Смъртоносен танц – разказ от Мартин Ралчевски

(разказ по действителен случай)

Съдбата бе отредила на бедната, нискообразована и никому позната Зоя особена слава. Тя щеше да се срещне с най-различни и влиятелни хора, които да я обсипват с внимание и наблюдават с изумление. Щяха да я охраняват, снимат и разпитват. Лично при нея дори щеше да дойде първият човек в държавата. Но може би най-значимото беше, че за нея един ден щяха да направят и филм.

За всичко това обаче Зоя нямаше как да узнае предварително, защото нищо от живота й не подсказваше подобна слава.

Тя се бе родила в руския град Самара през първата третина на двадесети век, когато градът още се наричаше Куйбишев. Бе красива и нежна, но не особено умна, а откъм обноски дори беше грубовата. Като всяко момиче от онова време, което се сблъскваше със суровата действителност, тя бързо загуби вяра и, страдайки от бремето на диктатурата, негласно започна да проклина всичко около нея. Животът я мачкаше жестоко и системно, но мечтите упорстваха, съпротивляваха се и, сякаш напук, не искаха да си отидат. А тя, както всяко нормално момиче, искаше единствено по-добра работа, хубав дом, пълна маса, нови дрехи и добър съпруг. Но това, уви – бяха само блянове. Вместо това тя имаше тежка, нелицеприятна работа, порутен, бедно обзаведен и неотоплен дом, празна маса, едва няколко лични вещи и овехтели дрехи. Живееше само с майка си. Баща й бе починал, а братя и сестри нямаше. Работеше в градския завод за тръби, до който всеки ден вървеше по кален и неравен път, търпейки закачките, а често и обидите, на работниците. Заплатата, която получаваше за деветчасовия си трудов ден, бе толкова ниска, че едва й стигаше да се нахрани, а още по-малко пък да задели нещо за нова дреха или вещ. Най-лошото от всичко обаче бе липсата на перспектива. Твърде рано тя осъзна, че нищо не зависи от нея. Това толкова я обезверяваше, че често след края на работния ден, когато оставаше сама, си поплакваше.

Животът обаче неумолимо я влачеше напред и тя, волно или не, бе принудена да направи своя избор. С годините постепенно претръпна и достигна до извода, че всичко на този свят е една безкрайна мъка. Голяма, истинска мъка, от която няма къде да се избяга! Така, неусетно се понесе по нанадолнището. Първоначално от любопитство, а после и поради други мотиви, преспа с колегата си Василий, а след него и с Тима, Олег, Руслан, Димитрий и с неколцина други, преди да открие Николай. Той беше по-различен от останалите и тя го обикна. Освен разходките, танците и интимността, между тях имаше нещо повече. Те обичаха да се усамотяват и да пийват заедно. Така забравяха тежката действителност и на душите им ставаше леко. По онова време почти всички злоупотребяваха с алкохола. Повечето го правеха от мъка, но имаше и такива, които се наливаха и по подражание, така че постъпките на двамата влюбени не правеха впечатление на никого.

Така, от миловидно и скромно момиче, за сравнително кратко време, Зоя се превърна в нещо противоположно. Без да изпитва вина за поведението си, тя някак се чувстваше свободна.

Най-близкият човек до нея обаче бе на друго мнение.

„Има Бог и Той всичко вижда. Опомни се!“, плашеше я често майка й, а Зоя искрено й се присмиваше, защото за нея вярата в Бога бе отживелица.

„Ех, тази стара и оглупяла старица – въздъхваше на ум тя, когато срещаше укорителния й поглед. – Животът е толкова кратък, така че никой, дори и собствената ми майка, няма право да ми казва как да го живея!“

Всеки ден, след като се прибереше от работа, тя се преобличаше, измиваше, хапваше, каквото намереше вкъщи, и веселбата започваше. И наистина, на някакво ниво, макар и дните й да бяха тежки, нетърпими и безцветни, в късните часове на вечерта те сякаш придобиваха цвят.

В новогодишната нощ обаче всичко щеше да се преобърне с главата надолу.

