„Едит Пиаф“ – Симон Берто

В началото на годината излезе на български биографичната книга „Едит Пиаф“ за една от най-големите музикални легенди на Франция. Автор на книгата е Симон Берто – полусестра и спътничка на Едит Пиаф през целия й живот. Надали има по-подходящ човек, който да разкаже за всичките срещи, приключения, любови, разочарования, зависимости и борби на френската икона. Книгата е публикувана за пръв път през 1969 г. и оттогава насетне интересът към живота на крехката Едит Пиаф с могъщия глас не стихва. Новото издание на биографията излиза със снимки на певицата от личния архив на Берто.

Малко повече от 50 години след смъртта на Едит Пиаф нейният живот и творчество не спират да вълнуват. Песните на Пиаф минават отвъд социални, езикови и национални различия, за да се чуе гласът на обикновения човек, на човека от улицата.

Публиката знае, че нейната драма съвсем не е измислена и преувеличена. През целия й живот таблоидите пишат за трудностите, през които преминава: детство, тънещо в мизерия и пренебрежително отношение от най-близките хора, смъртта на пристрастената към наркотиците й майка от свръхдоза, смъртта на единственото й дете, смъртта на най-голямата й любов – красивият боксьор Марсел Сердан – в самолетна катастрофа, нараняванията, боледуванията и зависимостите. Но когато Едит Пиаф запява „Non, je ne regrette rien“, тя въстава срещу всеки, който я съжалява. Тя граби с пълни шепи от живота, прегърнала го е страстно, дори в най-жестоките моменти: всяка мъка и всяка трудност си струват, докато има за какво да пее в песните си. Желанието й да продължава да живее е огромно, но тялото й няма тези сили. След години на влошаващо се здраве, през 1963 г. Едит Пиаф умира на 47-годишна възраст.

Родена през 1915 г. в покрайнините на Париж, Едит Джована Гасион расте самотна и отхвърлена от баща си, вечно пътуващ цирков акробат, от майка си – певица, чиято пристрастеност към наркотиците я вкарва в затвора, и от баба Луиз, при която Едит е изпратена да живее в публичен дом. В детските си години Едит е напълно сляпа. Говори се, че проститутките от бордея събират пари и я изпращат на поклонение при света Тереза от Лизийо. Според суеверието, Едит се изцерява от болестта чудодейно. Не след дълго баща й я взема при себе си и я кара да пее по улиците за бакшиши. Призванието на Едит вече е ясно!

През 1933 г. Едит се мести на Пигал, площада с червените фенери на Париж, и започва работа като певица в Lulu's – второкласен ресторант. Проститутките, сутеньорите, престъпниците и всякакви други несретници Едит усеща като свое семейство. Пиаф започва да подготвя своя репертоар от шансони – песните на потиснатите и отчаяните.

През 1935 г., докато пее по улиците, Едит среща първата от няколкото бащини фигури, които създават Едит Пиаф – легендата. Луи Льопле я наема да пее в своето престижно кабаре. Льопле е и човекът, който я води на пазар за нейната първа черна рокля и я нарича „piaf“, което на френски означава „врабче“. Певицата Рина Кети казва за Едит Пиаф: „Нейните песни разказват за всички трудности, през които преминава в детството си. В края на живота си тя притежаваше повече техника и талант, но нямаше как да даде повече от себе си, тъй като бе давала своето сърце от самото начало.“

В края на 30-те години на миналия век Едит Пиаф е вече на върха на френския музикален елит. С достатъчно опит зад гърба си, тя започва да наставлява прохождащи френски изпълнители, които по-късно ще станат известни в цял свят – Лео Фере, Ив Монтан и Шарл Азнавур. Някои от тях, като Монтан, стават и нейни любовници. Като най-голямата звезда на Франция – звезда с изпепеляваща харизма – тя никога не остава сама. Но за Едит Пиаф любовта не означава нищо, освен ако не може да я възпее, както и в музиката няма смисъл, ако не е вдъхновена от любов.

За Симон Берто

Симон Берто е родена през 1916 г. в Лион, Франция. Твърди, че е полусестра на Едит Пиаф, но това е заради силната връзка и здравото приятелство помежду им. Някои биографи на певицата днес оспорват роднинската връзка между двете. Берто съпътства Едит през целия й живот и остава до нея до последния й дъх.

