1 декември – Истината или сексът

На първи декември отбелязваме Световния ден за борба със СПИН.

Пак по това време започват кампании за безплатно и анонимно изследване за ХИВ/СПИН. И това безспорно е една наистина добра инициатива.

Най-вече тези кампании се правят в учебните заведения, в чест на отрицателните резултати може да се спретне купон или дори нещо доста по хард.

Но за онези, за които се е оказало, че резултатът от изследването е положителен животът продължава в анонимност. Може би дори са на купона. Малко по-кисели от друг път, доста не на кеф, но... са там. И всичко продължава в стария коловоз. Но не съвсем. Животът може би е по-тъжен и по-напрегнат, по-безсмислен, но най-важното вече в анонимност.

Все едно си престъпник. Все едно си обречен.

Обикновено заразените от СПИН, най-вече онези, които са се заразили по полов път пазят това в най-дълбока тайна. Някои от тях се затварят и живеят в изолация. Други се озлобяват и смисълът на живота им е да преспят с възможно повече индивиди, за да не са сами в агонията на анонимната болест.

Но дори и тези, които са приели живота такъв, какъвто е, приели са фактите, желаят да се приспособят и да продължат да живеят по стария начин. Да имат интимни партньори, да ходят на фитнес, на заведения, да общуват, с една дума да живеят, като всички останали. И те имат право, но тук опираме до нова морална дилема.

Истината или удоволствието.
Ако някой от тях дръзне да каже истината, то тогава моментално се изпарява възможността за каквото и да е удоволствие и близост. Сексът става едва ли не мираж. Затова повечето серопозитивни предпочитат секса в анонимност, не споделят за положителния тест и с времето дори сами те започват да си вярват, че такова нещо като СПИН просто няма. А ако междувременно, дори неумишлено, само по невнимание заразят някого... Какво се случва?

Дали следващата жертва на СПИН няма да е заразена именно понеже партньорът не е имал доблест да каже – Не знам как се случи, но сега съм ХИВ позитивен.

Хипотетично погледнато в 21 век – века на еднодневния секс, на анонимния секс, на разностранните удоволствия, на рисковото здравеопазване в някои страни, всичко е възможно.

Един път секс без презерватив и после цял живот пътник.

Но дори кондомът не би трябвало да е оправдание, за да не кажеш на интимния си партньор истината. Може би 1000 ще избягат след признанието, но може би 1001 ще е именно този, който ще те подкрепи и в радост и в болка и ще е именно този, които ще осмисли живота ти.

Страшно е да си болен. Страшно е да си болен от тази анонимна болест. Страшно е да си низвергнат. Някога е имало долина на прокажените. Сега живеем в толерантен свят. Дали? Дали това не е само митологично пожелателен медиен образ?

А дали пък, всъщност, тази модерна болест не е съвременният тест за човечност?

От едната страна на бариерата – как ще приемем серопозитивния, ще го целунем ли, ще му дадем ли надежда?

И от другата страна – как ще решим дилемата истината или удоволствието?

И двете страни би трябвало да носят морална отговорност, и двете страни трябва да преминат теста: Теста по човечност.

Но когато разберем резултатите от този тест, няма ли да е късно. Твърде късно... за живот.