Нова година и 1000 спомени от една улица

Най-щастливата ми Нова година беше, когато Ян спечели 1000 лева от лотарията и ги похарчи до стотинка.

Ян е синеок, широкоплещест, тромав като овчарско куче и е най-добрият ми приятел. Израснахме на една улица, после той замина за Германия и се върна преди година с два куфара и едно голямо сърце.

На 31 декември сутринта излязох навън, за да проверя защо една от лампичките върху естествената елха в двора не свети. През нощта бе паднал сняг, и докато вървях, се чуваше “хръц, хръц”. Тъкмо издърпах лампичката от елховите клонки и я въртях между пръстите си и прас! – една снежна топка ме уцели по лявото рамо. Обърнах се с едно гневно “Ей!” и се спрях в синия поглед на Ян. “Ей”, каза и той, весело. “Какво ще правиш довечера?” “Ще посрещам Нова година!”, отговорих възможно най-язвително. “Имам идея”, рече той. – “Помниш ли онези хиляда лева?”

Как не? Ян се бе върнал от Германия, отишъл в банката да тегли пари и от касата си купил едно от ония билетчета, дето се трият. Хиляда лева накуп.

“Сещам се” – ухилих се. “Ще излезем да ги похарчим”, отвърна той сериозно. “Ти си луд. Магазините не работят” – казах. “Няма да ходим по магазините”, заяви Ян: “Разпределих парите в пликове. Ще ги пуснем в пощенските кутии на всички хора в квартала”. “Ти си луд.”, повторих, но вече изумено. “Защо?”, попитах. “Защото е Нова година”, отвърна простичко Ян. После неочаквано изръси: “Помниш ли как цялата махала се събираше около старата черница през лятото?” Помнех... Жените опъваха под дървото един бял като сняг чаршаф, а някой от мъжете се качваше между клоните и почваше да ги люлее, така че черниците падаха, дъхави и зрели, право в центъра на искрящо бялото платно. После ги деляха по равно. През това време ние, дечурлигата, играехме на дама, ластик и народна топка. “Бяхме задружна махала”, каза тихо Ян. Погледнах го. “Не приличаш на дядо Коледа”, казах. “А пък ти приличаш на Снежанка”, отговори той и внезапно ме целуна по заскрежените устни. “Довечера в 10 пред нас”, избърбори бързо и си тръгна. Устните ми горяха.

Вечерта се измъкнах от вкъщи с обяснението, че отивам у Ян и ще се върна към 12,00 с него. Изтичах до тях с палто, закопчано накриво и един блестящ гирлянд, вплетен в косите ми (идея на майка ми, която реши, че всички трябва да изглеждаме празнично). Ян вече бе пред оградата. “Хайде”, хвана ме за лакътя и изтичахме до първата къща – на двама пенсионери, чийто син бе станал кмет на друг град. “Помниш ли, че имаха една малка болонка – Меги, и като деца ни беше страх от нея”, прошепна Ян, докато вадеше един бял плик от бездънните джобове на палтото си. Засмях се: “Веднъж ти влезе в градината им да крадеш ябълки, но Меги се разлая, уплаши те, ти падна и си одра коляното”. “Още имам белег”, изръмжа Ян и пусна плика в пощенската кутия. В следващата къща живееше един бивш учител по английски, който ни беше научил да играем шах, той бе самотник с огромни очила, които закриваха лицето му наполовина и оставяха място само за една усмивка. Ян пусна и в неговата кутия снежнобял плик. По-нататък живееше Пепи, един наш приятел от детинство, с който умирахме да играем на жмичка. Той се ожени, а сега от дома му се разнасяше бебешки рев. Спогледахме се и се ухилихме, преди Ян да остави подаръка си. Следващата къща не светеше, там някога живееше една шивачка в инвалидна количка, и когато си играехме под прозорците й, ни хвърляше отгоре разноцветни парченца плат. Сега над главите ни кръжаха само снежинки... В следващата къща живееха двама инженери, които имаха тризначки. До тях – един футболист, по който си падах, когато бях на 13. Пускахме пликовете, като си шепнехме високо и се кикотехме. В последната къща живееше едно семейство, което не познавахме – бяха купили къщата скоро. Ян пусна плика: “За Новата година на новодомците...” Погледнах часовника си – беше 12 без пет. “Бързо!”, извиках и се затичах към вкъщи. Ян ме последва тромаво, и неговите ботуши правеха “хръц, хръц” в снега. И точно когато мислех, че ще стигнем навреме, се подхлъзнах и паднах, както той казва – “като тон тухли”. “Опа, добре ли си”, изпуфтя Ян и се наведе да ми помогне, но аз вече се смеех, толкова лудо и заразително, че той също се разсмя и – най-щурото – направо седна до мен в снега. Гръмнаха фойерверки, небето започна да искри, разтваряха се прозорци и хвърчаха тапи от шампанско, а “Дунавското” направо ечеше. “Честита Нова година!”, каза Ян. “Честита Нова година!”, отвърнах на пресекулки от смях. Гирляндът се бе разплел от косите ми и падаше накриво върху челото ми. Ян посегна да го намести. “Вече с нищо не можеш да ме изненадаш”, заявих аз. “Мога”, каза. И докато най-малко 1000 разноцветни светлини играеха по лицето му, а фойерверките гърмяха ли, гърмяха, чух гласа му: “Ще се омъжиш ли за мен?”

* * *

Участва в конкурса “ Моята най-хубава Нова година у дома!”