„Дъщери на съдбата“ – Тара Хайланд

За авторката:
Тара Хайланд е родена в Съри, Англия, през 1976 г. На тринайсет години печели конкурс за млад автор на годината, придружен от чек за четиридесет долара. Оттогава мечтае да стане писателка, но родителите й я насочват към по-доходоносна кариера. Завършва история в Гонвил енд Кийз Колидж в Кеймбридж и работи като журналист, счетоводител и банкер. Макар да изкарва добри пари, кариерата не й носи желаното удовлетворение, но Тара чувства, че трябва да оправдае надеждите на семейството си, вложило големи средства в образованието й. Детската й мечта да стане писател обаче никога не я напуска напълно и Тара й посвещава свободното си време, опитвайки се да пише трилъри и чиклит романи. След като прекарва десет години от живота си като финансов аналитик – позиция, която ненавижда, – Тара се осмелява да започне работа по дебютния си роман. Написването му й отнема цели шест години, като тя признава, че без финансовата и емоционалната подкрепа на съпруга си и литературния си агент би се отказала по време на дългия процес. Но в крайна сметка търпението и усилията на Тара биват възнаградени. Три големи английски издателства наддават за правата на дебютния й роман, който скоро след издаването си е продаден в още десет страни и се радва на топъл прием.
Днес тридесет и пет годишната Тара живее в Лондон със съпруга си Том. Той вярва в нея от самото начало и я подкрепя напълно. Писателката се надява двамата да се радват на дълъг и щастлив съвместен живот.

Интервю с Тара Хайланд

Опиши живота си с две думи.
Много вълнуващ.

Какъв е девизът ти?
На всички ни се налага да лъжем понякога. Това е мотото на моя любим персонаж доктор Хаус и аз често си го повтарям, за да си припомня, че никой не е съвършен. Така по-лесно приемам собствените си недостатъци и факта, че често ми се налага да изричам благородни лъжи.

Какво представлява щастието за теб?
За мен щастието се състои в най-простичките, прозаични неща: пържола алангле и чаша ароматно червено вино, споделени с любимия човек.

От какво се страхуваш?
Страхувам се от самотата, затова се стремя винаги да съм обградена с любими хора.

Какъв талант искаш да притежаваш?
Искаше ми се да можех да пея като Бионсе или Бритни Спиърс. Или поне да изглеждам като тях, но не се оплаквам.

Кое е най-голямото ти постижение?
Моите два романа. Страшно се гордея с книгите си и с факта, че в период на тежка финансова криза моите издатели повярваха в мен. Надявам се успехът на „Дъщери на съдбата“ да оправдае доверието им.

Кои три качества са най-важни за теб?
Непринудеността, чувството за хумор и способността да се забавляваш.

Кои са любимите ти писатели?
Чета основно дамски авторки и трилъри. Обожавам Луиз Бегшоу, Джаки Колинс, Кен Фолет, Джон Гришам, Стивън Кинг, Сидни Шелдън и Пени Винченци. Знам, че винаги мога да разчитам на тях за класни четива, и се надявам един ден да достигна нивото им. Разбира се, следя и хитовите заглавия като „Пътешественикът във времето и неговата жена“, „Другата Болейн“ и „Слугинята“, за да съм в крак с модата.

А кои са петте най-добри съвременни книги според теб?
Трудно ми е да сведа избора си само до пет заглавия, но ще се постарая да отлича най-достойните. Най-добрите книги за мен са: „Непокорни момичета“ на Луиз Бегшоу, „Фирмата“ на Джон Гришам, „Каин и Авел“ на Джефри Арчър, „Диамантената династия“ на Сидни Шелдън и „Сблъсък“ на Стивън Кинг.

Кои книги препрочиташ?
Напоследък препрочитам „Порочни удоволствия“ на Пени Винченци.

Кой е любимият ти филм?
„Запази последния танц“ с Джулия Стайлс. Падам си по романтични филми, защото вярвам в любовта, брака и хепиенда.

А любимият ти телевизионен сериал?
„Доктор Хаус“ – на практика съм пристрастена към него. Обожавам също реалити форматите като „Екс Фактор“ и „Хилс“.

Какво обикновено ти казват читателите?
Обикновено споделят, че книгите ми са брилянтни, което си е страхотен комплимент!

Кое е най-голямото предимство на писателската кариера?
Фактът, че мога да работя по пижама. Шегувам се, най-хубавото за мен лично е, че изкарвам прехраната си чрез хобито си, а това ме прави много щастлива. Наистина, няма нищо по-хубаво от това да ти плащат да вършиш онова, което обичаш.

