Виктор Самуилов: Не говорете на детето с умалителни думи

Втора част от интервюто на писателя Виктор Самуилов за детството, детското творчество и читанките.
Първата част може да прочетете тук:
Детските пакости са красиви и не бива да ги наказваме

Как ще коментирате остарялото схващане от времето на социализма, че с детско творчество се занимават неудачниците?
Да, наистина така беше – имаше мнение, че за деца творят хора, които не са успели в областта за възрастни. Те се „преквалифицират” в детски автори, защото „там е лесно и детската публика търпи всичко.” Има много такива примери.

Винаги ме е отвращавало като родител и като детски автор, когато се занимаваш с деца да започнеш самият ти да се лигавиш. Уж това ще те сближи с децата, уж това ще те направи детски автор. Няма такова нещо. Аз не съм общителен, но когато отида на среща с децата, с целия си нрав, с всички дефекти на характера си, не се превземам и децата ме възприемат такъв, какъвто съм.

Имам една пародия за това как една майка разказва за изригване на вулкан – огромен катаклизъм, който тя обяснява с умалителни: лавичката плъзнала с грохотче по склончето и т.н. Това е пародия на истината. Чуди се майката защо момченцето й се смее. Разбира се, че ще се смее, защото е смешно и нелепо. Когато пишеш за малки деца не значи да умаляваш нещата – напротив детето ще намери път към разумната, честно изказаната мисъл и ако нещо не му е ясно, ще пита. Ако на родителят не му е ясно защо детето не разбира и той ще попита и ще се разберат.

Кой е най-големият комплимент, който сте чувал за ваша творба?
Веднъж бяхме на морето с голяма компания. Едно дете тичаше наоколо и крещеше. За да го успокоят, го помолиха да каже любимото си стихотворение. За мое голямо учудване то издекламира мое стихотворенине. Самото дете не ме познава, нито е запомнило името ми. Не питайте какво изживях – това беше най-големият комплимент в живота ми - спонтанен и безкористен. Не ми трябва по-голям критик.

Пишете за възрастни и за деца – преплитат ли се темите за двете възрасти?
Сигурно, вече споменах, че когато пиша за деца, аз пиша и за родители. Пиша за онзи вълшебен миг, когато се събират родител и дете. Сядат заедно, за да си прочетат едно кратко произведение, да си поговорят върху него, да изникнат безброй други асоциации и да се получи разговор, какъвто все по-рядко се случва в забързаното време.

Дефицит ли е общуването между родители и деца?
Да, родители и деца все по-рядко общуват. Като че ли и самите деца не държат на това – те са ангажирани с компютри и други технологични занимания. Но когато се случи общуването, насладата остава и у родителя, и у детето.

Как да намерим време за децата си в препълненото със задачи денонощие?
Едно мое стихотворение го подсказва - заглавието му е „Авария”. В дома, в който всеки е влязъл в стаята си и се занимава с нещо– телевизор, вестник, компютър – дядото, бабата, бащата, майката и децата. В един момент токът спира и всички един по един, опипом намират път към кухнята, където бабата е запалила свещичка. Сядат на масата и там започват приказки, друго настроение, вечеря на свещ. В края на стихотворението детето възкликва, че никак не е лошо понякога аварии да има. В този смисъл приемам аварията като метафора на спирането на мига. Не е лошо понякога сами да предизвикваме авариите, за да се чуем, за да се видим и да се разберем. Тези вълшебни мигове ни връщат в детството и съхраняват детството у възрастия човек.

Вашето пожелание към родителите?
Да бъдат родители и да не забравят, че са деца, не че са били, а че сега са деца.

Снимка: Ивет Лолова

Прочетете още:

• Повече време за семейството през пролетта
• “Как да общуваме с детето. Продължение” – Юлия Гипенрейтер
• Осем правила как да бъдем добри родители