“Във вихъра на двайсетте” – Софи Кинсела

Лара винаги е била с развинтено въображение. Сега обаче започва да се чуди дали не се побърква. На нормалните двайсет и няколко годишни момичета не им се явяват духове!
Но напълно необяснимо пред Лара в образа на нахакано, властно момиче се появява току-що починалата й пралеля Сейди. Тя отправя към нея последната си молба: Да намери изчезналата й огърлица, без която не може да си отиде!
Лара и без това си има достатъчно свои проблеми. Новосъздадената й компания е на път да фалира. Най-добрата й приятелка и бизнес партньорка е избягала в Гоа. А самата тя е изоставена от любовта на живота си...
Колкото повече време прекарва със Сейди, толкова по-вълнуващ става животът на Лара и скоро той се превръща в интригуващо романтично приключение.
Възможно ли е призракът на Сейди да й посочи решенията на нейните проблеми?
И могат ли две момичета от различни епохи да научат по нещо една от друга?

Софи Кинсела е №1 в световния чиклит. Авторка е на бестселърите “Можеш ли да пазиш тайна”, “Повелителката на метлата”, “Пожелай ми слънчогледи” и на култовата поредица за Беки Б. Живее в Лондон със съпруга и децата си.

Откъс
Проблемът с лъгането на родителите се състои в това, че макар и те да не си дават сметка, ние го правим, за да ги защитим. Правим го за тяхно добро. Така де, да вземем примерно моите родители. Ако знаеха голата истина за моето финансово положение, любовния ми живот, състоянието на водопроводната ми инсталация и положението с данъците ми, още на мига щяха да получат инфаркт, а после докторът щеше да попита: “Да не би някой да ги е разстроил с нещо?” и всичко щеше да се окаже по моя вина. Поради това, след като бяха прекарали в моя апартамент не повече от десетина минути, имаха удоволствието да чуят от мен следните лъжи:
1. Моето Бюро за набиране на управленски персонал “Л и Н” съвсем скоро ще излезе на печалба – няма начин!
2. Натали е фантастична бизнес партньорка и в крайна сметка постъпих много далновидно, като се отказах от сигурната си работа, за да започна да търся с нея подходящи хора за мениджъри на фирми и други подобни.
3. Разбира се, че не преживявам само на пица, кисело мляко с вишни и водка.
4. Да, наясно съм колко изгодно излиза абонаментът за паркинг.
5. Да, наистина гледах онзи компактдиск с филма на Чарлз Дикенс, който ми подариха за Коледа! Беше страхотен, особено онази мила дама с бонето. Да бе, Пеготи. Как ми взехте думата от устата!
6. Впрочем и без това бях решила точно този уикенд да си поставя противопожарна аларма – какво съвпадение именно сега да стане дума за това!
7. Да, направо съм във възторг от предстоящото семейно събиране!
Седем лъжи. Без да броим онези, които надробих по повод тоалета на мама. И като имате предвид, че още не сме зачекнали Онзи въпрос.
Когато излизам от спалнята си, спретната с черна рокличка и набързо мацната спирала, забелязвам, че мама е кацнала до камината и разглежда с тревожна физиономия просрочената ми сметка за телефона.
– Не се тревожи! – побързвам да я успокоя. – Тези дни ще я платя!
– Гледай да го направиш! – изрича мама. – Защото иначе нали знаеш, че ако ти прекъснат телефона, ще мине цяла вечност, докато отново го включат, а твоят квартал не може да се похвали с кой знае колко добър мобилен сигнал! Какво ще правиш, ако възникне спешен случай, а?! Кажи де!
Челото й се набраздява от притеснение. Изглежда така, сякаш спешният случай ще възникне още сега – сякаш в съседната стая пищи бременна жена, навън има потоп и водата всеки момент ще нахлуе през прозорците, а ние трябва да се свържем с медицинския хеликоптер, ама как? Как?!
– Хммм... Честно да си призная, не се бях сещала да погледна на нещата от този ъгъл, мамо. Но иначе ще платя сметката! Честна дума!
Мама си е такава – все за нещо трябва да се притеснява, тревожи и плаши. Устните й се стягат в напрегната усмивка, погледът й става отнесен, ококорва се като гърмян заек и човек веднага разбира, че в момента в главата й се вихри някакъв апокалиптичен сценарий. Точно така изглеждаше и по време на моята последна училищна реч, а по-късно си призна, че внезапно забелязала как един от полилеите висял на една страна и не изглеждал никак стабилен, та тя се уплашила, че може да се стовари върху главите на нас, бедните момичета, и да се пръсне на парченца.
