Децата – най-чести жертви на домашно насилие

Е хайде пък да не са рокерите, феновете и агитките управляващите в България, Снежана. В България управляват законодателната, изпълнителната и съдебната власт, и четвъртата власт - медиите. В тези власти са т. нар. лостове за управление, изработване на закони, разпределяне на пари, оръжие, репресивни апарати, влияние върху общественото мнение, затвори, арести и т. н. Тези хора носят цялата отговорност, а не рокерите и феновете, нито пък децата, които ги подплашиха тия дни и ги прибираха за щяло и не щяло. отговор Сигнализирай за неуместен коментар

какво да ви кажа, самият аз съм бил подложен многократно на физическо насилие. Спомням си, че ми се случи за първи път, когато счупихме с приятели пеницилина на прислужник от училището с приятели. Прислужника не ни е малтретирал, но по някакъв начин предизвика тази наша реакция. В последствие бях бит честичко заради бележки в училището, които баща ми явно не приемаше за нормални. Не ставаше въпрос за двойки или тройки. Много често той сравняваше бележките ми с тези на "основните" ми конкуренти и ако се различаваха дори и с една единица последваше бой. Удряше доста здраво, аз не можех да го понеса и се напикавах, майка ми веднага го възпираше. Това се повтори през годините няколко пъти. Въпреки, че знаеше как ще реагирам, той пак го правеше. Бях беззащитен, не знаех какво да направя. Майка ми беше единствената опора в такива случаи. Питал съм се дали наистина съм негово дете, до такава крайност бях стигнал. Мой съученик стана неволен свидетел на такъв случай и даже ме посъветна да избягам от къщи, мисля че беше в 9-ти клас. Беше шок за мен да го направя! Ей богу, сега и аз имам деца и не мога да си представя да ги бия по такъв начин, както моя баща! Това за мен беше жестоко! Сега всеки път като чета материали за подобно насилие над деца веднага нахлуват тези неприятни спомени от детството ми и честно казано се озлобявам срещу такива родители, не мога да го понеса! Спомените са толкова свежи! Дали съм нормален? Сега баща ми е на около 80 години, опитвах се няколко пъти да подхвана разговор на тази тема, но безуспешно. В смисъл няма разкаяние, само повтаря, че ако е имало нещо е било грешка! Даже не си и спомня, а съм убеден, че е много добре с паметта. Не е и атеросклероза. Искам да съм като другите, да уважавам родителя си, но съвсем малко ми трябва за да си спомня малтретирането от негова страна. В такъв момент съм настроен да го оставя да се грижи сам за себе си, знам като син, че не заслужава това, но съм раздвоен! Дайде ми съвет как да постъпя! отговор Сигнализирай за неуместен коментар