Да отворим сърцето си за това, което ни дават децата

Всеки родител намира свой стил в отношенията с детето си. Не може да се определи с точност кой модел е най-добър, универсален и печеливш. Всяко дете е тъй уникално, различно, неповторимо! В един случай наказанието е стимул, а в друг води до трупане на гняв, неудовлетвореност и страх у детето. Понякога откритата родителска любов дава на детето криле, а в друг го превръща в капризно и конфликтно същество, което е свикнало да получава всичко и веднага. Същото се отнася и за нас, възрастните. Не можем изцяло да се доверим на десетките томове по детска психология или педагогика.

Вярвам, че във всеки родител от самата природа е заложен усет към неговото дете. Просто трябва да се опитаме да го открием вътре в себе си, в сърцето и душата си. Просто, но всъщност не знам дали има по-сложно нещо от това. И по-отговорно. Това, което със сигурност дължим на своето дете и няма да сбъркаме, ако му го дадем, е разумната родителска любов. Не безрезервната, глупава и опасна всеотдайност, а разумната любов, която дарява нежност, но налага и граници. Тази любов ни кара да усещаме детската душа. Тя ни насочва какво да дадем и какво да търсим от детето. Защото нашите отношения не са като на учител и ученик, а като равен с равен. Ние имаме какво да дадем на детето си, но трябва да отворим сърцето си за това, което и то има да ни даде. Често в простичките му реплики се крие най-голямата житейска мъдрост. Случвало ли ви се е да се приберете гневни след тежък работен ден у дома и да започнете да изливате всичката онази обида и неудовлетвореност, която сте събирали, върху най-близките хора? В такива случаи осъзнавате, че трябва да загърбите проблема, че не семейното огнище е мястото, където да свалите този товар, но не можете да спрете. Затова започвате да се извинявате сам пред себе си: „Какво друго да направя?! Нали трябва да споделя, за да ми стане по-леко?“ И в този момент малкото същество, което е тъй далеч от проблемите на възрастните, идва до вас и казва: „Мамо, не се ядосвай! Това не е толкова важно!“ Ще го чуете ли? Или ще му кажете, че нищо не разбира? Наистина не е толкова важно! Нека да си дадем сметка кои са наистина важните неща : усмивката на лицето му, рисунката, която е нарисувало специално за вас, целувката за лека нощ... и още безброй малки, но всъщност толкова големи неща във вашия живот!

Нека се вгледаме в своето дете! Щом падне, то не скрива сълзите си, не трупа болката. Плаче, когато е тъжно или го боли. Смее се от сърце, когато е щастливо. Не успее ли от първия път да построи своята кула, то започва да я гради отново със същия ентусиазъм. И дори някой отново да я събори, то ще продължи, докато постигне целта си. Прощава бързо на своите приятели и забравя лошото, което са му сторили. Казва винаги това, което мисли. Прави това, което му доставя удоволствие. Открито изразява своята обич към хората. Живее днес и сега, без да крои сложни планове за утрешните дни. Това е детската философия за живота. Един цитат е останал в ума ми: „Животът е това, което ти се случва, докато кроиш планове за бъдещето!“ Това пък е нашата философия – на възрастните, които вечно бързат, вечно са изнервени, нещастни, неудовлетворени от живота, искащи още и още. Нека опитаме да бъдем малко поне като децата си, да ги чуваме, да ги разбираме, да ги обичаме така всеотдайно и безрезервно, както малкия принц своята роза. Нека се вслушаме в думите им . Може да звучат простичко, но в тях има мъдрост – дълбока и стара като света. Може би тогава ще почувстваме истинското щастие – от това, че съществуваме, от това че обичаме и ни обичат!

* * *

Участва в конкурса Ние възпитаваме децата, но и те нас