Сега тя изпъва сакото на черния си костюм, което е с подплънки на раменете, със старомодни метални копчета и й придава елегантния вид на малко буренце. Имам някакъв смътен спомен да съм я виждала със същия този костюм някъде преди десетина години, ако не и повече – да, точно когато беше в периода на ходене по интервюта за работа, а аз бях принудена да я науча на някои основни компютърни умения, като например как се управлява мишка. В крайна сметка обаче започна работа в някаква детска благотворителна организация, където, слава на бога, нямат никакви особени изисквания към облеклото на работещите.
Никой от нашето семейство не изглежда добре в черно. Татко се е пременил в костюм от някаква безлична материя, която буквално смачква чертите му. Иначе си е доста красив – като за баща, разбира се – по някакъв негов си, неуловим начин. Поне скулите му са готини. Косата му е кестенява и хилава, а на мама е руса и пак тънка – точно като моята. Когато са спокойни и са на собствена територия, и двамата изглеждат страхотно – примерно на старата лодка на татко в Корнуол, облечени в мъхнатите си пуловери и похапващи тестени хапки с месо. Или когато свирят в кварталния си самодеен оркестър, където някога са се срещнали. Обаче днес няма и помен от спокойствие.
– Е, готова ли си? – пита мама и оглежда обутите ми в чорапогащи крака. – А къде са ти обувките, скъпа?
Стоварвам се като чувал на дивана и промърморвам:
– Толкова ли е наложително и аз да идвам, а?
– Лара! – поглежда ме с укор мама. – Тя беше твоя пралеля! И беше на цели сто и пет години!
Това, че пралеля ми е на сто и пет години, съм го чувала най-малко сто и пет пъти. Започвам да подозирам, че мама го повтаря само защото не може да ми каже нищо друго за горката жена!
– Е, и?! Аз не я познавах. Всъщност никой от нас не я е познавал! Това е адски глупаво! Защо трябва да бием целия този път до Потърс Бар заради някаква съсухрена старица, която дори не сме виждали приживе?!
Увесвам нос, чувствайки се по-скоро като нацупено тригодишно момиченце, отколкото като зряла двадесет и седем годишна жена със собствен бизнес.
– Чичо ти Бил и другите също ще ходят! – изтъква татко. – А щом те могат да си направят труда, то...
– Това е семейно събиране! – допълва ведро мама.
Отпускам нещастно рамене. Имам алергия към семейните събирания. Понякога си мисля, че ще бъде далеч по-добре да живеем като семената на глухарчетата – без семейство, без история, просто да се носим по света, всеки със собственото си пухче.
– Няма да отнеме много време – изрича успокоително мама.
– Напротив! – промърморвам, вторачена намръщено в килима. – И всички ще ме разпитват за... разни неща!
– Нищо подобно! – отсича мама и поглежда към татко за подкрепа. – Никой няма намерение да те разпитва за... разни неща!
Настъпва тишина. Онзи въпрос определено витае във въздуха. Обаче всички упорито се правим, че не го виждаме. Пръв събира кураж татко.
– Ъхъм. Та... като стана въпрос за... разни неща... – кратко колебание. – Ти по принцип... добре ли си?
Виждам как ушите на мама са в позиция на тревога първа степен, макар че прави нещастни опити да се преструва, че се реши и нищо не чува.
– Ами, нали знаете... – изричам след кратка пауза. – Добре съм. Така де, не можете да очаквате от мен на мига да се върна към...
– О, разбира се, че не! – съгласява се автоматично татко. А после прави втори опит: – Но иначе нали си... в добро настроение?
Кимвам в знак на съгласие.
– Браво! – обажда се с нескрито облекчение мама. – Знаех си, че ще успееш да превъзмогнеш... разни неща!
Родителите ми вече не изричат на глас името “Джош”, защото доскоро всеки път, когато го чувах, изпадах в неконтролируемо ридание. Известно време мама го наричаше “Онзи, който не трябва да бъде споменаван”, а сега вече си остана просто “разни неща”.
– И значи ти вече не си се.... опитвала да се свържеш с него? – пита баща ми, като гледа навсякъде другаде, само не и към мен, а мама се прави, че търси нещо в чантата си.