А най-големият недостатък?
Писателското ежедневие е самотно занимание. Липсват ми общуването с колегите, срещите с нови хора и чисто човешкият контакт. Липсва ми споделянето с колежки и дори размяната на клюки! Но въпреки всичко, обичам работата си и не бих я заменила за нищо на света!

Как протича един твой обикновен ден, в който не пишеш?
Всеки ден благодаря на Господ за възможността да изкарвам парите си чрез писане. Оценявам го, особено като се има предвид, че прекарах десет години от живота си в сферата на финансите. Надявам се да продължа да пиша през следващите двайсет, а защо не – трийсет години.
Обикновено денят ми протича по следния начин: ставам рано, към 6.30, за да изпратя съпруга си на работа. Приготвям му закуска и заедно пием кафе – това е любимият ми момент от деня. След това той тръгва на работа и се връща чак вечерта, към седем. Така че имам предостатъчно време за себе си и моите приятелки. Когато не пиша или не чета, прекарвам времето си в гледане на телевизия. Обожавам сериалите: „Доктор Хаус“, „Анатомията на Грей“, „Изгубени“, както и криминалните „Закон и ред“ и „Престъпни намерения“. Както вече казах, за мен щастието се състои в простичките неща: хубава книга или филм и чаша червено вино са ми напълно достатъчни!

Дебютният ти роман – „Дъщери на съдбата“, вече е продаден в десет държави, а вторият се появи на пазара преди два месеца. Смяташ ли, че ще достигне, а защо не и задмине успеха на първия, и как виждаш бъдещето си?
Гордея се с успеха на „Дъщери на съдбата“, но с риск да прозвучи нескромно, смятам, че това е само началото. Дълбоко в себе си вярвам, че следващите ми книги ще надминат успеха на дебютната и ще стигнат до още по-широка аудитория. Наскоро разбрах, че правата за „Дъщери на съдбата“ са продадени и в България, и много се развълнувах! Посетих страната ви преди двайсет и пет години със семейството си и останах очарована: беше мечтаната почивка! Надявам се скоро да имам възможността да я посетя отново, а сега вече имам и повод да го направя, така че е въпрос на време.

За „Дъщери на съдбата“:
Красивата Кейти се влюбва в собственика на престижната модна къща „Мелвил“. Уилям е чаровен, богат, властен и... щастливо женен. След вълшебна вечеря в „Риц“ двамата се отдават на страстта си, но блаженството им не трае дълго. Уилям се връща при съпругата си, а Кейти запазва спомена за бурната им любов, плод на която е дъщеря им Кейтлин.
Шестнадесет години по-късно, след смъртта на майка си, Кейтлин се установява в имението на семейство Мелвил. Там я очакват изисканата и сдържана съпруга на баща й и двете враждебно настроени законни дъщери на Уилям – Елизабет и Амбър.
Трите момичета са наследнички на „Мелвил“. Зад бляскавата им фасада на богати и преуспели красавици се крие тъмна тайна, която заплашва да разруши семейството им.
Умната и амбициозна Елизабет умее да манипулира мъжете, с изключение на единствения, на когото държи: собствения си баща.
Надарената с ангелска красота Амбър започва многообещаваща кариера на модел. Пристрастеността й към нощните клубове, лошите момчета и забранените удоволствия обаче я тласка към дъното.
Наивната Кейтлин полага неимоверни усилия да се впише във враждебната аристократична среда, белязана от интриги и предателства. Креативната млада жена завършва престижна дизайнерска школа в Париж и започва свой собствен бизнес.
Елизабет, Кейтлин и Амбър преследват мечтите си, които ги отвеждат в коренно различни посоки. Но когато „Мелвил“ е заплашена от разорение и баща им се нуждае от тях, трите загърбват различията си. Защото колкото и далеч да стигнеш, не можеш да скъсаш връзките със семейството си.
Тара Хайланд започва работа по дебютния си роман още през 2004 г. След шест години упорит труд и неимоверни усилия, „Дъщери на съдбата“ се появява на бял свят през 2011 г. Авторката признава, че макар да харесва и трите си героини, Елизабет е безспорната й любимка. Интелигентна, свръхамбициозна и силна, Елизабет не се страхува да се бори за това, което иска.
Любопитно: Авторката споделя кои холивудски актриси и известни личности вижда в ролите на Елизабет, Кейтлин и Амбър:
Винаги съм си представяла Елизабет като Сара Мишел Гелар – нежна, чаровна, но не типичната красавица.
Кейтлин е земна, естествена и секси, подобно на Лив Тайлър. Представям си Кейтлин като Лив в ролята на Арвен от „Властелинът на пръстените“, но с близо десет сантиметра по-ниска.
Амбър е дарена с ангелска красота, но в същото време в нея има нещо диво и непокорно. Смятам, че рок принцесата Аврил Лавин се доближава най-много до образа на Амбър.

