„Нощният гмуркач“ – Елизабет Лоуел

За книгата

След като загубва родителите си при трагичен инцидент, Кейт Донъли напуска Карибите завинаги. Или поне така си мисли. Поредица от слаби управленски решения едва не довежда до фалит семейната фирма за намиране на находки по морското дъно. По молба на брат си тя се завръща на остров Сейнт Винсент, за да помогне със счетоводните си познания. Кейт е принудена да се изправи срещу кошмара, който не спира да я преследва цели петнадесет години.

Холдън Камерън е бивш военен водолаз, пристрастен към адреналина, който едва не загива при подводна експлозия. Отървава се само с рана в крака, която обаче слага край на кариерата му. Британското правителство го изпраща да разследва семейството по подозрение в кражба на ценно пиратско съкровище. Из тропическия остров плъзват слухове, че водолазният кораб на семейство Донъли е прокълнат. Скоро от него започват да изчезват части от оборудване и дори опитни гмуркачи.

Кейт и Холдън са принудени да работят заедно, за да разкрият извършителя на престъпленията и да спасят семейния бизнес. Двамата се сближават и споделят най-големите си страхове и най-тъмните си тайни...

За авторката

Елизабет Лоуел е синоним за наелектризираща проза, съчетаваща с лекота напрегнато действие, интрига и страст. Писателката (с истинско име Ан Максуел) е написала над 70 романа, преведени на 30 езика. Писателската й кариера започва с научнофантастични, криминални романи и трилъри, като след това е завладяна от романтичната литература и съспенса. Над 30 от романите й са били в бестселъровата класация на Ню Йорк Таймс, а с името Елизабет Лоуел авторката получава и наградата за цялостно творчество от Асоциацията на американските писатели на романтична литература.

Загадката е движещият механизъм в романите й, на фона на която се развиват взаимоотношенията на героите и се разкриват характерите им. Книгите на Лоуел са известни с техните дълбоки емоции, очарователна природна среда, парливи любовни сцени и иронично чувство за хумор.

