В поредица от статии предлагам да се запознаем и да подискутираме относно дислексията, защото е видно, че нашето общество не знае какво точно представлява тя. Дали дислексията е болест, умствено изоставане или мързел? Важно е да се знае, че не е нито едно от трите. Бях потресена, когато научих, че учителка с над 40 години трудов стаж не знае какво е това. Със сигурност през годините й се е налагало да обучава деца с дислексия, но никога не е разбрала. За нея въпросните деца са били просто мързеливи, глупави и немирни, но дори и през ум не й е минавало, че те може да виждат света по малко по-различен начин. И това да е причината да не могат пълноценно да усвояват общия учебен материал. Питам се колко още учители са като нея в нашата страна? И колко деца имат по-тежка или по-лека форма на дислексия? По последни данни процентът на дислектиците се увеличава и най-вероятно във всеки клас има по едно две деца с дислексия, на която никой не обръща внимание. Те са глупаците на класа и малко по малко ги превръщат в черните овце – бунтарите или самотниците. А когато отритнеш някого още в детството му, знаем че може да се очакват проблеми от всякакъв род. Ако се направи проучване може да се окаже, че голяма част от наркоманите или бандитите просто в училище са имали една или друга потребност, която училищната система е задушила.
Не всеки родител е дотолкова информиран, че да може да открие сам дислексията на детето си, но всеки учител, особено началните учители трябва да е бил обучаван и да е наясно с този проблем. Да знае как адекватно да реагира когато срещне дете с дислексия, как да комуникира с него, как да обясни ситуацията на родителите и да ги насочи към логопед или ресурсен учител и не по-малко важното как да интегрира детето всред другите деца.
Децата с дислексия не са тъпи, не са бавноразвиващи се, те просто виждат нещата в една или друга степен по-иначе и имат много други дарби и таланти, които могат да бъдат открити и насърчени, така че да могат да се обучават заедно с другите деца. Дислексията е различен начин на възприятие и мислене и проблемите с нея идват от уравниловката, която се стремим да наложим в училищата. На никой съвременник на Леонардо да Винчи не му е хрумвало да го нарече глупак, а напротив, още тогава са го смятали за гении и са се надпреварвали и са наддавали, за да имат честта да работи за тях или да притежават нещо излязло изпод неговата гениална ръка.
Защо днес ние търсим проблеми и недъзи в хората с дислексия? Защото обществото ни е болно, преди всичко от желание да уеднакви всички, да сложи на всяко нещо етикет и всеки, който по някакъв начин е различен да бъде определен като проблемен. В поредна статия ще споменем какви са признаците на дислексия и какво да правим, ако детето ни има дислексия, сега само бих искала да изброя още няколко имена на известни личности, за които явно са събрани доказателства, че са имали дислексия, за да може когато се запознаем с дислектик да имаме предвид, че той има потенциал, дори може би много по-голям от нашия и да не го подценяваме, а ако някак ограниченият ни балкански манталитет ни позволи, вместо да го натопим по надълбоко с вилата в казана, да го издигнем и да потърсим силните му страни и да го насърчим. Всеки човек има дарби и таланти, проблемът е, че остават заровени дълбоко и затова ставаме огорчени, нещастни и работим, както е казал поетът „кой каквото хване... работиме като добитък“, а не според вътрешната си нагласа и дарба.
Споменавам само някои от имената на известни хора, за които се знае, че са имали дислексия: Албърт Айнщайн, Александър Бел, Ханс Кристиян Андерсен, Уолт Дисни, Нелсън Рокфелер, Куентин Тарантино... тези имена може би са достатъчни, за да ни хване срам и да се опитаме да сме по-толерантни към различните. Човечеството никога не е разбирало гениите, но с удоволствие се е ползвало от техните достижения.
Прочетете още: