Татуировките – самомазохизъм или креативност?

Татуировките не са нещо ново и модерно. Хората и преди векове са се татуирали и ще продължават да намират причини да го правят.

Въпросът, който ми се струва енигма е – какво ни привлича в това да се клеймосаме? И то сами, по свое желание. Без да сме нечии роби, освен на собствените си желания и прищевки. Без да сме затворници, освен на своето его и желания. Как хората си живеят, живеят и в един момент им хрумва, че не са щастливи без татуировка, не са завършени, не са себе си, ако не си жигосат нещо някъде по тялото.
Наистина нашето тяло си е наше и може да си правим с него каквото пожелаем. Може да не ни харесва това, което ни се е паднало – да ни изглежда твърде дебело или клечаво, твърде тантуресто и грозно, но все още не са измислили тела под наем, в които да се прехвърляме за кеф и разнообразие.
А според християнството тялото ни е временен дом и един ден Бог ще ни държи отговорни как сме се грижили за него. Но в крайна сметка хората, които се татуират смятат, че го разкрасяват, а не че го загрозяват, така че трябва да се проучи доколко Съвършеният е разкрепостен в естетическите търсения и тенденции.

И тук ще се появят много хора, които ще кажат, че вече има съвременни методи, които намаляват болката при татуиране, има различни места по тялото, където болката почти не се усеща, пък ако картината не ни хареса има и контраметоди, с които да се заличи дадена татуировка. И тези, които са против татуировките са абсолютни невежи.
Аз не съм казала дали съм против или не, просто се чудя какво подтиква хората към тази стъпка. На мен лично ми стига физическата и психическа болка, на която съм подложена в този свят и не искам сама да си допринасям повече. Вижте, ако някой обещаеше, че ако се татуирам вече няма да изпитвам никаква друга болка, може би бих се изкушила. Но иначе са ми предостатъчни несгодите и болките, които трябва да търпя, без да съм избирала.

И затова продължавам да се чудя на останалия свят – не им ли стигат болките, които ни се струпват от всякъде, че е нужно и сами да си причиняваме болка. Макар и малка. И незначителна.
И в крайна сметка няма някаква твърда статистика и закономерност, че само млади хора се татуират. Така че да можем да си направим извода ами да, „Те на 15-20 години какво са усетили от болките и разочарованията на живота, не са изпитали болка, не знаят какво е това и не се страхуват от нея.“
И дори болката при татуирането да е минимална все пак вълненията и страховете са големи – дали ще се получи сполучливо, дали няма да се инфектира, ами ако в последствие установя, че не ми харесва. Това направо са си доста притеснения, които е така „от зор заман“ както се казва си ги причиняваме. Дали е от силно его да бъдем различни и не можем да си прокараме сами пътека и да си издигнем сами платформа, която да ни открои, освети и да ни накара да се чувстваме щастливи?
Дали е от желанието да съхраним някаква емоция или случка и да запазим завинаги спомен от нея? Дали искаме да се самодокажем или пък да се покажем смели пред приятелите си и татуировките да са един вид израз на нашата същност – свободна, смела, бунтарска, която иначе няма как да изразим в съвременната клиширана реалност. Затова ще дам думата на всички, които са си направили татуировка да кажат какво ги е накарало и дали се чувстват по-удовлетворени и по-щастливи.

Снимка: Reuters

Прочетете още:

• Петя Евлогиева: Напоследък все повече жени си правят татуировки
• Рут с нова татуировка „От любов към живота“
• Мода ли е татуирането