Това е още един евфемизъм в нашето семейство. Всъщност татко иска да каже: “Изпращала ли си му нови маниакални текстови съобщения?".
– Не – отговарям и не мога да сдържа изчервяването си. – Не съм, ясно ли е?!
Адски нечестно от негова страна да повдига отново този въпрос! Не знам защо, ама направиха от мухата слон! Така де! Изпратила съм на Джош само няколко есемеса – какво толкова! Не повече от три на ден! Направо не си струва да се споменават! И освен това не са маниакални! Просто в тях съм честна и открита, което, между другото, е най-правилният подход във всяка добра връзка!
Така де! Човек не може просто ей така да изключи чувствата си, защото другият го е направил, не съм ли права?! Не можеш просто да кажеш: “Аха, ясно! Значи ти предлагаш никога повече да не се виждаме, никога повече да не правим любов, никога повече да не говорим и никога повече да не общуваме по какъвто и да било начин! Фантастична идея, Джош! Чудя се как не се сетих първа?!".
Затова просто сядаш и регистрираш истинските си чувства под формата на текстово съобщение само защото ти се иска да ги споделиш с другия. И какво се оказва? В следващия момент бившият ти приятел си сменя номера, за да не го притесняваш, и те наклепва на родителите ти! Ама че мръсник!
– Лара, знам, че се почувства много наранена и че не ти беше никак лесно. – Татко прочиства деликатно гърлото си. – Но вече изминаха близо два месеца. Трябва да продължиш напред, скъпа! Да се виждаш с други млади мъже... да излизаш и да се забавляваш...
Господи! Няма да мога да издържа още една от татковите лекции за това колко много мъже ще паднат в краката на красавица като мен! Така де, първо на първо, на света вече не останаха никакви мъже! И, второ на второ, една жена, висока метър и шейсет, с чип нос и без никакъв тен не би могла да се нарече точно красавица!
Добре де, знам, че от време на време изглеждам и прилично. Лицето ми е със сърцевиден овал, очите ми са зелени и широко поставени, а по носа ми се мярка някоя и друга луничка. И на всичко отгоре, родила съм се с миниатюрна уста, която изглежда така, сякаш ме е ухапала пчела и която никой в семейството не притежава. Но иначе можете да ми вярвате – не съм супермодел!
– Е, и вие с мама ли направихте така, когато скъсахте онзи път в Ползет? Започнахте да излизате и да се срещате с други хора? – не мога да се сдържа да не изтърся, макар да съм наясно, че тази тема сме я дъвкали и предъвквали.
Татко въздъхва тежко и двамата с мама си разменят погледи.
– Май не трябваше да ти казваме за това – промърморва тя и разтрива притеснено чело. – Изобщо не трябваше да ти казваме! – повтаря уморено.
– Защото, ако бяхте започнали да го правите – продължавам неумолимо, – никога повече нямаше да се съберете повторно, нали? И татко никога нямаше да ти каже, че е лъкът на твоята цигулка, а после никога нямаше да се ожените!
Тази приказка за лъкът и цигулката отдавна се е превърнала в неразривна част от семейния фолклор. Чувала съм историята милиони и милиарди пъти. Татко се появил пред къщата на мама, яко препотен, защото карал колело, а тя била плакала до този момент, обаче се престорила, че е настинала, после се накарали едно хубаво, а баба им сервирала чай и маслени курабийки. (Нямам представа какво общо имат въпросните маслени курабийки с всичко това, но те задължително се споменават при всяко разказване на историята.)
– Лара, скъпа! – въздъхва мама. – При нас беше много различно! Все пак вече бяхме ходили цели три години, бяхме сгодени и...
– Да бе, знам! – прекъсвам я безцеремонно. – Знам, че при вас е било различно! Само искам да кажа, че хората понякога отново се събират, нали така?! Случва се!
Настъпва тишина.
– Лара, ти открай време си с романтична настройка... – започва татко.
– Изобщо не съм романтичка! – възкликвам възмутено, сякаш съм получила кръвна обида. Вторачвам се в килима и започвам да рия една фигурка с пръста на крака си, но с периферното си зрение забелязвам как мама и татко си правят знаци кой да поеме разговора оттук нататък. Мама клати глава и сочи към татко, сякаш иска да му каже: “Продължавай!".
