„Един гадател ми каза“ – Тициано Терцани

През 1976 г. в Хонконг журналистът Терцани случайно попада на гадател, който го предупреждава, че седемнайсет години по-късно ще бъде застрашен от катастрофа със самолет. Защо това проклятие се оказва благословено, каква е съдбата на кучетата във Виетнам и как се празнува Нова година с Дявола ще узнаете от тази книга, богата на любопитни факти за живота в югоизточна Азия – живот на границата между древните култури и неумолимата глобализация и модернизация...

Тициано Терцани (1938–2004) е популярен италиански журналист, писател, есеист, кореспондент на „Дер Шпигел“ в Азия, традиционен сътрудник на „Кориере дела сера“. След 1994 г. се установява трайно в Индия. Признава, че с практиките на окултното „винаги е бил в студени и дистанцирани взаимоотношения“. В настоящото четиво чудатите прорицания и атавистични вярвания се превръщат в повод авторът да предприеме едно завладяващо пътуване към себе си и смисъла на битието.

Откъс:

Животът винаги ни дава шанс. Проблемът е да съумеем да го разпознаем, а понякога не е лесно. Моят например по всичко приличаше на проклятие. „Внимавай! През 1993 година съществува голям риск да умреш. През тази година не се качвай на самолет. Не се качвай в никакъв случай“, ми каза един гадател.
Това стана в Хонконг. Срещнах онзи възрастен китаец случайно. Тогава тези думи, естествено, ме бяха впечатлили, но не си ги сложих на сърце. Беше пролетта на 1976 г. и 1993-та все още изглеждаше далечна. Аз обаче не забравих посочената година. Тя остана в съзнанието ми като датата на една среща, на която още не си решил дали да отидеш, или не.
1977-а... 1987-а... 1990-а... 1991-ва. Шестнайсет години, особено от гледната точка на първия ден, ти се струват много, но като всички, с изключение на юношеските, и те изминаха бързо-бързо и изведнъж се озовах в края на 1992-ра. Ами сега? Дали да взема на сериозно възрастния китаец и да преустроя живота си съобразно неговото предупреждение? Или да не правя нищо и да продължа постарому, казвайки си: „По дяволите гадателите и техните бабини деветини“?
До момента бях живял в Азия без прекъсване повече от двайсет години – първо в Сингапур, после в Хонконг, Пекин, Токио, накрая в Банкок – и реших, че най-добрият начин да се справя с това „пророчество“ беше азиатският: да не му се противопоставям, а да го приема.
– Ти да не би да се хвана? – закачаха ме колегите журналисти, особено западните, все хора, свикнали да изискват ясен положителен или отрицателен отговор на всички въпроси, включително и на зле зададените като този. Не е нужно човек да вярва на прогнозата за времето, за да излезе от къщи с чадър в облачен ден. Дъждът е една възможност, чадърът – предпазна мярка.
Защо да предизвикваш съдбата, след като точно тя ти дава знак, тя те съветва? На масата за игра на рулетка, когато три или четири пъти подред излиза черно, някои играчи се доверяват на статистическите вероятности и залагат всичко, което имат, на червено. Аз не. Залагам отново на черно. Нали именно затова ми е намигнало топчето?
Пък и самата мисъл да не се качвам на самолет цяла година ми харесваше. Най-вече като предизвикателство. Безкрайно забавно ми беше да се престоря, че възрастен китаец от Хонконг може да държи ключа за моето бъдеще. Струваше ми се, че правя първа стъпка в непознат терен. Любопитен бях да разбера къде щяха да ме отведат следващите стъпки в тази посока. Ако не друго, щяха поне да ме принудят за кратко да водя живот, различен от обичайния.
Години наред съм пътувал със самолет и докато отивах по работа в най-рисковите точки на света, където се водеха войни, избухваха революции или ставаха ужасяващи бедствия, естествено неведнъж се е случвало сърцето ми да слезе в петите, да се приземим с горящ двигател или благодарение на някой механик, който в последния момент през отвор между седалките успява с удари на чук да спусне колесника, който не иска да се отвори.
Ако през 1993-та бях пренебрегнал пророчеството и невъзмутимо бях летял със самолет, сигурно щях да го направя с допълнителна доза от обичайното безпокойство, което рано или късно обхваща всички – в това число и пилоти, – прекарали голяма част от живота си във въздуха; но в крайна сметка щях да запазя своя стереотип: самолет, такси, хотел, такси, самолет.
Това сведение свише (виж ти: сведение, провидение, как пък излязоха толкова подобни?!) ми предоставяше шанс, налагаше ми, така да се каже, да внеса промяна в ежедневието си.
