Свободно време

Любовни есенни рими – 10-а част

05.10.2012г. / 17 03ч.

Аз жената

Като Стара вълшебница

Като стара вълшебница
есента посипа косите ми
охра,
с цвят от любов...
Въздишка в тихата нощ
на птици,
сънуващи бъдеще...
Спомени
кръжат като лебеди
и търсят гнездата си,
за да се влюбят отново...
А те се влюбват – единствено.
В крилете си времето
носи
разлистена есен
душата ми,
тебе изрича...
Докосни,
докосни ме с плах трепет
приюти ме в постеля от мисли.
Ще се срещнат ли устните,
пълни с нежност?
(Препълнени чаши
с медовина, горчаща
от обречена сладост...)
Когато единия лебед умре
умира и другия.
Тиха есен е.
От прозорците пак заваля.
По стъклата се стичат
вадички, сякаш сълзи
от очите на много скърбящи.
(Погледни!
Сребърни стъпки извървени със
тебе).
С порив
на пожълтели цветя,
(мечтаещи лято...),
сърцата ни стават
на ваза, чуплива
от вятъра.
Затова прошепни,
че ти ме обичаш...
Дори ме лъжи!
Нямам нужда от истини.
По алеите, явно
сме изгубили всичко.
Нека падат листа!
Чуват барабанът на листи.
Кънтящ по алеите тихи.
И кълвачът усърдно в дървото,
как календарът чука по дати.
И човката, всъщност отваря
в битието ми кървава рана.
Дупка.
В която няма и червей.
Докосни с топли устни
в тихата есен
нещо свято от мен...
И пак след това
замълчи....
Небето плете, от бръчките плетка
Очите ми са мокри от дъжд.
По тихите алеи на парка
пред есенно искам да бъда.
И нека падат узрелите кестени
и нека мирише на свраки и дъжд.
Нека прегракнали враните
ме кълнат...
дрезгави.
И нека алеите хлъзгави,
да вещаят за влага и студ
ще бъда с роклята шарена.
И няма да нося чадър.
...
Когато единият лебед умира
другият се самоубива от скръб.

* * *

Есента ще бъде пролет

Тиха есен.
Сякаш болна.
Жълти сълзи от очите.
Кротко спорят с улуци
капки дъжд и тротоара.

По лицето ти
блестящи струйки...
Трия с длан челото.
Топло лъха от очите.
Топло е и в мене.

Стоим
на тази мокра пейка.
И листата ни покриват
в злато и в червено утро.
Есента ще бъде пролет.

* * *

Есен
Тъжни, есенни цветя...
Кротко гаснат
в моите длани.
Ти си утринна мъгла.
Слънце в обедна омара.
Тихо гасна,
като в сън.
С кротки длани търся,
погледът ти, чужд за мен.
Пролетта
на нашата среща.

Мария Илиева

* * *

Когато чучулигите и бухалите спят

Тъмно е... Чучулиги и бухали спят.
Само феникси ражда жаравата.
Ти успяваш ли в своя есенен свят
да наложиш закон над забравата?

Ще успееш ли някак след този диптих
да излезеш самичък от ямата?
Без теб се спасявам аз, имам си стих.
Без мен обаче ти нищичко нямаш.

Румяна Пелова

* * *

Златна есен

Видях те, стоиш отчаяно ти
пред огледалото безизразно,
и гори тревога в твоите очи,
че тръгва си времето приказно.

Времето на младостта, тъй много хвалена,
времето на лудостта, все оправдавана.
Възрастта, с дивна пролет сравнявана.
Мигове, дни с трепет отброявани.

Сложил ръка на твоето рамо,
казвам ти, с обич и нежност,
че не пролет е животът само,
тя е първи дъх от цяла вечност.

Нима горещото лято е безсилно
да покори всяко сърце и душа?
Или снежната зима не е красива,
щом с чисти бели надежди е дошла?