Вечерта бе специална и подобаваше да бъде отбелязана тържествено. Зоя реши да покани няколко приятели на гости. Като разбра за намерението й, майка й демонстративно заяви, че няма да вземе участие в гуляй по време на пости, защото в Русия коледните пости продължаваха, и все още продължават, до шести януари. Зоя не се замисли над казаното, а вместо това очите й светнаха от радост, че ще бъде насаме с гостите си.

Приятелите дойдоха у тях малко преди десет часа, като донесоха няколко бутилки водка, два вида салам, малко хайвер и хляб. Поканените бяха седем, но дойдоха шест – три момичета и три момчета. На купона трябваше да присъства и Николай, но тъй като се забави, започнаха без него. Младежите си наляха водка, чукнаха се за на здраве, хапнаха и запяха. Малко по-късно те започнаха да се опипват и натискат из различните ъгли на стаята. Само домакинята остана сама.

„Ех, този Николай, защо се бави!?“, ядосано викна изведнъж тя и скочи от масата, на която умислено бе подпряла глава. Приятелите й се спогледаха, но не реагираха. Тя се намръщи, направи няколко нервни крачки из стаята, след което рязко отвори вратата и излезе. Навън студеният вятър опари лицето й и тя инстинктивно влезе обратно на топло.

„Сигурно Николай има по-важна работа от това да е с мен на Нова година!... Грубиян! Ама аз пък защо трябва да му оставам длъжна? Я... да си гледа работата!“, ядоса се тя и с прикрита завист погледна към другите. После отмести поглед от тях и очите й зашариха из стаята, като се спряха на една от иконите, които висяха на стената и принадлежаха на майка й.

„Точно така! – възторжено извика тя. – Щом моят Николай го няма, ще танцувам с този... Николай“. След което взе един стол, доближи го до иконата на Свети Николай и я откачи.

„Ей, Зоя, какво правиш? – намеси се една от приятелките й. – Върни я обратно“.

Зоя обаче вече бе решила да се позабавлява по този нестандартен начин и никой не можеше да я спре. Тя нервно отметна настрана кичура коса, който бе закрил лицето й, хвърли наметалото от роклята си на земята и любовно прегърна образа на светеца, като затанцува с него.

„Това е просто една дъска, глупачке... Бог не съществува, нима не го знаеш?“, подметна иронично тя на приятелката си и се подсмихна.

Онова, което се случи в следващия момент, надмина и най-дръзките очаквания на събралите се.

За миг в стаята проблесна светкавица. Всички се сепнаха и инстинктивно примижаха, а когато отвориха очи, пред тях се откри странна и ужасяваща картина. Зоя бе побеляла като платно, като стоеше напълно неподвижно, стискайки иконата в обятията си.

„Но... Какво... Какво стана? Зоя... миличка, добре ли си?!“ – обърна се едно от момичетата към нея.

Отговор не последва. За момент алкохолът от кръвта на всички сякаш се изпари и те се изправиха на крака. Момчетата се опитаха да я помръднат, но не успяха. Те повториха опита си, но без резултат.

„Е, сега я втасахме“, рече единият от тях, наметна шубата си и тичешком изтича вън, за да търси помощ. Другите стояха като попарени, не можейки да отделят поглед от ужасната промяна на приятелката си.

Двадесет минути по-късно в стаята пристигна екип на „Бърза помощ“. Докторът неуверено прегледа пациентката и онемя.

„Това е... необяснимо... – възкликна той, – трябва... веднага да се обадим в Москва“.

Бързо новината достигна до градското ръководство, областната управа и столицата. Къщата веднага бе поставена под охрана от милицията (Бел. авт.: в онези години полицията в страната се наричаше милиция) и всички зачакаха отговора от Москва.

