Свободно време

“Оцелелите от Атлантида” – Франк Джоузеф

22.04.2010г. / 15 40ч.

Аз жената

“Оцелелите от Атлантида” – Франк Джоузеф

Големият изследовател и специалист по древни цивилизации Франк Джоузеф отново привлича вниманието на любителите на загадки. След бестселърите “Гибелта на Атлантида” и “Изчезналата цивилизация на Лемурия” той отново се е наел да търси изгубеното минало. Страстен пътешественик и редактор на сп. “Древна Америка”, Франк Джоузеф се отправя на поредното пътешествие в дълбините на времето.
В “Оцелелите от Атлантида”, която излезе на 9 април, той разглежда влиянието на атлантите върху древните цивилизации.

Каква е била съдбата на хората, населявали митичния континент Атлантида? Нима след сполетялата го катастрофа завинаги са изчезнали всички свидетелства за постиженията на тази велика цивилизация?
В “Оцелелите от Атлантида” Франк Джоузеф поетапно проследява катаклизмите, сполетели континента, и съдбата на неговите обитатели. Атлантите били умели мореплаватели и след потъването на родния континент се пръснали в различни части на света. Свидетелства за пристигането на “морските хора” могат да бъдат проследени в преданията и легендите на много народи: инки и ацтеки, келти и гърци, египтяни и шумери. Най-новите открития в областта на археологията, геологията и лингвистиката също потвърждават тезата, че Атлантида не само е съществувала, но има голям принос за световното развитие. Оцелелите от разрухата атланти съхранили знанията и уменията си и така помогнали за зараждането на всички следващи велики човешки цивилизации.
Авторът ни повежда на едно пътешествие назад във времето, за да ни разкрие един от най-драматичните епизоди в световната история.

Откъс:

Милиони тонове мед

Имало е и ще има различни бедствия, способни да погубят човешкия род, но най-могъщи са огънят и водата.
Платон, “Тимей”