Отзиви за „Дъщери на съдбата“ :

Любов, мода, интриги... просто идеална.
Сън

Бляскаво съчетание между заплетения сюжет на „Интригантката“ и емоционалното напрежение в книгите на Барбара Тейлър Брадфорд.
Пъблишърс Уикли

Феновете на Луиз Бегшоу много ще харесат дебютния роман на Тара Хайланд. Сюжетът заинтригува от самото начало и държи в напрежение до последната страница. Предричаме успешна кариера на авторката.
Чиклит Ревюс

Емоционално разтърсваща! Героите – дори и неособено приятните – са интригуващи... Трудно ще оставите тази книга настрана!
Романтик Таймс

„Дъщери на съдбата“ се развива в обширната английска провинция, лъскавия Ел Ей и шикозните модни подиуми на Париж. Дебютният роман на Хайланд интригуващо проследява драмите в живота на бляскавите герои.
Буклист

Откъс:
За Кейти вечерта беше вълшебна. Уилям я заведе в „Риц“. Тъй като хотелът се намираше близо до офиса, той явно често се хранеше там. Щом влязоха в доста престижния ресторант, Кейти за момент бе завладяна от паника. Със сигурност щеше да направи нещо глупаво, да ги изложи. Но Уилям, явно усетил страховете й, положи всички усилия да я накара да се успокои. Той нареди на салонния управител да ги настани на маса, закътана в един дискретен ъгъл, далеч от любопитните погледи на останалите гости. И навярно бе забелязал ужасеното й изражение, когато тя разбра, че менюто е на френски, защото предложи да поръча вместо нея.
– Идвам толкова често тук, че знам кои ястия са хубави – отбеляза равно, очевидно желаейки да й спести неудобството.
След това тя започна да се отпуска. Лакомо погълна всяка хапка от вкусната храна: крем супа от раци, последвана от телешко по бургундски, и дори му позволи да й налее малко от бордото, което той внимателно бе подбрал. Оказа се, че разговорът им върви по-леко, отколкото се очакваше, понеже Уилям проявяваше искрен интерес към онова, което тя му разказваше. Сподели му за детството си и за задушаващата атмосфера на дома си; той пък й разказа за натиска, който винаги е чувствал относно поемането на семейния бизнес. Беше й странно да открие, че двамата си приличат повече, отколкото си мислеше. В края на вечерта Уилям настоя шофьорът му да я откара. Докато седяха, облегнати на гладките кожени седалки на ролс-ройса, и гледаха как ярките светлини на Уест Енд избледняват сред не толкова благоприятните околности на Северен Лондон, Кейти беше убедена, че ще запомни тази вечер като една от най-хубавите в живота си.
Когато пристигнаха пред общежитието, той излезе от колата, за да й отвори вратата като истински джентълмен.
– Лека нощ, Кейти – каза той.
Наведе се да й целуне ръка. Тя почувства допира на устните му до кожата си и потръпна. Без да каже нищо повече, Кейти се обърна и изтича в къщата, отнасяйки спомените със себе си.
Не бяха правили планове да се срещат отново. Но следващия четвъртък Кейти намери в отделението си за писма друга бележка, в която Уилям я питаше дали е свободна за вечеря.
Този път тя се поколеба. Знаеше, че той е женен. Знаеше също така, че има осемнайсетмесечна дъщеричка. Миналата седмица й бе разказал всичко за жена си и детето им, с които живееше в имението си в Съмърсет. През седмицата отсядаше в жилището си в Белгрейвия, а уикендите прекарваше със семейството си. Кейти нямаше представа какво означава тази покана за него, но съзнаваше какво означава тя за нея. И това беше достатъчен повод да му откаже.
Но въпреки твърдите си намерения, вечерта тя се озова пред входа на магазина в осем без десет. Той вече беше там и й се усмихна, щом я видя.
– Мислех си да отидем някъде другаде тази вечер – заяви Уилям, когато тръгнаха по улицата. – На някое... не толкова претенциозно място.
Според нея той имаше предвид някъде, където е по-малко вероятно да ги забележат.
Малкото френско бистро беше, както й бе обещал, по-непретенциозно. И по каквато и причина да го беше избрал, там Кейти се почувства по-спокойна.
Когато на следващата седмица получи поредната покана, тя далеч не се изненада.
