Златко Енев: Светът има нужда от повече пораснали деца

Златко Енев е роден през 1961 година в Преслав. През 1989 година завършва философия в Софийския университет. От началото на 90-те години живее и работи в Берлин, където притежава малка фирма, специализирана в областта на книгооформлението. Женен е, баща е на две деца. Досега е написал четири романа: детската трилогия „Гората на призраците“, състояща се от книгите „Гората на призраците“, „Паркът на призраците“ и „Пустинята на призраците“, както и романа за възрастни „Една седмица в рая“.
Това интервю със Златко Енев планирахме за детския ни сайт Az-deteto.bg. Отговорите му, обаче, бяха прекалено сериозни, тъжни и тревожни, за да са за деца. По-скоро са за всички нас – родители и граждани на тази държава. Вероятно има как да променим нещата в по-добра посока. Заедно.

Лесно ли се измислят детски истории и се пишат детски романи?
Да. Има само една трудност – човек трябва да си е останал дете отвътре. Има ли го това, всичко останало е повече от лесно – просто хващате писалката и започвате да си пишете най-естествено.

Как се става писател?
На инат, предполагам. Кой инак би бил луд да се заема с една толкова безхлебна професия? Истината е, че човек не избира такава професия, а, обратно, бива избран от нея. А дали това е награда или наказание е въпрос, с който той има достатъчно време да се блъска след това – нерядко до края на живота си.

Какви са отзивите от „Гората на призраците“ и другите Ви два романа?
Децата обикновено ги изяждат за по един-два дни. Родителите им са по-сложен случай. Оказва се, че не малко от тях са забравили детството до степен, при която чувството за „отговорност“ надделява над собствените им усещания за това какво прави децата щастливи. Получавал съм не едно и две писма от възмутени родители, протестиращи срещу езика, който използват героите от романите ми. Предполагам, че такива хора отрано подготвят децата си за държавна служба, защото не виждам за какво друго може да бъде полезен един език, изчистен от всякаква острота и живот.

Получавате ли писма от малките си почитатели с молба за още истории?
Вече не. Реалността е, че книгите ми стават все по-малко познати в България, не ми е ясно защо. При последното „голямо малко четене“ например те не се намираха сред първите сто заглавия! Сякаш в българската литература има десет хиляди фантастични трилогии за деца. По-късно разбрах от осведомени хора, че книгите, които се появяват в списъците на „четенето“, са резултат от внимателни договорености между отделните български издателства. И тъй като моите издатели очевидно не са сред наддаващите... Остава си факт, че децата – при условие, че успеят да стигнат до тях – изчитат книгите ми на един дъх (все още получавам писма от родители и учители, макар и рядко)... Така че всичко си остава силно забулено от маранята на бъдещето.

Пишете ли нещо за деца в момента?
Да, само че за такива, които не го знаят. Поне това е усещането, което получавам понякога, когато се сблъсквам с реакциите на възрастните си читатели (само дето те изглежда не го осъзнават, както казах). А инак, за реални деца – най-милите и искрени читатели на тоя свят – вече не пиша нищо. Предполагам, че трябва да порасна още малко, за да стигна отново до време, в което ще мога да го правя.

Вашето пожелание към децата на България?
Да правят това, което и без това сигурно ще правят, тоест да се опитват да бъдат различни от родителите си. А най-лесният начин за това е да се опитват да запазят децата вътре в себе си (само че съзнателно, а не като онези, които споменавам по-горе). Светът има нужда от повече пораснали деца, така поне си мисля аз. Аман от „реалисти“!

Прочетете още:

• Говорим ли с децата си за книги
• Кой избира книгите, които децата ни четат?