Малка есенна история в червено

Когато синът ми каза, че заминава командировка за цяла седмица в старата българска столица в края на септември, спомените от студентските години ме нападнаха безжалостно като ерении и го помолих да ме вземе със себе си. Не бях ходила в този край от четвърт век. Живеем в столицата. Бяхме известно време в чужбина. Мъжът ми е посланик. Трябва да призная, че винаги като наближи 1 октомври – времето когато студентите тръгват на лекции ми става едно много, много благо на душата. Ето, сега други ще минават забързани по Стамболовия мост и по алеята с паднали кестени, а после по онзи път край реката с най-вълшебната гледка на накацалите къщи и дърветата в златно, а после ще има вечерни срещи по студентските квартири... и толкова много стихове ще се рецитират, и толкова много песни ще се пеят и толкова много любов ще пламва... Където има студенти винаги има безброй любовни истории, а повечето започват през есента – в първите дни на семестъра. Така се случи някога и с мен. Още помня колко много цветя ми подаряваше Асен. Имаше ги на пазара. Най-обичах огромните бели хризантеми. Все се каня да напиша една пиеса за онези дни „Любовна през есента“, но колкото и пъти да седна – все стигам до онзи 20 октомври, когато след три години бурни страсти моят състудент избра сигурността и неочаквано предложи брак на дъщерята на началника на милицията – Мария. Тя не беше красавица, но беше добро и наивно момиче, което го гледаше влюбено със ококорените си сини очи още от първи курс. Асен беше най-готиният студент на целия випуск. Е, през тази красива и топла есен аз ревях от сутрин до вечер и от вечер до сутрин. Беше първата и най-голямата ми любов в живота. Разболях се и родителите ме върнаха на село. На следващата година започнах работа като сервитьорка на морето. Там се запознах с Васил. Омъжих се. Родих син. Завърших Софийския университет. Работих в министерство. Много пътувахме. Мъжът ми ме глези със всякакви луксозни дрехи и аксесоари. Всичко е наред в семейството ми, но... все още сънувам Асен. Затова и толкова години не пожелах да стъпя в града, където той остана да живее и да директорства. Напоследък нещо не съм добре със сърцето. Нека да видя отново любимите кътчета, да мина по калдаръма на улица „Гурко“, да ям една порция карантия на скара в „Тихия кът“ и да обиколя дюкянчетата на Самоводската чаршия... Но първо ще отида на пазара. Да си купя цветя.

И тогава го видях. Остарял, побелял, олисял, прегърбен и качил поне четиридесет килограма. Носеше две големи чанти с червени камби, а зад него една слаба и грозна жена със зачервени бузи и китка целина в ръце му мърмореше, че се тътри бавно и ще изпуснат турския сериал. Моята голяма любов смирено засили ход, а голямото му бирено шкембе палаво заподскача нагоре-надолу. Едно камби се изтърколи от чантата и падна на земята. Той се наведе. Взе го и ловко го пъхна при другите. Не знам дали ме позна или не, но мина като бърз влак край мен без да вдигне очи. Аз не съм много променена. Дали помнеше, че някога е бил влюбен до уши в едно мургаво момиче с конска опашка?

Участва в конкурса Есенно настроение в думи

Прочетете още:

• Есенна емоция
• Тяхната есен
• Случката с „бедното дете“
• Есенни сестри
• Есенни въпроси
• Да сме по-разбрани, по-сърдечни и позитивни тази есен
• Есента ме прегърна
• Красотата на листопада и красотата отвътре