Те излизаха на вечеря всеки четвъртък през следващите два месеца. На пръв поглед помежду им нямаше нищо общо, но двамата взаимно бяха очаровани един от друг. Уилям повече не спомена съпругата си, а и Кейти не намираше причина да пита за нея. Всъщност тя се изненада от лекотата, с която напълно забрави кой е той. Неусетно започна да му разказва като на близък приятел как е минал денят й, за другите момичета, които се държаха отвратително с нея.
– Бих могъл да направя нещо по въпроса – предложи веднъж той. – Мога да те преместя в друг отдел например...
– Не – твърдо възрази тя. – Не, нищо не искам да правиш. – Просто не желаеше Уилям да предприема действия, които биха привлекли вниманието върху тях.
Кейти нямаше представа какво намира у нея той или какво очаква от връзката им. Освен да й целува ръка, досега не бе предприемал никаква друга стъпка към сближаване. Единственият човек, на когото тя сподели за срещите им, бе Нуала. Приятелката й не скри неодобрението си.
– Навярно иска само едно от теб, Кейти – повтаряше й непрекъснато.
– Не – упорстваше Кейти. – Не е това.
Нуала подсмръкна скептично. Тя беше в разгара на подготовката за сватбата си с някакъв младеж, с когото се бе запознала в един от многото ирландски клубове в Лондон, и не й се нравеше историята за женен мъж, който води по ресторанти хубаво необвързано момиче.
– Ама че си идиотка, Кейти. Само не ми казвай, че си вярваш!
В действителност Кейти почти бе успяла да се убеди, че с Уилям са само приятели и нищо повече. Тогава през една мразовита януарска вечер, докато вървяха към колата му, тя се подхлъзна на ледения тротоар. Той й помогна да се изправи, но когато Кейти се погледна, видя, че чорапогащникът й е скъсан, а коленете й – ожулени. Очите й се напълниха със сълзи.
– Добре ли си? – попита загрижено кавалерът й.
– Нищо ми няма – подсмръкна тя.
– Не е вярно.
Сякаш за да й го докаже, той се протегна и избърса една сълза от влажната й буза. Това само влоши нещата. Изведнъж тя се разрида неудържимо.
Уилям не каза нищо. Просто я прегърна с две ръце и я притегли в обятията си. Тя знаеше, че е длъжна да се съпротивлява, но по някаква причина не можа да се отдръпне. Вместо това затвори очи и се отпусна на гърдите му.
– О, Кейти, Кейти – прошепна той в косите й. – Какво ще правим?
***
По-късно вечерта, вместо да нареди на шофьора си да я оставят у тях, Уилям я отведе в жилището си.
Кейти чувстваше, че не е редно. Знаеше, че най-вероятно ще гори в ада за вечни времена, но не успя да устои. Същата нощ Кейти О`Дуайър, която се бе заклела пред монахините, че ще се пази за първата си брачна нощ, се отдаде напълно на съпруга на друга жена. Върху релефните копринени чаршафи на чуждото легло, до стената с окачени снимки, от които я гледаха съпругата му и детето му, тя цяла се разкри пред Уилям.
Кръвта и болката изчезнаха след първия път. И от този момент нататък двамата престанаха да ходят по ресторанти. Той нае за нея малък апартамент в „Клафам“ и всеки четвъртък, както и в понеделник, вторник и сряда, те пропускаха вечерята и се отправяха направо там, за да прекарат вечерта в обятията си.
***
Бяха заедно осем месеца. Осем блажени месеца, през които се преструваха, че останалият свят не съществува.
Тогава една вечер той й каза, че му предстои да замине за Италия, за да прекара там годишната семейна почивка. Не можеше да се измъкне от двете седмици на езерото Комо – място, за което тя дори не бе чувала. Фактът, че щеше да бъде със съпругата си, не безпокоеше Кейти толкова, колкото мисълта, че нямаше да вижда Уилям четиринайсет дни. Докато бършеше с целувки сълзите й, той обеща да дойде при нея веднага щом се завърне в Лондон.
***
Тогава Кейти преживя първия си сблъсък с двуличието на мъжете. Два дни след заминаването на Уилям я повикаха в кабинета на Ан Харпър, която я уведоми, че е уволнена.
– Трябва да има някаква грешка! – избухна тя. – Не можете да го направите. Просто попитайте... – Замалко да каже „Уилям“, но се спря навреме.
Управителката се усмихна кисело.
– Да попитам господин Мелвил, това ли щеше да кажеш? – Кейти не пропусна да долови удоволствието в гласа й. – Едва ли ще ти е от полза, госпожице О`Дуайър. Все пак тъкмо той ми нареди да се отърва от теб.
