безмилостно крадем безсънните нощи на скъпите ни майки. Още от тогава ние непрестанно взимаме... а какво даваме? Обичах, когато лягахме с майка ми на леглото и с часове разглеждахме енциклопедии или четяхме приказки. Обичах, когато заспивах в другата стая, а Тя не губеше и минутка, бързайки да ме завие. Обичах, когато на Коледа Тя не преставаше да кръжи около нас в опита си да бъде сигурна, че всичко е наред и че нищо не ни липсва. Тя месеше питки. Тя правеше всякакви вкусотии за които я помолим. Тя сплиташе косата ми преди да заспя. Тя ми помагаше всекидневно с домашните за училище. До ден днешен тя заспива след нас и става преди нас. На една такава всеотдайна майка времето все не й стига . Все й се иска да tподреди и изглади дрехите ми, да остане до колкото е необходимо, за да направи най-вкусния ягодов мармалад, да почисти, да сготви... Боже, милата ми майка! Обичах всичко това, което изброих и още хиляди неща, които не ще се хванат в няколко страници. Обичах, и все още обожавам всичко това, защото вярно, вече не съм дете, но вечно ще бъда дете на собствената си майка и тя винаги ще слага нас пред нея, нашето здраве, нашето благосъстояние винаги е било на първо място. До ден днешен тя прави всичко това. Тя си е същата. Понякога се чудя откъде намира сили ...? А годините си минават... и тя е все така неотлъчно до мен и моята скъпа сестра. Смело заявявам, че малко са хората с майки като моята и дай боже повече такива майки!!!

Аз знам какво е добро. Аз знам кое е правилно. Аз знам, че времето на рицарите няма да се върне, но вярвам в достойнството, в състраданието, в добротата, в честността, в трудолюбието, във всеотдайността, в ценностите, в морала, в доблестта... Още съм млада, но вече знам много неща... а всичко, което знам съм го научила от своята майка!

П. С. Нека не забравяме обаче и бащите, за моята майка мога да кажа още много, но баща си също трудно бих описала с няколко думи. Всичко, което СЪМ в момента е благодарение на ТЯХ!

* * *

Участва в конкурса “Мила мамо”