Откъс

Импулсивната й реакция беше да си грабне багажа и да поеме веднага към летището, отпращайки по дяволите семейния бизнес. Но вече беше избягала веднъж, преди години. И все още бягаше. Без значение колко голямо беше изкушението в момента, ако сега се поддадеше на страха си, в бъдеще нямаше да достигне там, където искаше.
Тежко въздъхна, после пое въздух с отворена уста. Повтори упражнението няколко пъти, докато главата й вече не заплашваше да се пръсне.
Всичко е спокойно и слънчево. Дори пасатът си е взел почивка, както прави винаги през август и септември. Работих на кораба, откакто навърших осем години. Мога да го направя и сега. Това беше една от причините да се върна, нали така? Да преодолея случилото се. И да престана да се будя с писъци посред нощ.
Продължи да диша дълбоко, докато се поуспокои.
Холдън влезе в кухненския бокс и я завари да стои сковано, стискайки в юмрук нещо, което приличаше на къс хартия.
– Наред ли са нещата? – попита той.
– Всичко е песен... – отвърна през стиснати зъби младата жена. Толкова добре, че ми идва да убия брат си.
Мъжът повдигна черните си вежди, но не каза нищо повече.
– По всичко личи, че в края на краищата няма да ви се наложи да чакате Лари да дойде да ви вземе – продължи тя, като хвърли бележката в малко кошче за боклук. – Ще ви заведа на „Златна клонка“ още сега. Преди яростта ми да е преминала в ужас.
– Отлично – беше единственият му коментар.
Но се зачуди защо изглеждаше ядосана, ожесточена и уплашена като притиснато в ъгъла животно.
Докато той се върна до пикапа, за да вземе двата си брезентови сака, тя измъкна от багажа си тънко яке и шапка. Холдън я последва, когато тя закрачи решително надолу към кея. Въпреки че раменете й бяха стегнати, лекотата, с която се движеше по клатушкащия се, нестабилен док, му подсказа, че плискането на водата под краката й не е нещо ново за нея. За същото говореха грациозните й движения, с които се прехвърли от пристана към перилата на лодката, а след това и към откритата кабина.
Холдън огледа отблизо алуминиевия съд. Беше дълъг между пет и шест метра, задвижваше се от два мощни двигателя и се управляваше от помещение, в което зад панорамното стъкло имаше място само за две дъсчени седалки с облегалки. Резервоарът се забелязваше под едната от тях. В товарния отсек бяха нахвърляни различни скоби, котви и въжета. Повечето от тях очевидно се използваха често за закрепване на аквалангите, варелите с гориво и кутиите с храна, които очакваха да бъдат натоварени на „Златна клонка“.
Върху корпуса се беше образувала патината на често използван метал, върху който бяха останали хиляди белези и драскотини. На външната страна на фалшборда личаха следи от грапава повърхност на стара гума. Бяха над трайната линия, която не беше особено равна, но вършеше работа. По цялата кърма беше изписано: Туристически кораб „Златна клонка 2".
Единият от двата кораба, спечелили търга. Чудя се, къде ли е другият, както и луксозната моторница, която използва Фарнсуърт, отбеляза Холдън, като мислено сравняваше оборудването с описаното в договора.
Секунди след като Кейт влезе в откритата кабина, двигателят на лодката запали, произвеждайки по-малко шум и смрад от този на пикапа. Холдън внимателно огледа алуминиевото дъно. В средата имаше тъмна следа от съвсем малко вода, но иначе нищо неочаквано...
Така. Семейство Донъли не са прекратили гмурканията и поддържат снаряжението в приличен вид, продължи да размишлява той.
Кейт излезе от кабината и го погледна въпросително, сякаш питаше мълчаливо защо стои още на пристана.
– Искате ли да го развържа? – кимна той към въжето.
– Не е необходимо. Нашите тендери са предвидени за управление от сам човек.
Холдън прие това като покана и стъпи от перилата към централната линия на лодката, с което изобщо не повлия на движението й.
Контузеният му крак веднага реагира, но той беше свикнал с това. Пъхна двата сака под седалката в откритата кабина, докато наблюдаваше как Кейт скочи на кея и без каквото и да било суетене развърза въжето.
Отблъсна с крак лодката от кея, прехвърли се с лекота на борда и се отправи бързо, но предпазливо към уредите. Съвсем скоро достигна максимално допустимата скорост. Докато управляваше, непрекъснато следеше посоката на обикновен навигационен екран. Множеството пунктирани линии водеха към океана и се събираха някъде в далечината.