Кейти слушаше замаяна, докато жената я информираше, че не само губи работата си, но също така трябва да освободи апартамента до края на седмицата. След това управителката плъзна по бюрото един плик към нея.
– Това е компенсация за причиненото неудобство – заяви хладно. – Сигурна съм, разбираш, че този разговор трябва да си остане между нас.
Кейти долови предупредителната нотка в гласа на Ан. Успя някак да промърмори, че не би искала да създава проблеми, след което, все още замаяна от чутото, се изправи и тръгна неуверено към вратата.
Когато се качи на горния етаж в стаята на персонала, тя отвори кремавия плик. Таеше частица надежда, че вътре ще открие писмо от Уилям с някакво обяснение за постъпката му. Но съдържанието му се изчерпваше с кратка официална бележка върху фирмена бланка от отдел „Кадри“, в която се уточняваха условията по прекратяването на договора й и се посочваше, че е приложен чек от хиляда лири като обезщетение. Сумата беше толкова нелепа, като се вземеше под внимание заплатата й и прослуженото време, че Кейти едва не се изсмя. Пъхна плика, писмото и чека в джоба си и изпразни шкафчето си. После, без да се сбогува с никого, напусна „Мелвил“ завинаги.
***
Още същата вечер Кейти постъпи според волята на Уилям – махна се от живота му. Той беше прав, реши тя, докато опаковаше багажа си. Окончателната раздяла беше най-доброто решение. Искаше й се той да бе намерил кураж да й го каже в очите, но се успокояваше с мисълта, че се е боял да не би да се разколебае. Тази възможност беше по-лесна за приемане, отколкото другата – че изобщо не му е пукало за нея.
Тя никога повече не се върна в „Мелвил“. Намери си по-евтина квартира и убеди съдържателя на едно малко кафене да я наеме. Уилям беше прав, повтаряше си младата жена всяка вечер, преди да заспи, изтощена от плач. Връзката им трябваше да приключи. Тя трябваше да го забрави, за да може той да забрави нея и да бъде със съпругата си. Колкото и да болеше, това бе най-правилната постъпка.
***
Оттогава бяха минали три месеца. Ето че сега стоеше и го чакаше пред къщата му, където бяха прекарали първата си вечер заедно.
Мислите й бяха прекъснати от познатото ръмжене на автомобилен двигател. Тя вдигна поглед от мястото си на скамейката. Това със сигурност беше ролс-ройсът на Уилям. Сърцето й препусна. Въпреки всичко, което се бе случило, Кейти копнееше да го види отново.
Колата намали и спря пред къщата му. Първи излезе шофьорът, сложи униформената си шапка и заобиколи, за да отвори задната врата на Уилям.
Уилям слезе на тротоара. На смътната светлина от уличната лампа тя пак успя да различи широките му рамене и сериозното му изражение. Изправи се, треперейки от студ и притеснение. Канеше се да го повика по име, когато той се обърна към колата и протегна ръка. Кейти видя тънките пръсти, които се вкопчиха в силната му китка.
Веднага разпозна елегантната блондинка, наметната с лисича кожа – беше жена му Изабел. Зачуди се разсеяно къде ли са прекарали вечерта. На опера? На вечеря с приятели? Не че й влизаше в работата.
Наблюдаваше ги, докато се качиха заедно по стълбите и изчезнаха в къщата. След миг лампичките от коледната елха заблещукаха от предния прозорец. В полумрака тя видя Уилям, който притегли Изабел в обятията си, посочи нагоре към имела над тях и жена му се разсмя. Той приглади назад светлата й коса и наведе глава.
Кейти не можеше да гледа повече. Затвори очи, опитвайки се да пропъди от съзнанието си образа на двамата съпрузи. После посегна към леката издутина на корема си. Сега вече не можеше да му каже. Беше глупаво от нейна страна да идва тук тази вечер – беше глупаво и обвързването й с женен мъж. Сега щеше да се наложи сама да се справя с последиците.

Обем: 480 стр.
На книжния пазар от 7 октомври 2011 г.
ISBN 978-954-26-1025-0
Корична цена: 14,95 лв.

Прочетете още:

• „Беглецът“ – книга трета от трилогията „Господарката на чифлика“
• Изцеление от извора. Открий и излекувай скритата причина за болестта
• „Пътят към Харвард“ – Георги Вуков
• „Къщата на мрака“ – Алекс Беренсън
• „Роман с ключ“ на Мая Вуковска