Пророчеството беше оправдание. Истината е, че на петдесет и пет години човек има огромно желание да прибави мъничко поетичност в живота си, да погледне света през нови очи, да препрочете класическите автори, да преоткрие това, че слънцето изгрява, че на небето свети луната и че времето не представлява единствено това, което часовниците отмерват. Това бе моят шанс и не можех да го пропусна.
Въпросът беше как да постъпя: да се откажа ли за една година от работата си? Да си взема дълъг отпуск или да продължа да работя независимо от това ограничение? Журналистиката като много други професии вече е подвластна на електрониката. Компютрите, модемите и скоростта са от решаващо значение; кратките и навременни телевизионни кадри от сателита поставиха нови стандарти и вместо да заложи на размисъла и човешкия елемент, пресата се занимава само с това, да догонва и да подражава на недостижимо непосредствения и заедно с това повърхностен характер на телевизията.
В дните на репресиите на площад „Тянанмън“ Си Ен Ен предаваше пряко от централния пекински площад и много колеги предпочитаха да си останат в хотелската стая пред телевизора, вместо да отидат да видят лично какво се случва на няколкостотин метра. Този беше най-бързият начин да получават информация, да следят събитията. На всичко отгоре техните директори и главни редактори на хиляди километри разстояние гледаха по телевизията същите кадри и те се превръщаха в истина: единствената. За какво да ходиш да търсиш друга.
Как ли щяха да реагират моите началници при мисълта да имат кореспондент в Азия, който заради някаква своя приумица е решил да не се качва на самолет една година? Какво ли щяха да си помислят за човек, който през 1993 г. внезапно се превръща в журналист от началото на века, някой от тези, които са потегляли при избухването на война и често са пристигали, когато войната вече е свършила?
Възможност да го разбера получих през октомври 1992-ра. Един от двамата главни редактори на „Шпигел“ мина през Банкок и една вечер след вечеря без много увъртания му разказах историята за предсказателя от Хонконг и за намерението си да изкарам 1993 г., без да се качвам на самолет.
– След като ми казахте това, как искате да ви изпратя в Манила при следващия държавен преврат или в Бангладеш при следващия тайфун? Правете, каквото решите – беше отговорът му. Прекрасни, както обикновено, тези мои далечни началници! Разбраха, че от подобна моя прищявка можеше да излезе една по-различна история, че бихме могли да предложим на читателя нещо, с което другите не разполагат.
Реакцията на „Шпигел“, естествено, свали от плещите ми един товар, но не стана причина да реша на момента. „Пророчеството“ влизаше в сила от началото на новата година и оставих решението за последния момент, за дванайсетия час на 31 декември, където и да ме свареше той. Свари ме в горите на Лаос. „Новогодишната вечеря“ се състоеше от омлет с яйца на червени мравки; нямаше шампанско за наздравицата, но с вдигната чаша прясна вода формално поех към себе си ангажимента да не се поддавам по никаква причина, на никаква цена на изкушението да летя със самолет. Щях да пътувам по света с всяко възможно возило, стига то да не беше самолет, хеликоптер, планер или делтапланер.
Решението излезе чудесно и 1993-та се оказа една от най-изключителните години, които съм преживял: тогава трябваше да умра, а всъщност се преродих. Това, което изглеждаше като проклятие, подейства като истинска благословия.
Докато се придвижвах между Азия и Европа с влак, с кораб, с кола, понякога и пеша, ритъмът на дните ми се промени коренно, разстоянията възвърнаха своето значение и преоткрих в пътуванията отколешното удоволствие от откривателството и приключението.
Отведнъж, лишен от възможността да изтичам на летището, да платя с кредитна карта, да се стрелна и светкавично да достигна буквално всяка точка, бях принуден да погледна отново на света като на сложна плетеница от държави, разделени от морски ръкави за преплаване, от реки за прекосяване, от граници, за всяка от които е нужна виза; и то специална виза, на която да пише „наземен транспорт“, като че ли този вид транспорт, особено в Азия, е станал междувременно толкова необичаен, че автоматически събужда подозрения към всички онези, които упорито продължават да го използват.