Атлантида е име, което привлича интереса на милиони хора от целия свят. Нейното име носи космическата совалка “Атлантис”. На Атлантида са посветени много филми и телевизионни предавания. Загадъчното потънало царство е тема на много от нашумелите бестселъри; според статистиката общият брой на книгите и статиите, публикувани в списания, надхвърля 2500. Дори самото споменаване на името й кара учените традиционалисти да настръхват срещу всякакви “митомани”, които твърдят, че има реални доказателства за съществуването на изгубения свят. Ала въпреки факта, че официалното оспорване на тази теория има над стогодишна история, масовото увлечение по темата Атлантида, както и засиленият интерес на един международен кръг от предимно независими изследователи свидетелстват за устойчивостта на общоразпространеното вярване, че Атлантида някога е била реалност. В началото на XXI век този кръг от изследователи се разрасна до безпрецедентни мащаби, а трупащите се безспорни научни доказателства превръщат теорията във факт.
Въпреки широката популярност на темата повечето от хората знаят твърде малко за Атлантида. Те вярват, че преди хиляди години е съществувало морско царство, чиято власт се простирала над по-голямата част от Земята, че това могъщо някога царство потънало вследствие на катастрофално природно бедствие, а част от оцелелите се пръснали в различни части на света. Много атлантолози са убедени, че цивилизацията е възникнала за пръв път на “континента” Атлантида преди най-малко 12 000 години и е била разрушена приблизително към 9500 г. пр. Хр. от катастрофален потоп. Но мненията както на скептиците, така и на искрено вярващите в легендата за Атлантида се оказват остарели с оглед на написаното в тази книга. Тя не е преработено издание на моето предишно изследване, озаглавено “Гибелта на Атлантида”, а представя изцяло нов материал по тази тема. В нея за пръв път се описва войната, водена от атлантите, четирите глобални катастрофи и съдбата на оцелелите, разпръснали се в различни части на света.
Идеята за написването на “Оцелелите от Атлантида” се роди вследствие на една конференция на водещи научни авторитети, проведена в Кеймбридж, Англия. През лятото на 1997 г. представители на различни академични дисциплини – от геология и астрофизика до археоастрономия и океанография – представиха своите независимо постигнати резултати в издирването и изследването на древни находки. Взаимнодопълващите се открития обрисуваха една картина на миналото, радикално различна от представите, познати на поколения популяризатори от утвърдените научни школи. Новите свидетелства, които изследователите представиха на тази конференция, се оказаха колкото смайващи, толкова и убедителни. Те разкриха, че преминаването на няколко комети твърде близо до нашата планета е причинило четири големи катастрофи в най-ранната епоха от съществуването на човечеството. Тези небесни феномени и причинените от тях последици не са просто хипотези. Изобилният доказателствен материал потвърждава, че действително се е стигнало до катаклизми, оказали огромно влияние върху цялата планета, и че последният от тях е причинил гибелта на цивилизацията.
Докато изучавах десетките презентации от конференцията в Кеймбридж, не можех да не си припомня многобройните версии на мита за големия потоп, съставляващи неотменна част от културата на различни народи от всички краища на света. Легендите за четири гигантски катастрофи, последвани от масови преселения, се споделят от инките в Перу, келтите в Ирландия, древните гърци, ацтеките от Мексико и много други. Освен това съществуват очевидни прилики между преданията и информацията на учените за гибелния квартет от природни бедствия, опустошил нашата планета преди повече от пет хиляди години. Когато археологическите свидетелства се съчетаят със знанията, идващи от митовете, астрономията и геологията, древността ни се представя в нова светлина. Необходимо е да съберем ведно всички доказателства, да преосмислим всички отклонения и обрати, за да видим общото, което се повтаря отново и отново: Атлантида, чиято роля не можем да игнорираме.
Връзката между потъналото царство и четирите глобални катастрофи може да обясни много загадки, свързани с възникването и развитието на цивилизацията, както и да придаде на Атлантида достоверните параметри на реалната история. Атлантида е преживяла не една, а четири отделни катастрофи, отделени със столетия, последната от които се е оказала фатална. В “Оцелелите от Атлантида” тези събития се описват за първи път, възкресени с помощта на митове и предания от Египет, Месопотамия, Мароко, Канарските острови, Ирландия, Уелс, Скандинавския полуостров, Предколумбова Северна Америка, Мезоамерика и Южна Америка отпреди завладяването й от конквистадорите. Голяма част от митовете, разказващи за потопа и гибелта на потъналото царство Атлантида, никога досега не са били достъпни за широката аудитория и се описват тук, за да направят по-разбираеми научните свидетелства. Нали в крайна сметка хората от предкласическата древност са били очевидци на катаклизмите, които нееднократно са опустошавали техния свят. Спомените за тези чудовищни катастрофи са съхранени посредством едно неподлежащо на унищожение средство. Папирусите изгарят, изсечените в камъка слова се заличават, глинените плочки се трошат. Но жизненоважните послания, които се съдържат в митовете, устояват на всички изпитания на времето като тяло на насекомо, запечатано в кехлибар.