Първият специализиран екип се появи след ден и половина. Докторите я прегледаха обстойно и, на свой ред, също както и провинциалните си колеги, онемяха. Всички бяха единодушни, че момичето е живо, но как се бе случило така, че бе залепнало за пода и защо тялото му бе толкова твърдо, не можеха да си обяснят. Опитаха се да й поставят инжекция, за да я отпуснат. Иглата обаче се счупи. Опитаха отново, с по-голяма игла. И после пак. И пак. Но, безрезултатно. Иглите се чупиха като клечки за зъби. В изблик на ярост от безсилието на докторите, единият от присъстващите милиционери се засили и с все сила се опита да я повали. Но не само не успя, но и си счупи ръката. Това допълнително шокира присъстващите и те още повече се объркаха.

„Но... това... няма... никакво обяснение!“, призна най-накрая главният лекар и предложи да я откарат в Москва, за да я изследват в лаборатория. Речено – сторено. Повикаха дърводелец, който с електрически трион да среже дюшемето на пода. Трионът забръмча победоносно, но при съприкосновението с дъсчения под отскочи назад. Дърводелецът, който бе здрав и набит мъж, около четиридесетте, прие случващото се като предизвикателство, запретна ръкави, извика гръмогласно и с все сили повтори опита си. Трионът отново отскочи, като този път премина заплашително близо до единия от докторите.

Неусетно, в различните опити да помръднат момичето, изминаха няколко дни. Ситуацията изискваше някакво решение, но уви, никой не бе в състояние да намери такова. Това нажежи обстановката до такава степен, че мълвата за вледененото момиче достигна чак до първия човек в държавата. За изненада на всички, той пожела лично да провери случая. Първоначално местните политически първенци не повярваха на намерението на техния ръководител. Но за тяхна изненада немислимото се случи и най-голямото величие в страната пристигна със собствения си самолет директно от Москва. Той премина с луксозната Волга по разкаляните улици на провинциалния град, влезе в строго охраняваната къща и се спря пред неочаквана картина. Другарят номер едно пристъпи неуверено към нея, докосна я и със сдържан, но строг тон попита:

„Какво става тук?“.

Присъстващите вдигнаха рамене.

Водачът на народа се поколеба за миг и, за почуда на околните, хвана ръката й като я дръпна силно. Момичето не помръдна.

Визитата продължи около четвърт час, след което Другарят се разпореди да подсилят охраната на къщата и да потулят вече плъзналата мълва за случилото се.

Въпросите в главите на хората бяха много. За Зоя обаче вече нямаше неясноти. Тя бе осъзнала какво е извършила и се разкайваше за него. Но докога щеше да продължи наказанието й?

Дните се нижеха бавно и мъчително. После дойде ред на седмиците. А подир тях и на месеците... Достъпът за външни хора в къщата бе невъзможен. Единственият човек, който бе пускан, от време на време при нея, бе майка й, която бе толкова изплашена, че когато я погледнеше, само тихо плачеше.

Милиционерите се сменяха периодично. Високопоставени партийни величия идваха и си отиваха. Приятелите на Зоя се навъртаха уплашени отдалече. Съседите, колегите, познатите, близките и далечните, дори децата на улицата, бяха в неведение и смътно трескаво очакване.

Никой обаче нямаше и идея какво се случваше в ума и душата на бедното момиче. Тя не само не можеше да помръдне, но дори не можеше да си поеме дъх с пълни дробове. Сякаш се намираше в невидим каменен саркофаг. Краката й бяха силно отекли и сковани. Очите й бяха подути и кръвясали. Погледът й се бе премрежил. Сърцето й биеше бавно, като неговите удари отекваха, като далечно ехо, в тъпанчетата й.

Ех, да можеше поне да поспи, макар и съвсем малко, мечтаеше тя. Или пък да... умре. Да, това бе съвсем реално желание, защото след изтичането на втория месец, тя вече желаеше собствената си смърт с увереността, че това ще е най-добрият изход за нея. Но нито можеше да заспи, нито пък да умре. Нищо не й беше подвластно. Вместо това около нея преминаваха непознати и странни същества. Тези същества, за неин ужас, бяха съвсем истински. Странно беше, но никой от присъстващите не можеше да ги види. Те бяха злобни, с някак странно удължени и разкривени лица, като съвсем бегло приличаха на хора. Виеха се край нея, кикотиха се и плюеха в лицето й. Това бе не само отвратително, но и смразяващо страшно. „Милиционери, моля ви, изгонете тези гнусни неща оттук!“, мълвеше тя, но устните й не помръдваха. А съществата бяха все там. Непрекъснато!