Въпреки напрегнатото й изражение, той беше наясно, че тя знае как да се оправи с лодката, може би по-добре и от него. Тялото й откликваше на променливото движение на водата, тя се ориентираше по уредите с лекота и все пак създаваше впечатлението на човек, принуден да върши нещо ужасно плашещо.
– Не обичате да плавате с лодка, нали? – попита той, като се опитваше да надвика рева на моторите.
За момент жената не реагира, сякаш не го беше чула.
– Не обичам и зеле, но го ям – каза накрая. – Животът рядко ни предлага онова, което ни се иска.
Още докато говореше, усети как напрежението й се отлива... Тя се отпусна. Можеше да се справи. Наистина можеше. Достатъчно беше да не позволи постоянно повтарящият се кошмар да затъмни разума й.
Океанът около Сейнт Винсент е прекрасен, напомни си тя. С всички тези ясни, блестящи нюанси на синьото.
Решително задържа погледа си върху повърхността на водата, където малките вълни изглеждаха топли, лениви и пълни със светлина.
– Мястото за гмуркане е на около пет километра от тези островчета, нали? – попита Холдън, като сочеше към очертанията им на хоризонта, които ставаха все по-големи.
Крехкото й спокойствие се изпари при думата гмуркане. Родителите й бяха загинали точно край тези островчета в търсене на легендарните съкровища на кораба „Лунна роза“.
– Нямам представа – отвърна тя. – Просто следвам посоката, която някой е въвел в навигационната програма на компютъра.
Но докато говореше, някаква смесица от спомени, потиснати инстинкти и кошмари отново я изпълни с тревога. Беше уверена, че „Златна клонка“ беше пуснала котва в обезпокоителна близост до мястото, където майка й беше изчезнала, а самата тя бе изтеглила от бурното море разтърсваното от конвулсии тяло на баща й.
Кейт изтласка неприятната мисъл в дъното на съзнанието си, където винаги цареше тъмнина. Съсредоточи цялото си внимание върху появяващите се в далечината контури на семейния кораб. Тъмният му корпус и боядисаните в червено палубни съоръжения се открояваха на фона на синевата на морето и небето като предупредителен знак. Колкото повече приближаваше, толкова по-ясно виждаше, че съдът бе прекарал във водата доста дълго време. Скосените му страни и боята бяха идеално чисти.
Не виждам как дядо ще изкара достатъчно пари, за да продължи да поддържа това отвратително нещо...
За да надвие паниката, напираща изпод привидното й самообладание, Кейт се опита да отдели очертанията на истинския кораб „Златна клонка“ от призрачния му образ в кошмарите си.
Накиченият с антени и радари команден мостик на кораба се намираше на предната издигната палуба. Беше плод на безброй ремонти и изглеждаше като закърпен. Много детайли бяха добавяни в продължение на десетилетия. Огромна метална стрелка се извисяваше над кърмата. Грес и хидравлична смазка се стичаха по всяка сглобка, от което личеше, че „Златна клонка“ работеше неуморно. Подобно на капитана си, категорично отказваше да остане забравена в миналото.
Няма от какво да се страхувам. Абсолютно от нищо, мислено се увещаваше Кейт.
– Определено не изглежда прехвърлил шейсетте – сухо отбеляза Холдън.
– Корабът е купен през 1966-а, но е произведен през 1959-а в Провидънс от корабостроителница „Купър“ – отнесено поясни тя. – След като последният му собственик фалира, дядо ми го откупи от него.
Мъжът кимна одобрително. Строителят се ползваше с отлична репутация от двете страни на Атлантика с изключително надеждните си и достъпни плавателни съдове.
– В наше време е трудно да се намери такова качество – продължи той.
– И дядо ми го повтаря непрекъснато.
Кейт се облегна на дроселите, защото вече приближаваха към десния борд, на който повечето от перилата на ниската част от палубата се отваряха навътре. Някои от моряците и гмуркачите подаваха глави над парапета и гледаха към тях с любопитство. Тя им махна с ръка, приближавайки предпазливо тендера към входа.
Холдън направи мислена оценка на кораба. Въпреки очевидната липса на лукс и блясък, той не отстъпваше на никой друг плавателен съд в океана, тъй като двигателите му бяха съвестно поддържани. Много често външното лустро имаше за цел единствено да прикрие лошото стопанисване.