“Оцелелите от Атлантида” описва още една история, която досега не е била разказвана – за войната, която според Платон атлантите започнали, водени от дръзката амбиция да завладеят света. Военната авантюра, пренебрегвана досега от историците, била тясно свързана и на практика наложена от природните бедствия, които в крайна сметка ги погубили. Хаосът, сполетял цялото човечество, бил представян като гняв на небесните богове. В този смисъл “Оцелелите от Атлантида” е допълнение към първата ми книга с изследвания по тази тема, в които се споменаваше за тази война, но без да се посочват подробни сведения.
“Оцелелите от Атлантида” се фокусира върху последните моменти на загиналата цивилизация, защото тези моменти са най-близки до нас във времето и поради това са много по-лесни за пресъздаване. Читателите, които предполагат, че Атлантида е била застигната от гибел около десет хиляди години пр. Хр. и историята й обхваща много хилядолетия преди това, ще останат изненадани да узнаят, че тя е загинала само преди 3200 години. Целта на книгата обаче не е да обсъжда произхода или възрастта на Атлантида, а по-скоро да обясни причините за нейното окончателно унищожение с оглед на особеностите на бронзовата ера. Около 1200 г. пр. Хр. предкласическата цивилизация преживяла необратим упадък – от Египет на фараоните и Гърция на Омир до империята на хетите и китайската династия Шан. Атлантида е само една от жертвите на всемирната катастрофа. И също като останалите е част от цивилизацията на бронзовата ера.
В платоновите диалози “Тимей” и “Критий”, създадени около 340 г. пр. Хр., се съдържа най-ранното известно описание на Атлантида. Диалозите представят атлантите като отлични моряци, леяри и ковачи, способни да предприемат далечни пътешествия и да произвеждат орейхалк – висококачествена мед, за която Платон съобщава, че в неговата епоха вече никъде не можела да се намери. Според него именно благодарение на износа на орейхалк атлантите станали приказно богати и могъщи. Платоновото сведение, че атлантите били проспериращи моряци и миньори е ключът към решението на две големи исторически загадки.
Преди повече от десет хиляди години северноамериканският континент бил слабо населен с древни индиански племена, предимно ловци и събирачи на диви плодове, които притежавали оскъдна материална култура и водели номадски живот, като следвали миграциите на стадата. В района на Горното езеро от Петте големи езера индианците понякога намирали парчета чиста мед, останала след оттеглянето на ледниците, като от по-едрите късове изработвали дребни украшения. Но по-късно, около 3000 г. пр. Хр., край бреговете на полуостров Мичиган в Горното езеро и на остров Роял добивът на мед придобил изненадващо големи мащаби. През следващите приблизително двадесет и два века от пет хиляди мини били изкопани най-малко 226 500 тона от най-висококачествената медна руда в света, като някои от шахтите стигали до осемнадесет метра дълбочина в твърда скала.
В книгата си “Атлантида в Уисконсин”, издадена през 1995 г., посочвам, че там са били добивани от 1000 до 1200 тона медна руда от една шахта, при което общият добив на мед достигал 45 тона. За добиването на такива рекордни за времето си количества древните миньори използвали прости методи, които позволявали да се работи бързо и ефективно. Те палили огромни огньове върху богатите рудни жили. Нагрявали скалите до много висока температура, след което са ги заливали с вода. Скалите се разпуквали, след което древните миньори ги дотрошавали със специални инструменти, за да могат да извлекат медта. В дълбоките ями използвали смес, съдържаща оцет, за да ускоряват разбиването на скалите на слоеве и същевременно да отстранят дима от огньовете. Част от загадката е как са успявали да достигат толкова високи температури при нагряването. Огнищата били разположени върху повърхността на скалите – най-студената им част. Независимо от силата на огъня, за разслояването и натрошаването на скалата на късове е било необходимо много време. Как праисторическите миньори са съумявали да поддържат такива високи температури и да насочват пламъка към почвата, е смущаващ въпрос, на който дори съвременната технология не може да отговори.
Но все още могат да се видят следите от някогашната технология. Добитите огромни масиви от медна руда, с тегло до 2,7 тона, а понякога и повече, били повдигани до нивото на терена чрез майсторски изработени дървени и каменни платформи. Тези платформи обикновено били сковавани от дялани греди, за да се оформят клетки, удобни за повдигане чрез лостове и клинове. Нагледен пример за мащабите на скалните находища в Древен Мичиган е скалният блок, наречен Онтонагон, с тегло 5 тона. В началото на XIX век той бил пренесен в института “Смитсън”. В един от изкопите била открита подвижна платформа с изоставен върху нея шесттонен блок медна руда с дължина 3 метра, ширина 1 метър и дебелина 0,6 метра, с частично одялани издатини. Дали миньорите, обработвали тонове медна руда в Горен Мичиган, имат нещо общо с хората, които с подобни методи са повдигали каменните блокове на Великите пирамиди?
Може да звучи невероятно, но са открити хиляди инструменти, използвани от древните миньори. Още през 1840 г. само от една медна мина в Рокланд, Мичиган, са били извозени десет вагона с каменни чукове, останали от древните рудокопачи. В рудника Маккарго на северния бряг на остров Роял са намерени прецизно изработени чукове с общо тегло над 1000 тона. Ето какво твърди Рой У. Драйър, който изследвал древните медни рудници в средата на XX век:
Когато види тези инструменти, човек не може да остане безразличен и да не се възхити от съвършенството на изработката им, както и от невероятната им прилика със съвременните инструменти със същото предназначение. Това са древните прототипи на оръдията на труда, които използва нашата цивилизация. Остриетата на техните копия, секачи, стрели, ножове и брадви в по-голямата си част са оформени с безупречна симетрия, сякаш са изработени от най-добрите съвременни майстори, използващи последните постижения на модерните технологии (DuTemple 1962, 27).
Самите рудници не са просто ями в земята, а са снабдени със системи за промиване на отломките и отвеждането им по солидни траншеи, достигащи 150 метра дължина, които наподобяват съвременни напоителни мрежи. Ето какво казва Уилям П. Ф. Фъргюсън, един от първите и най-авторитетни експерти по древния рудодобив в Северна Америка: “Това е колосално дело, тъй като са изкопани хиляди кубични метри земя на значителна дълбочина. Не би било преувеличено да се каже, че са били отнети цели кубични километри от твърдата скала”.
Изкопите се разполагат върху площ с дължина 240 км по крайбрежието на Горното езеро, на територията на три окръга в щата Мичиган, както и на остров Роял, в зона с дължина 64 км. Ако се съберат всички минни изкопи от праисторическата епоха, ще се получи общ изкоп с дължина над 8 км, ширина 6 м и дълбочина 9 м. Но мините били изоставени също така внезапно, както се появили, около 1200 г. пр. Хр. Октав Дютампл, водещ авторитет в тази област, се удивлява:
Защо тези миньори са оставили сечивата си, сякаш са възнамерявали да продължат работата си на следващия ден, а са изчезнали мистериозно и никога повече не са се завърнали? В легендите на индианците не се говори за тези рудници, които са толкова изумителни, че заслужават да бъдат включени в историята на всяка култура. В преданията се споменава само за някаква бяла раса, съществувала много преди времето, за което си спомняли индианците (DuTemple 1962, 59).
Индианците, за които говори Дютампл, са от племето меномини, чиито древни корени са в Горен Мичиган. В техните предания се разказва за морските хора, бледолики моряци, пристигнали на големи групи, за да “наранят Майката Земя, като изкопаят нейните блестящи кости” – поетична алюзия за медта. Загадката около праисторическия рудодобив в Северна Америка се задълбочава, когато осъзнаем, че добитото количество медна руда може би е от порядъка на половин билион паунда. Според Дютампл: “Все още е мистерия къде е отишла цялата тази мед”. А ето какво казва доктор Джеймс П. Шерц, почетен професор към университета в Мадисън, Уисконсин:
Един от основните въпроси, на които все още няма отговор, е къде е изчезнала медта от Горното езеро? Цялата мед, открита в хълмовете, макар да е значително количество, представлява само нищожен процент от изкопаното. Подобен проблем съществува и при европейците. Откъде се е взела тяхната мед? Във времето от 3000 до 1000 г. пр. Хр. европейците търгуват оживено с мед, както днес ние търгуваме с петрола, защото медта движи тяхната икономика (Joseph 1995, 54).
Шерц открива и друга страна на загадката. Бронзовата ера настъпила в Европа и Близкия изток, защото там започнала експлоатацията на оръжия и сечива от бронз. Те били по-твърди от оръдията от мед или камък, по-гъвкави и по-леки от каменните и по-дълго запазват остриетата си от медните. Но за да се получи бронз, медта трябвало да се отлива заедно с калай и цинк. При това колкото е по-голямо съдържанието на медта, толкова е по-високо качеството на оръжието или инструмента. Древният свят обаче никога не е разполагал с достатъчно източници на висококачествена мед, способни да осигуряват масово производство на бронзови изделия със задоволително качество, които били необходими на всяко царство в цивилизования свят. В такъв случай откъде техните леяри и ковачи са намирали толкова голямо количество висококачествена мед – достатъчно за изработването на милиони копия, мечове, накрайници на тарани, секачи, длета, бургии, статуи, котли, олтари, обков на вратите на храмовете и безброй други предмети? Има свидетелства, че мините в Горен Мичиган съвсем не са били подбрани случайно. Тук били не само най-големите в света находища на медна руда, но и един от главните източници за добив на калай – другата съществено важна съставка при производството на бронз.
Прославената със своите моряци и миньори Атлантида била стратегически разположена по средата на пътя между медните рудници в Северна Америка и Стария свят. Неимоверното разрастване на добива на медна руда и широката употреба на медта в Стария свят напълно съвпадат във времето: използването на находищата на медна и калаена руда започва в Горен Мичиган около 3000 г. пр. Хр., когато е и началото на бронзовата епоха в Европа и Близкия изток. Добивът на медна руда в Северна Америка се преустановява внезапно след края на бронзовата епоха в Стария свят около 1200 г. пр. Хр. – истинската дата за окончателното унищожение на Атлантида според лунния календар, както ще стане ясно по-долу.