Откъс:

За тебе, моя Едит, написах тази книга правдиво. Без да послъгвам, в нея хората ще те чуят да се смееш и да плачеш. Твоите последни думи кънтят още в съзнанието ми: „Не върши гадости, Момон“. Оттогава чакам да ме хванеш за ръка, но, боже мой, колко е дълго това „турне“!
Отправям моите благодарности към Марсел Рутие, който бе така добър да ми окаже ценно сътрудничество.
Симон Берто

При превода на книгата разказът на Симон Берто е оставен във възможно най-автентичен вид – с жаргонния език и дори с някои несъответствия и неточности, които са обясними, предвид многото факти, които авторката предоставя на вниманието на читателите.

Първа част

Животът й бе толкова тъжен и толкова красив, че изглежда невероятен.
Саша Гитри

От тротоара на улица „Белвил“ до „дома“ в град Берне

Едит ми е сестра... с нея имаме един и същ баща: Луи Гасион. Не беше лош тип. темпераментен човек, който си пийваше добре, и то често. Той никога не можа да разбере колко пилци е създал. Истина е, че неговите квачки невинаги знаеха много точно кой ги е оплодил. Приписваха му такива, които не бяха от него, и други, за които не можеше да си спомни. Признаваше може би двадесетина, но никога не ги бе търсил! Всичко ставаше в една среда, където, преди да направиш дете и след като то се роди, никой не тича при общинските чиновници. Имах друг за баща, онзи официалния, който ми даде името си, макар че не беше ме създал: Жан-Батист Берто. Майка ми, омъжила се на петнадесет години и развела се на шестнадесет, имаше вече три дъщери с неопределен произход. По това време тя живеела сама в същия хотел в квартал „Фалгиер“, в който живеел и татко Гасион. Той бил мобилизиран. Значи аз съм зачената през време на една щастлива отпуска при затишието през 1917 година. За тях това не е било случайна среща; те отдавна се харесвали и взаимно си го доказвали, когато се виждали. И нищо не попречило на майка ми – мъжете били рядкост, – щом татко отпътувал за фронта, да улови на улицата един осемнадесетгодишен хлапак – Жан-Батист Берто, който току-що бил пристигнал от град Отюн и който изобщо не се поколебал да стовари на гърба си двадесетгодишната жена с три дъщери плюс още една, която била скрита в чекмеджето – аз. А като навършил двадесет години, когато е трябвало да издържа пет хлапета, този честен и добър Жан-Батист заминал за полка си. Преди да стана съзнателен човек, вкъщи вече бяхме девет деца и не всички от татко Берто, както ние го наричахме.
Колкото и странно да изглежда, той и майка ми се обожаваха. Това обаче не й пречеше от време на време да се запилее нанякъде с пълна торба и да се върне с празни ръце, но с нова кукличка в търбуха. Аз съм се родила случайно в Лион. Донесли са ме в Париж, когато съм била на единадесет дни. Майка ми продаваше цветя по тротоара на улица „Мар“ откъм улица „Пиринеи“... срещу църквата на „Белвил“. Почти не съм ходила на училище. У нас това не се считаше за необходимо. Все пак посещавала съм го съвсем малко, от време на време... най-вече в началото на учебната година, за да получа помощта за електричеството, и на 1 януари, за да ми дадат обуща. Според майка ми това бе единствената полза. За останалото тя казваше: „Образованието е като парите – трябва да имаш много знания, иначе ще си беден“. И понеже по онова време училището не беше така задължително, аз бях дете на улицата, където може би не се учиш на хубави обноски, но много бързо опознаваш живота. Често ходех да виждам татко Гасион в хотела му в квартал „Фалгиер“, бях щастлива, сигурна, че там ме обичат. Той намираше, че си приличаме – дребничка, гъвкава като каучук, с големи тъжни очи, аз бях същински негов портрет! той ме караше да правя упражнения, възнаграждаваше ме със сироп от нар в големи чаши с парче лед, а ми даваше и дребни монети. Обичах много моя баща. Той ме наричаше съвсем официално Симон, никога с ония галени имена, с които родителите се считат задължени да се обръщат към своите деца. Беше доволен, като ме виждаше, и намираше, че раста. Навярно това му стигаше, за да смята, че майка ми ме храни, че ме отглежда прилично. Но трябва да предположим, че този растеж е спрял, защото съм висока само метър и петдесет.

На книжния пазар от 26 януари 2015 г.
Превод от френски: Никола Шивачев
Превод на стиховете: Калина Ковачева
Художник: Лиляна Карагьозова
ISBN: 978-619-164-149-9
Обем: 512 стр. + 8 стр. снимков материал
Издателство: „Ентусиаст“
Корична цена: 20 лв.

Прочетете още:

• „Адел: биография“ – Марк Шапиро
• Тайният живот на звездите, описан от Венелин Митев
• Пътят на Джон Бон Джоуви от Ню Джърси до блясъка на славата