Семейство

„Приказки за злояди деца“ – Красимир Дамянов

05.12.2011г. / 13 33ч.
Аз жената
„Приказки за злояди деца“ – Красимир Дамянов

Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Завършва строително инженерство, учи една година в Куба, работи на строежа на Аспаруховия мост във Варна, в Националния институт за паметниците на културата. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г., известно време живее на свободна практика във Варна. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. Четири години по-късно след антипартийно изказване на годишна писателска дискусия днешният председател на съюза и тогавашен секретар иска публично изключването му. Работи в киното, откъдето е свален от поста си главен редактор на Колектив 64, след това като шофьор на такси, емигрира в Испания. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. Романът бе номиниран и за трите най-престижни награди в страната. Със следващата си „Къщата на обесения“ заедно с издателство Факелекспрес, постави началото на любопитно литературно състезание в подкрепа на българската книга: конкурс за най добър читател.

„Приказки за злояди деца“ не са приказки за злояди деца. Те са приказки за разяждане, които се четат на (или от) злояди деца на възраст от 6 до 14 години. Напълно безвредни и за останалите читатели, могат спокойно да бъдат използвани от родители. Както от любопитство какво мисли по въпроса едно бивше дете, така и докато чакат собствените им да се нахранят.

Написани по рецептата „многолистна баница“, авторът е предвидил за всички по нещичко, кой докъдето изчопли. Апетитът идва с четенето. Сам авторът на тази книга никога не го е губил. Когато беше малък, съседите го наемаха да разяжда децата им. Някои от тях днес са влиятелни хора.

Откъс:

Нашият войник, уважаема, не обича кюфтета, макар и да ги яде – разказвал с увлечение бобът на една нахапана ябълка, докато каруцата с остатъците от войнишката столова подскачала към стопанския двор. – За ваше сведение той е навикнал на фасул. Има дори песен, едва ли я знаете, израсли сте твърде далеч от казармата, а на мене целият ми живот премина там. И моят, и на баща ми, на дядо ми, прадядо ми; от нашия род са минали през армията дори жените: лещата например... Участвал съм в толкова много войни, откак съм се появил на Балканите, колкото изобщо не можете да си представите. Истина е, че една-две от тях изгубихме, но аз и загубените смятам за спечелени, защото накарахме да настръхне целият свят: няма друг войник, мисля, в историята на човечеството, който да е ял толкова боб!
Какво ли си казвате сега – поклатил глава той. – Стар фасул! Ама нали някога и аз съм бил зелен, дори нежен цвят! Какво да се прави, в битките съвсем загрубях.
И ето ме сега пред вас – стар, побелял, сварен, какъв войник може да бъде тоя старец, а?... Но, скъпа моя – точно сега бобът е най-опасен. Вие сте дама, не сте спали в общо помещение, а той, ще прощавате, нощем е дори взривоопасен!...
Тук разказвачът се позасмял, но тихият стон на ябълката го върнал към действителността тъкмо когато се готвел да разправи най-страшното.
– Много ли ви боли? – понижил глас бобът. – Позволете на стария артилерист да погледне раната ви. О, драскотина!... Знаете ли, момъкът, който ви е ухапал, може още утре, ако избухне война, да загине. Не ви ли е жал за него? За кого, мислите, ще си спомни в предсмъртния час, ако не за някоя девойка като вас?... Я се ослушайте, не чувате ли тътен? – наострил ухо той. – Това е нашата батарея! Но навън се носело само отчетливото чаткане на копитата на коня и думтенето на гюмовете един в друг. Разправям си аз, но ако имаше война, мигар тъй неразумно щяха да ни изхвърлят? Та аз бях почти цяла паница! Когато има война, човек си изяжда всичко – тъжно поклатил глава бобът. – Всеки залък на фронта е скъп, защото е отнет от нечии уста. И искам да ви призная нещо: аз, старият артилерист, ненавиждам войната! Точно по тая причина. Мразя я! И по още една – защото, щом мъжете потеглят на бой, те не бива да разговарят с госпожици и не бива да мислят за любов – това ги прави уязвими.
– Слушайте – надигнал се внезапно той. – Още не е късно. Скъпа ябълко! Да избягаме двамата! Знаете ли къде ни водят? Тогава?!... Искате ли да направя нещо последно за вас? Ще разбия този бидон, дето така несправедливо са ни захвърлили с разни кюфтета, ще го взривя! Аз все още мога – ще го пръсна! Запушете си ушите! – извикал старият артилерист и без да чака отговор, с една отчаяна надежда изкомандвал страшно, както в някогашните най-славни дни:
– Ар-р-р-мейски батареиииии... Мирно-о! За най-прекрасната в света... Огън!
Но не последвало нищо. Гюмовете само малко подскочили в каруцата и младото гологлаво войниче, което ги съпровождало към свинарника, се събудило. Присънил му се бил чуден сън. То спряло още замаяно конете на хълма и погледнало назад в късната утрин, в далечината призрачно белеел казарменият плац. Ослушало се, било тихо – само тръбата вече пеела: „Чорба-каша! Чорба-каша! Боб-фасууул!" Войничето забързало конете по нанадолнището, но миг преди да задреме, отново чуло откъм гърба си един тъжен глас: „Ех, госпожице, мила госпожице! За нищо не ставам вече, извинете. Пишете загубена и тази война!“

На книжния пазар от ноември 2011
Корична цена: 12 лв.

Прочетете още:

Коментирай