Придвижването вече не беше въпрос на часове, а на дни, на седмици. За да се предпазя от грешки, преди пътуване се налагаше да оглеждам добре картите, да се захвана отново да уча география. Планините пак станаха възможни препятствия по пътя ми, не бяха вече красиви незначителни аксесоари към пейзажа в илюминатора.
Пътуването с влак или кораб на големи разстояния ми възвърна усещането за необятността на земята и най-вече ме накара да преоткрия хората – онова множество, за чието съществуване човек от много летене със самолет почти забравя: народеца, който пъпли, нарамил товари и челяд, докато високо над него във всеки един смисъл преминават самолетите и всичко останало.
Забраната да летя, която си наложих, се превърна в игра, пълна с изненади. Ако се престори за кратко на сляп, човек открива, че като компенсация на липсващото зрение другите сетива се изострят.
Отказът от самолета има подобен ефект: влакът със своя излишък от време и недостиг на място възвръща закърнялото любопитство към подробностите, засилва вниманието към всичко наоколо, към преминаващото покрай прозореца. Със самолета бързо се научаваме да не гледаме, да не слушаме: срещат се все едни и същи хора; водят се предвидими разговори. За трийсет години на полети ми се струва, че не съм запомнил никого. По влаковете, поне азиатските, тъкмо обратното! Хората, с които споделяш дните, храната и скуката, иначе не могат да бъдат срещнати и някои персонажи остават незабравими.
Веднага щом реши да мине без тях, човек си дава сметка доколко самолетите му налагат своя ограничен усет за съществуването; как, удобно скъсявайки разстоянията, в крайна сметка скъсяват всичко: включително схващането за света. Излиташ от Рим на залез слънце, вечеряш, подремваш и призори вече си в Индия. Но една нова страна носи цяло едно ново своеобразие и човек все пак трябва да има време да се подготви за срещата, все пак трябва да се потруди, за да се наслади на завоеванието. Днес всичко е толкова лесно, че нищо не носи удоволствие. Да разбереш нещо, е радост, но само ако е свързано с усилие. Така е и с държавите. Прочитането на пътеводител, докато тичаш от летище на летище, не е равностойно на бавното, трудно поемане – чрез осмоза – на флуидите на земята, към която с влака оставаш прикрепен.
Когато бъдат достигнати със самолет, без минимално усилие, всички места се уеднаквяват: стават обикновени дестинации, разделяни единствено от няколко часа полет. Границите, в действителност поставени от природата и историята и вкоренени в съзнанието на живеещите в очертанията им народи, изгубват стойност, престават да съществуват за пристигащия и се превръщат в част от климатизираните капсули на летищата, където „границата“ е един полицай пред екрана на компютъра, където срещата с новото е равносилна на срещата с лентата за багаж, където вълнението от сбогуването е притъпено от тръпката на задължителното минаване през безмитния магазин, вече еднакъв навсякъде.
Корабите наближават държавите, като с мудна свенливост навлизат в устията на реките им; далечните пристанища отново стават мечтани дестинации, всяка със собствен облик, всяка със собствен мирис.
С това, което едно време се наричаше авиационни терени, нещата стояха също горе-долу така. Днес вече не. Всички летища, измамни като рекламни послания, острови на относително съвършенство дори сред разрухата на страните, в които се намират, вече си приличат; всички говорят на същия международен език, който създава у всекиго впечатлението, че е пристигнал у дома. А всъщност човек е пристигнал само в някаква периферна ивица, от която трябва пак да потегли с автобус или такси към един център, който е винаги много далеч.
При железопътните гари обаче не е така, те са истински, те са огледало на града, в чиято сърцевина са разположени. Гарите са близо до катедралите, до джамиите, до пагодите или до мавзолеите. Веднъж стигнеш ли там, си пристигнал наистина.
Въпреки ограничението да не се качвам на самолет не спрях да си върша работата и винаги успявах да стигна навреме там, където беше необходимо: от първите демократични избори в Камбоджа до откриването на първата свързваща линия – наземна! – между Тайланд и Китай през Бирма.
През лятото не се отказах от ежегодното гостуване в Европа при майка ми с „исторически“ преход Банкок-Флоренция с влак: повече от 20 000 километра през Камбоджа, Виетнам, Китай, Монголия, Сибир и така нататък, пътешествие само по себе си съвсем безинтересно, като изключим, че никой вече не го извършваше от много дълго време; един месец в ритъма на равномерното тракане на колелата и релсите, на свирката на локомотивите на различни страни по отсечка, която на картата изглежда миниатюрна частица земя.