– Лари е там – подхвърли Кейт, като остави дроселите да работят на празен ход, тъй като тендерът леко се удари в по-голямата лодка. – Ще слезе всеки момент. Хвърлете саковете на палубата. Ще се придържам възможно най-близо, за да можете да скочите от перилата на долната част на кораба.
– Трябва ли да се наредя на опашка? – попита шеговито Холдън.
– Не, аз си тръгвам – отвърна тя.
Чу собствения си глас, одрезгавял от обзелия я страх, и се намръщи. Чудесен начин да се печелят приятели. Мисли за привлекателната му външност, а не за робота... – Моята роля е на сушата. Благодаря ви. Ще изчакам само да разтоварят продуктите.
Едва бе успяла да изрече последната дума, когато брат й се развика:
– Качвай се бързо, сестричке! Не съм те виждал от по-миналата Коледа!
Кейт погледна нагоре към надничащите към нея лица, чиито оттенъци минаваха от абанос, през кафявото и накрая, до зачервената от слънцето и покрита с лунички кожа на брат й. Кичури рижа коса се подаваха изпод шапката му.
За един кратък момент отново се почувства на пет години, загледана в познатото шеговито изражение на баща им. Очите й се напълниха с парещи сълзи.
Проклет да си, Лари. Знаеш, че не искам никога повече да се качвам на борда. Но сега ще ми се наложи. И ще го направя. Но няма да се гмуркам. В Карибско море няма достатъчно съкровища, които да ме накарат да вляза отново под водата.
Холдън хвърли въжето към Лари и той го завърза ловко. Междувременно наблюдаваше как красивата му водачка пребледнява, след това се изчервява, после отново пребледнява... Накрая Кейт изключи двигателите. Сочните й, пълни устни бяха свити в тънка линия, изразяваща мрачна решителност. Обикновено те караха мъжете да си мечтаят за целувки и ласки, но сега подобни представи бяха неуместни. Това беше служебно пътуване, а не почивка с приятно очакване за нещо повече...
Жалко, че умът и тялото му продължаваха инстинктивно да се движат в тази посока.
– След вас – каза любезно той.
Не откъсна очи от нея, докато тя се прехвърли от тендера на кораба с пъргавината на подплашена котка. Мъжът, който очевидно беше брат й, я сграбчи в широка, топла прегръдка. За няколко секунди тя остана скована на мястото си, после също обви ръце около него.
Завидя на брат й, после бързо стръска глава. Приглушеният разговор сред екипажа му напомни, че трябваше да престане да мисли за тази жена и да се съсредоточи върху задачите си.
Според получените сведения, Лари беше капитан на кораба и ръководител на гмурканията, които винаги поверявал на по-възрастния Донъли. Патрик Донъли беше в най-добрия случай мошеник, а в най-лошия – крадец. Беше също така легендарен ловец на съкровища, изгубил сина и снаха си при гмуркане в търсене на пиратско имане. Като за всички други иманяри нито една плячка не можеше да се сравни с онова, което оставаше скрито в дълбините в очакване да бъде открито именно от него. Смъртта на сина му дори не го бе накарала да си вземе кратка почивка.
Това е мания, болестно състояние. Или пък лудост. Във всеки случай е успял да зарази и внука си с нея. Но не и своята стройна, съблазнителна внучка, помисли си Холдън.
Отново се насили да изгони Кейт от съзнанието си и да се съсредоточи върху екипажа, който идваше да ги посрещне. Ако се съдеше по тъмната им кожа, повечето бяха родом от някоя част на Карибите. Имаха типичните стройни, мускулести тела на водолази. Също като четвъртия мъж, въпреки че с рошавата си, черна коса и кафеникав тен приличаше повече на испанец или южноамериканец. Всички бяха гладко избръснати. Гмуркачите си позволяваха косми по лицето само през свободното си време. Мустаци или бради можеха да нарушат уплътнението на кислородната маска и по този начин сериозно да застрашат оцеляването под водата.
Към тях приближи русоляв мъж с подобна на грива коса, вързана на опашка с кожена лента. Брадата му и изцапаната с тесто дървена бъркалка, която размахваше, издаваха, че беше готвачът.
Всички до един наблюдаваха Холдън с подозрение.
Много добре. Не съм дошъл тук, за да спечеля одобрението им или да бъда новият приятел, който ще им поръчва пиене в бара. Крайно време е да изкарам на светло далаверите на това копеле, помисли си той с мрачно задоволство.

На книжния пазар от 4 юни 2015 г.
Обем: 336 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1441-8
Корична цена: 14,95 лв.

Прочетете още:

• Неподходящ заложник
• Невинна като грях
• Никога не е късно да умреш