За най-добрата приятелка

Бяхме излезли аз,тя и още една приятелка на разходка.Решихме да седнем на една пейка,за да си починем малко.Така и стана – седнахме и започнахме да гледаме минаващите хора.Първо мине някое дете,залисано в играта си, след това някой възрастен замислен и бързащ за някъде. Минаваха много хора без да им обръщаме някакво особено внимание. Докато не дойде момента, в който до нас се спря една старица.Изморена от пътя и товара, който носеше тя ни погледна някак жално. Очите и сякаш молеха за помощ,но и беше трудно да изкаже това и с устата си. Замислих се. Бедната..стара, изморена от житейския си път, който е преминала, а сега изминаваща част от оставащия и с такъв тежък товар.

Но изведнъж мисълта ми бе прекъсната.Тя се престраши и помоли за помощ.Погледнах я,погледнах и приятелките си. Десислава бързо взе решението,че трбва да и помогнем. Така и направихме. Вдигнахме товарът и усетихме тежестта му. Тогава в мен възникна въпросът: „Как ние двете едвам  го вдигнахме, а тази жена е изминала толкова път с него и чак сега спира да потърси помощ?” Отговор така и не получих.

А старицата ни показа къде живее и ние без да му мислим занесахме багажа и до входната врата.Жената остана много очарована и благодарна за делото ни,знаейки че в днешно време рядко би се намерил някой, който да ти отстъпи мястото в автобуса, а какво остава за такава помощ. Ние също бяхме доволни от деянието си. Не защото очаквахме да получим награда за това, не защото се мислехме за нещо повече, а заради това, че направихме един човек щастлив.

Нищо не може да се сравни с това да зарадваш някого, когато най-малко го е очаквал. Да дариш надежда за един по-добър свят! Да бъдеш благодеятел - макар и „мини” !

От конкурса Мини благодеятел