На връщане взех в Ла Специя, този път заедно с жена ми Ангела, един неугледен кораб на „Лойд Триестино“ за големия класически маршрут през Средиземноморието, Суецкия канал, Червено море, Индийския океан и Молукските острови до Сингапур. Бяхме единствените пътници на борда. Освен нас имаше товар от 2000 контейнера и един изцяло италиански екипаж от 18 души.
Ако не си бях измислил оправданието с гадателя, нямаше да направя нищо от всичко това и 1993 г. щеше да бъде като много други, лишена от едно от онези събития, които оставят следа във времето.
На колко сензационни истории може да попадне през живота си един журналист? Една-две, при малко повече късмет. Аз вече съм си получил порцията късмет: бях в Сайгон през пролетта на 1975-а, когато дойдоха комунистите и свърши войната във Виетнам, която за моето поколение беше като Испанската война за поколението на Хемингуей и Оруел; през лятото на 1991-ва бях по пътищата на СССР, когато се разпадаше Съветската империя и загиваше комунизмът. Някой ден може би, ако много ми провърви, отново ще стана свидетел на друго велико събитие, но дотогава трябва да насоча любопитството си към не толкова набиващото се, към не толкова бляскавото. Заедно с решението да не летя бях взел и още едно, което беше негова логична последица. Бях си обещал, където и да попаднех през тази година, да посещавам най-известния тамошен предсказател, най-могъщия магьосник, най-уважаваното религиозно лице, ясновидеца, обладания от демони или местния луд, за да разбера нещо за своята съдба, да го помоля да хвърли един поглед в моето бъдеще.
Естествено, наслушах се на какво ли не. Всяка среща беше приключение и по пътя натрупах десетки предупреждения, съвети как да живея, както и най-разнообразни масла, амулети, таблетки, прахчета и рецепти, способни да ме предпазят от всевъзможни опасности. На края на годината бях пълен с джунджурийки, шишенца и свитъчета хартия, които разнасях със себе си. Действието на всяко предполагаше съблюдаването от моя страна на някакво табу, знак за това, как във всяка религиозна или друга система отпускането на едно благо е награда, неизменно свързана с дължимо усилие, със спечелването на заслуга. Хубав принцип, струва ми се, макар че на мен ми се наложи да огранича по необходимост своите „заслуги“.
Ако се бях вслушал във всички напътствия и всички възбрани, животът ми щеше да бъде много по-усложнен, отколкото така или иначе си го бях направил вече с отказа от самолетите. На индонезийски остров един бомох, експерт по черна магия, ми каза да не пикая в никакъв случай срещу слънцето; друг – да не го правя срещу луната; една шаманка в Сингапур, която ми говореше в рими на старокитайски с гласа на даоистки мъдрец отпреди две хиляди години, ме посъветва да не ям никога вече кучешко и змийско месо; друг ясновидец ми каза да не припарвам до говеждо; друг пък – да спазвам строго вегетарианство до края на живота си. Възрастен лама в Улан Батор прочете съдбата ми в набраздяванията на кост от овца, обгорена на бавен огън от изсъхнали кравешки изпражнения, след което ми връчи свитъче с една доза сушена ароматна трева от монголските степи, за да го ползвам при опасност, както се ползват соли в случай на припадък. Будистки монах извън покрайнините на Пном Пен ме окъпа щателно, както си бях облечен, в същата вода, с която лекуваше местните епилептици.
Много от ясновидците, които срещнах, бяха просто живописни персонажи, понякога истински мошеници, водени от основната грижа да си осигурят прехрана. Други обаче бяха наистина забележителни: проявяваха рядък усет към човешкото състояние, имаха необичайна психическа способност, която им позволяваше да четат в чуждото съзнание или да виждат „белези“, които обикновеното око не различава. За някои наистина помислих, че притежават нещо като допълнително сетиво.
Възможно ли е? Възможно ли е човекът през хилядолетията да е загубил поради закърняването им способности, които по-рано са били естествени за него и които днес само малцина все още съумяват да упражняват?

На книжния пазар от 23 април 2012 г.
Превод: Дария Карапеткова
368 стр.
Корична цена: 18 лв.

Прочетете още:

• “Пътешествия с леля ми” – Греъм Грийн
• За една книга, за трюфелите и за ореховия кекс
• „Отвори сърцето си“ – будистки приказки за щастие