Платон пише, че гибелта на Атлантида е настъпила 8300 години преди неговото време. Но какво може да ни убеди, че през IV век пр. Хр. системата за отчитане на времето е била същата като нашата? Всъщност е била доста по-различна! Никой не знае със сигурност какво е имал предвид Платон, когато съобщава, че Атлантида е била опустошена преди 11 500 г. Какво са означавали тези “години” за него? Според слънчевия календар ли са били отчитани или според лунния? Може би са определяни астрологически? Или по броя на поколенията? Всички тези методи за измерване на времето, както и още много други, са били използвани в класическата древност, така че учените продължават да спорят по въпроса коя система е прилагал Платон. Съществуват поне четири основни причини, които сочат, че е използвал лунния календар:
1) Последният период от съществуването на Атлантида е в късната бронзова епоха, тъй като цитаделата, каквато я описва Платон, е типичен пример за монументално строителство, характерно за Средиземноморието по онова време. Невъзможно е да е била построена преди 3000 г. пр. Хр.; в края на ледникова епоха цитаделата на Атлантида би изглеждала толкова не на мястото си, колкото и някой небостъргач в средата на бронзовата ера;
2) Гибелта на Атлантида съвпада с края на бронзовата епоха в Стария свят и преустановяването на добива на медна руда в Северна Америка;
3) Египетските жреци, които са първоизточник на легендата за Атлантида, по начало са използвали лунен календар;
4) Съвременните учени признават, че нашата планета е била подложена на унищожителното действие на една разрушена комета около 1200 г. пр. Хр. Земята преживяла глобална катастрофа, която сложила край на човешката цивилизация, включително цивилизацията в Атлантида.
Последните доказателства ни заставят да се откажем от досегашните представи за Атлантида като феномен от късната ледникова епоха и да я идентифицираме като една от цивилизациите на бронзовата ера. Сега вече можем да установим времето, когато Атлантида е била напълно унищожена, както и да научим нещо за нейната история през двете хилядолетия, предшестващи последните събития. “Оцелелите от Атлантида” търси общото между научните достижения и народните предания, за да пресъздаде достоверно картината на тези съдбоносни събития и участта на хората, които успели да избегнат гибелта.
Кога точно е била създадена Атлантида и колко дълго е продължил нейният разцвет, остават въпроси без ясен отговор. Ние не разполагаме със сведения за събития от нейната история преди първия катаклизъм от 3100 г. пр. Хр. Всички признаци сочат, че по онова време в Атлантида вече е съществувало високоразвито общество с усъвършенствана материална култура, чиито корени са в каменната ера. Ние обаче можем да потърсим отговорите на тези въпроси в праисторията на съвременниците на Атлантида от Западна Европа. Неолитната епоха включва цялото четвърто хилядолетие пр. Хр. Учените вече знаят, че тогавашните хора, както и техните предшественици, са били опитни мореплаватели. Почти със сигурност може да се твърди, че хората от културата, наричана Червената боя от Северна Америка, и хората от културата Червената охра в Северна Европа са същите протоатланти, които са предприемали презокеански плавания още преди седем хиляди години. Тези мореплаватели и техните потомци вероятно са пренесли уменията си за изграждане на мегалитни съоръжения на острова, който впоследствие получил името на главния вулкан на острова – Атлас. Плодородната почва и умереният климат на острова са благоприятствали развитието на земеделието и нарастването на населението, основни фактори за възхода на всяка цивилизация. Към 3500 г. пр. Хр. в земите между южния бряг и планината се обособила една общност, която по-късно достигнала висока концентрация на населението и се превърнала в процъфтяващия град Атлантида. Името означава “дъщеря на Атлас”. На санскрит “Атлас” има значение на “поддържащ”. Преди повече от шест хиляди години може да е означавало просто “планина”, което провокира някои изследователи да си задават въпроса дали буквата А в нашата съвременна азбука не е идеограма, оцеляла още от времето на Атлантида, със значение на планина, която се издига насред морето. Във всеки случай Атлантида е постигнала високо ниво на материална култура, която е съперничела, а може би и изпреварила степента на развитие на Месопотамия от средата на четвъртото хилядолетие пр. Хр.
Но всички тези разсъждения се основават на дедукция. В “Оцелелите от Атлантида” вниманието се фокусира върху всеки от четирите глобални катаклизма, обрисувани с помощта на данните, с които разполагат учените, и описанията, съхранени във фолклорната памет на народите, чиито земи са достигали до бреговете на Атлантическия океан. Най-жив е споменът за погубената империя именно в тези предания. Може би за първи път добиваме истинска представа за огромното влияние на Атлантида върху съвременната й цивилизация и осъзнаваме, че историята на Атлантида е история на света.