Моята история с дъх на море

Намирам себе си на морския бряг. Щом босите ми крака докоснат пясъка, знам, че това съм АЗ. Щом чуя вълните, независимо дали шепнат или гневно реват, знам, че това е моята същност. Щом зърна за миг безкрайната водна шир и бъда заслепена от блясъка на седефа, знам, че това е моят свят! Обичам морето. За мен то е символ на безкрая и вечността. За миг, за няколко дни през лятото се докосвам до безкрайното, до вечното, а после си тръгвам, оставила частица от себе си там – на брега, с взор отправен отвъд хоризонта. Сещам се за думите: “Твое е онова, което не притежаваш. Притежаваш ли нещо, то престава да бъде твое..." Това сякаш ме успокоява докато вятърът заличава стъпките ми по пясъка, а гларусите сякаш ми казват: “Ще се видим отново!" Да.

Аз зная, че пак ще се върна, че ще се връщам докато мога. Не зная какво търся там, за какво копнея. Не разбирам това очакване и тази надежда, и тази посветеност. Имало е срещи, и раздели, и очарование, и огорчение, и всичко. Но след всичко оставаше отново очакването, копнежа за следваща среща с морето, за следващо лято. Магията на вълните ме държи в плен. Само близо до тях съм истинска, уверена, силна и свободна. Черпя от тях сили и вяра да продължа нататък през сезоните, през годините, през живота. Не разбирах защо е това. Докато не минаха четири години без море. А после отидохме вече трима. И преоткрих безкрайното водно вълшебство отново през очите на моя ненавършил четири години син. Изживях с него първото му съприкосновение с нежната коприна на необятната морска шир. Невероятно, вълнуващо усещане. Скачахме във вълните, правехме дворци от пясък, изследвахме морското дъно. И се радвахме. Радвахме се на това, което е ТУК и СЕГА. Детето много по- добре усеща и успява да улови настоящият миг, преди той да се е изплъзнал завинаги. Искрената детска радост от живота ми даде нови емоции на брега.

А през една прекрасна, топла вечер, цялото курортно градче потъна в непрогледен мрак поради авария в електрическото захранване. Не можехме да излезем и сложихме детето да спи. Останахме на терасата, загледани в кръглата Луна и заслушани в шума на вълните. И там, пред Луната и звездите моят съпруг ми каза колко много ме обича, колко много обича детенцето ни. Беше романтично, прекрасно, сякаш само ние тримата съществувахме на този свят, на този бряг, в този миг. Тогава разбрах какво съм бленувала. Очаквала съм този миг, точно този миг на пълно, истинско, изцяло мое щастие. Очаквала съм този миг на идеална, съвършена хармония, този миг, в който нищо друго, освен мъжът до мен и малкото човече, няма значение в цялата Вселена. Съхраних този миг в сърцето си, запазих го за цял живот и ми стига да погледна вечер крадешком Луната – мълчаливия свидетел на моето щастие – и да споделя с нея спомена за онзи нереално красив, вълшебен, благословен момент от вечността. Благодарна съм на Съдбата за този безценен подарък! Сещам се за нечии думи: "Щастието е да искаш това, което имаш, а не да имаш това, което искаш". . . Искам това, което имам! Друго не ми е нужно. Другото е само декор, илюзия, преходност. Щастлива съм!