Лъчезарна, усмихната и позитивна

Въпреки времето, в което живеем, въпреки забързаното ни и отрудено ежедневие, все пак има хора успели да запазят в себе си добротата и все още да могат да се усмихват и то от сърце. Такъв е и човекът, за който искам да Ви пиша.
Моята майка се казва Юлиана Папанчева. На 50 години е. Лъчезарна ,усмихната и позитивна. Винаги е била и все още е "Душата на компанията ". Обича да се смее , да пее и да танцува. Никога на никой и за нищо не се е сърдила.
Всеотдайна е към семейството си и към приятелките си !
Едва ли моята история е с нещо по-специална , по-скоро човекът е много, много специален за мен.

Разболях  се от диабет, когато бях на 10 год . Това беше голям шок за родителите ми , а за мен-няма да говоря . Приеха ме в болницата пред кома , а на другия ден рано сутринта ме транспортираха до София със самолет . Когато се събудих помислих,че още сънувам – биеха ми инжекции на няколко часа,системи и строга диета .Както разбрах по-късно това не беше сън , а щеше да продължи цял живот .Едно десет годишно дете трудно осмисля такава информация – цял живот на инжекции звучи много страшно. Престоя ми в болницата продължи около месец. Естествено майка ми  и баща ми бяха до мен през цялото това време-от сутрин до вечер. Бяха до мен и в Новогодишната нощ, когато вместо с шампанско си казахме " Наздраве " с чаша вода. Стреса беше огромен за мен и още по-голям за близките ми . Инжекции с инсулин, диета, ежемесечни пътувания до София за проследяване. Майка ми мина на половин работен ден, за да може да се грижи за мен , не спеше по цяла вечер от страх да не ми падне кръвната захар и да не изпадна в кома. Сама ми поставяше инжекциите с инсулин. Първият път се разтрепера цялата и се разплака, когато й подадоха спринцовката и й казаха да ми бие инжекцията тя...След прибирането ни вкъщи, започна да готви специално за мен отделно - само телешко и пилешко. Всичко се теглеше на кантар. Вкъщи не се купуваше нищо сладко, за да не ме дразнят. Приготвяше ми диабетични сладки, кексове и конфитюри. Често се случваше да не съм добре и да имам кетони в урината – тогава майка ми звънеше на една позната,която е медицинска сестра и тя ми поставяше системи вкъщи. Аз плачех и отказвах, а майка ми със сълзи на очи ме молеше и ми обясняваше, че това е за мое добро. През всички тези години само тя си знае какво й е коствало всичко това. Може би всяка майка би направила това за детето си - моята го направи и каквото и да напиша или кажа, пак не бих могла да й се отблагодаря. Сега аз съм майка и знам, знам как боли за детето ти, знам какво изпитвам, когато то е болно и се възхищавам на нея, че не само е оцеляла, а е запазила своя дух и своята усмивка. Аз съм вече голяма, семейна, но по ирония на съдбата ние живеем при майка ми и баща ми .Пак целия удар пада върху нея -домакинство и жонглиране в сложните отношения, които се пораждат при съжителство на две семейства. Изкарах доста тежка бременност - диабет и бременност не е най-добрата комбинация.  През втория месец получих много силни болки в краката и не можех да правя почти нищо. Последния месец от бременноста си прекарах в София под лекарско наблюдение. Съпруга ми не можеше да отсъства толкова време от работа и при мен в София остана пак тя...
През всички тези години на нея и на баща ми се падна и тежестта да се грижат за болните си родители. Обикаляне по болници, линейки и много,много безсънни нощи.
Преди година й поставиха диагноза " Дискова херния "- беше с много силни болки в краката и няколко месеца прекара вкъщи почти на легло. Всичко това много я депресира,защото тя е едно слънце-въпреки всички трудноси, които живота й е поднесъл тя все още може да се смее, да пее (фалшиво, но от душа ) и да се весели. Това много малко хора го могат. Нещо като девиз на нашето семейство е станал куплета от стихотворение на Дамян Дамянов : "Годините ще спират  като гости, но ние ще оставаме след тя, защото се обичме по-просто и всяка скръб обръщаме на смях !..."
Сега вече е по-добре. Работи, върти цялото домакинство вкъщи и много ни помага в отглеждането на нашето малко слънце - Мартин, който е на 1г.и 6 м.
Каквото и да напиша, ще е малко, на фона на това, което изпитвам и чувствам. Искам само да й благодаря, че я има, че е до нас и ни топли със своята усмивка !

От Мини благодеятел