Зоя чувстваше, че без сън и храна човек някак може да оцелее. Дори без никакъв покой може да живее, но не и сред тези неописуеми демонични същества. Това бе един безкраен, истински и напълно осезаем ад.

Преди да я сполети нещастието, тя не вярваше, че има Бог. Но сега, когато постоянно виждаше този невъобразим и нескончаем ужас около себе си, започна да се моли. Какво казваше, не знаеше, нито пък разбираше. Но се молеше. Молеше се по детски, искрено и простодушно, всичко това да свърши. Образите обаче, уви – не си отиваха. Обикаляха я и нещо й шептяха, сякаш чакаха душата й. Самата мисъл, че това чуждо присъствие може да продължи безкрайно във времето, толкова много я ужасяваше, че й идваше да крещи и да моли за пощада именно онзи, чиито свят образ бе опряла до гърдите си.

Дали бе съвпадение, или пък най-накрая молитвите й бяха чути, тя така и не узна. Онова обаче, което всички видяха, бе, че на третия месец от стоенето й пред вратата на къщата, отнякъде се появи странно облечен беловлас старец. Той понечи да влезе, но милиционерите го спряха. Няколко дни по-късно той се появи отново. Милиционерите го разпознаха и го смъмриха за упорството му, като категорично забраниха повече да доближава къщата.

Когато същият беловлас старец дойде за трети път, бяха изминали 128 дни от „вледеняването“ на Зоя и тя вече изглеждаше като привидение. Единственото нещо, което подсказваше, че е жива, бе слабо туптящото й сърце. Старецът каза нещо на милиционерите и те, този път, сметнаха, че е безобиден и го пуснаха вътре. Той влезе бавно, застана пред Зоя и тихо я попита дали се е уморила вече. Този въпрос изненада милиционерите и те наостриха уши. Той я попита още: „Е, вече вярваш ли, че има Бог и отвъден свят?“ На което тя отвърна мисловно: „Вярвам, дядо, да! Само, моля те, не си отивай!“. Тя каза това, защото, когато той бе застанал пред нея, страшните същества изведнъж бяха изчезнали. Старецът не отвърна нищо, а лаконично поклати глава и си тръгна.

Няколко минути след това Зоя се строполи на пода.

Милиционерите веднага докладваха за случилото се и, под конвой, тя бе отведена за разпит в сградата на местната милиция.

„Защо го направи?“, попита я строго следователят.

Тя го погледна с безжизнен поглед. Това го подразни и той я удари гневно през лицето.

„Кой ти нареди да стоиш?“, попита я друг. Но отговор не последва, защото Зоя бе преживяла нещо, което не можеше да се обясни.

На третия ден, малко след залез слънце, докато бе оставена за кратка почивка от следователите, при нея, незнайно откъде, се появи същият старец, който я бе посетил и преди. Тя се смути, но събра смелост и пристъпи напред, за да го погледне отблизо. Да, точно така, нямаше грешка – това бе същият старец, като онзи, от иконата. Това я порази и тя, не знаейки какво да каже, само промълви:

„Съжалявам“.

Старецът се усмихна благо и я докосна по рамото.

„Е, хайде – рече той, – стига толкова. Идвай с мен.“

В същия миг Зоя издъхна.

Посвещение:

На всички невярващи и колебаещи се в съществуването на Бога.

Бележки на автора:

Фамилията на Зоя е Карнаухова, а адресът й е град Самара, улица „Чкалов“ 84.

Най-важният човек в държавата, който я посети през 1956 г., бе Никита Хрушчов.

Филмът, който направи за нея режисьорът Александър Прошкин, се казва „Чудо“.

Прочетете още:

• В отговор на Диана Найденова и Мартин Карбовски
• Водените от глупостта българи емигранти
• Унизително представяне на България по британска телевизия