Да бих могла да изживея живота си отново

В открито море моят кораб беше винаги воден от сърцето ми. Моето сърце преговаряше с разума ми. След всеки спор пак моето сърце беше това, което вдигаше платната на кораба ми. Имах доверие в него и то ми остана вярно през всичките тези дълги години.

Още от младостта си смятах живота като игра – да вземеш и да дадеш. И се хвърлях напред. Но всички игри имат правила, които трябва да се съблюдават и условия, които трябва да се преценяват. Направих договор с моята съвест – действай, без никога да съжаляваш, реагирай, без никога да имаш угризения на съвестта!

Питате дали съм допускала грешки? Разбира се, че да! Да се греши е човешко, нали? Винаги пред моите налудничави идеи и авантюри аз поставях риска пред алтернативата. И винаги успявах. Хвърлях моите зарове и емоциите тръгваха. Бях страстен играч. Играта провокираше нови предизвикателства, както тореадорът възбужда бика. Това ми беше необходимо, за да плувам в океана на живота.

Забавлявах се да предизвиквам съдбата. Беше необходимост да се премествам, да сменям условията, да пътувам към непознати земи, да опознавам други светове, да се доближавам до други раси, да научавам други езици, да изследвам миналото и настоящето. Така утолявах жаждата си за открития и получавах удовлетворение от преодоляването на препятствия. Чрез собствените си усилия успявах да се адаптирам и да оцелявам. И да живея!

А-а, животът! Обичам живота! Прегръщам го и го възхвалявам! Изкачвах най-високите планини, за да докосвам небето с върха на пръстите си. Възхищавах се на приказни пейзажи. Спусках се в низините, за да обработвам земята. Ровех с ръце топлата пръст, за да произведа най- деликатните зеленчуци, които майка земя можеше да роди. Катерех се по ябълкови и маслинени дървета, за да откъсна плодовете им. По време на гроздобера, в края на нощите, обичах да посрещам зората. Сърцето ми пееше. Сърцето ми беше пълно с емоции. Оставах неподвижна и безмълвна пред красотата на залеза и златната диря в морето. В такива магични моменти, със затаен дъх наблюдавах това огромно огнено кълбо, което се разливаше като разтопено злато в безкрая на вълните, далече на хоризонта...

Животът! Най-хубавият подарък на човека. Имаме капацитет да мислим, да се изразяваме, да си представяме, да създаваме, да запомняме. Имаме удоволствието да усещаме аромата на цветята. Можем да чуваме гласовете на гората, да усещаме мириса на влагата, която остава след дъжда, да се наслаждаваме на меда на пчелите...

Дали бих искала да преживея живота си отново? О-о да! Да! И даже да го продължа!
Октомври 2007, Монреал
Превод от френски А. Цветкова

Жели Перец е напуснала България, когато е била на 17 години. След това е живяла в четири държави със съпруга си и сина си. Сега е на над 70-годишна възраст.

Жели е изключителен човек. Винаги е обкръжена от приятели и различни дейности и идеи, които й изпълват времето и правят живота й пълноценен, макар че е на такава възраст. И в четирите държави са се справили добре, направили са кариери, намерили са приятели, били са щастливи и винаги са се стремили към нещо ново.

От 2 години ходи на курс за писатели, споделя, че там среща много интересни хора и научава интересни неща. Всичко това го прави за себе си, не очаква нито пари, нито нещо друго от евентуални публикации.

* * *

Мечта