– Когато човек се раздели с някого – побързва да изпълни заповедта татко, обаче се вижда, че се чувства крайно неудобно, – няма нищо по-лесно от това, обръщайки се назад, да си каже, че животът би бил идеален, ако отново се съберат. Обаче...
– Татко, чуй ме! – прекъсвам го, но този път се опитвам да се овладея. – Изобщо не си разбрал какво става! Аз не искам да се събирам отново с Джош! – Опитвам се да го кажа така, като че ли това е най-абсурдната идея на света. – И не затова му изпращах онези съобщения! Просто исках да разкрием душите си един пред друг! Така де, той скъса с мен без никакво предупреждение, без изобщо да поговорим, без да го обсъждаме. И аз така и не получих никакви отговори. Затова го чувствам като... недовършена работа. Това е като да започнеш да четеш роман на Агата Кристи и никога да не разбереш кой е убиецът!
Така! Сега вече няма начин да не разберат!
– Дааа... – проточва татко. – Разбирам разочарованието ти.
– Ето, точно това исках! – отсичам, колкото ми е възможно по-убедително. – Да разбера какво мисли и Джош. Да си поговорим, да обсъдим ситуацията. Да общуваме като две цивилизовани човешки същества!
“И отново да се съберем – допълва нещо в мен, безкомпромисно към истината. – Защото аз си знам, че Джош все още ме обича, макар че никой друг не мисли така!"
Ала няма никакъв смисъл да го обяснявам на родителите си. И без това няма да ме разберат. И как биха могли?! Те нямат никаква представа каква възхитителна двойка бяхме с Джош, как перфектно си пасвахме! И изобщо не схващат, че той безсъмнено взе едно прибързано, паникьосано, типично момчешко решение, базиращо се на несъществуваща причина, и че ако аз можех да поговоря с него, със сигурност щях да оправя всичко и ние отново да бъдем заедно!
Понякога се чувствам на светлинни години далече от родителите си. Точно както се е чувствал Айнщайн, когато приятелите му са настоявали: “Вселената е права, Алберт, повярвай ни!", а той дълбоко в себе си е знаел, че тя е изкривена и си е казвал: “Знам, че е крива! Ще ви покажа аз някой ден!".
Мама и татко отново си правят някакви тайнствени знаци. Като че ли е крайно време да ги избавя от притесненията им. Затова побързвам да изрека:
– Както и да е. Важното е, че няма смисъл да се притеснявате за мен! Защото отдавна продължих напред! Така де, може би не напълно – поправям се, забелязала съмнението в погледите им, – но все пак приех, че Джош не желае да разговаря с мен! Дадох си сметка, че така е трябвало да стане. Научих много за себе си и... сега съм добре. Наистина!
Лепвам на лицето си сладка усмивка. Чувствам се така, сякаш напявам главната мантра в някой откачен култ. Би трябвало да съм облечена в роба и да удрям дайре.
Чуйте, чуйте!... Аз продължих напред... Чуйте, чуйте!... Аз се чувствам добре!...
Татко и мама отново си разменят погледи. Нямам престава дали ми вярват или не, но важното е, че най-сетне успях да измъкна всички ни от този крайно труден разговор.
– Това се казва дух! – обажда се най-сетне татко с видимо облекчение. – Браво на теб, Лара! Знаех си, че ще успееш! И сега си имаш бизнеса с Натали, върху който да се фокусираш и който очевидно върви изключително добре....
Усмивката ми става още по-маниакално култова, когато възкликвам:
– Абсолютно!
Чуйте, чуйте!... Бизнесът ми върви добре!... Чуйте, чуйте! .... Изобщо не съм пред фалит!...
– Толкова се радвам, че най-сетне си успяла да узрееш за това решение! – намесва се и мама и целува връхчето на главата ми. – А сега мисля, че е крайно време да тръгваме! Хайде, скокни в някакви черни обувки и да потегляме!
С нещастна въздишка аз се изправям на крака и се завличам обратно в спалнята си. Навън е прекрасен слънчев ден. А аз трябва да го прекарам на едно отвратително семейно събиране, включващо мъртва особа на сто и пет години. Да, понякога животът наистина не е справедлив!

Меки корици, 464 стр.
Корична цена: 14 лв.

* * *

Сватбата на Беки Б. от Софи Кинсела
“Треска за бебе” на Шинейд Морирати