Има много съвети как се хранят злояди деца – дали насила, с приказки, с играчки, или просто да ги оставим гладни. Ето едно мнение от първа ръка – на писателя Красимир Дамянов, който в края на 2011 г. издаде книгата си „Приказки за злояди деца“.
Откъде Ви хрумна идеята за книгата?
Като малък бях много лаком, толкова много, че ме викаха да разяждам съседските деца. Винаги съм обичал яденето, затова се замислих кои са основните теми в световните приказки – труд, любов и ядене. Винаги ме е впечатлявал краят на славянските приказки: „Три дни яли, пили и се веселили. По устата ми тече, но в устата не влезе.“
Написах тази книжка през 1988-89 г., когато бях много отчаян. Тогава беше най-тъмно, като пред разсъмване. Но от друга страна аз винаги съм обичал приказките. Спомних си, че моята сестра беше много злояда. Тя е 16 години по-малка от мен и аз фактически я отгледах. За да я нахраня, трябваше да измислям различни истории. Двадесет години по-късно си спомних за този период и написах разкази по тях. Писах ги в Пловдив, Габрово и Варна. Не мога да кажа, че това е второто й издание, защото тя претърпя много промени. Първо – приказките от 42 станаха 36 и второ – тя е с прекрасни илюстрации от моята дъщеря, която е художничка, а на корицата е нарисувана внучката ми.
Какво е за Вас храната?
Храната не е просто ядене. Знаете вица, че един се храни, а пък другият – яде. Яденето, а не храната, е преди всичко култура, цивилизация, съобщение, съжителство. А храната може да бъде изкуствена, естествена, фаст фууд, боклук. За мен е важно е яденето. Яденето е свързано с кухнята. Това е цял процес, когато се стига до усещането за това, което си поел в себе си.
Имате мъничка внучка. Какъв дядо сте?
Не мога да свикна с тази дума. Непрекъснато казвам вместо „внучката ми“, „дъщеря ми“ и веднага се поправям, но в това няма нищо странно, нито страшно. Всъщност си мечтая за момента, в който моята внучка ще завърши реализирането на първосигналната система и ще започне да разбира какво нещо е четенето и езикът. Тя тъкмо проговори и вече казва „дядо Краси“.
Детето е най-интересно около 3-годишната си възраст. От 3 до 5 години децата навлизат в езика. Чакам с нетърпение тази възраст, когато дядото ще се реализира напълно.
Аз за съжаление нямах дядовци. Българинът умира рано, надявам се аз да го опровергая. Около мен имаше само баби, които ми разказваха истории. Много е вълнуваща мисълта, че ще мога да оставя моя отпечатък върху внуците си, както моите баби са оставили следите си в мен. В тази книга фигурират моите баби, лели, вуйни и вуйчовци.
Прочетете още: