По празниците се сещаме за бабините мъдрости, а в делниците ги забравяме

Остаряването е златна възраст, достойна за уважение. Тогава човек бере плодовете на своите действия, стожер е на мъдростта, традицията и родовата памет. Всеки има място в рода. Род рода не храни, ала тежко му, който го няма.

...

Съжалявам, че късно се роди интересът ми към родовата памет – тогава, когато дядовците вече ги нямаше. Аз съм от децата, израснали с ключ на врата. Родителите – на работа, сестра ми – в друга училищна смяна. Бабите и дядовците – далече. Чаках срещите с тях.

Родителите възпитават, а прародителите глезят. Такива катми, каквито прабаба ми Стояна правеше в добруджанското село Пленимир, никога после не вкусих.

Бързах да опозная света, да уча езици, да имам срещи с личности и култури, да градя мироглед. И в един момент се сепнах: „Света познавам, а собствения си род“...

Пазя две книги, написани от дядо Павел. Пазя дървена маса от прабаба ми. Помня мъдростите, които дядо Недялко ми повтаряше всяка ваканция – „Животът е борба“, „Стягай възела девет пъти, за да си сит на Великден“. Понеже те се повтаряха хиляди пъти, ми бяха омръзнали. Е, дойде време да ги осмисля като мъдрост, която се предава от поколение на поколение. Мъдрост, по-ценна от злато. Мъдрост-завет.

Ако обществото не зачита възрастните хора, ще го чакат ли светли бъднини?

Когато бях дете, мама ме учеше да отстъпвам място на възрастните хора. Къде са днес тези порядки? Това зависи от всички нас.

Гледам възрастните хора – част от тях с бастуни, трудно се качват на превозните средства, високо им е стъпалото. А шофьорите бързат, гонят график. Кой се сеща да помогне на пенсионер да се качи в автобуса, да му поеме багажа?

Има и възрастни хора, които ходят по планините, на концерти, на гимнастика. Досегът с природата дава хармония и здраве.

Знаем, че повечето пенсионери са притеснени материално. Нека да търсят информация за безплатни културни събития. Да са куражлии, независимо от болежките и житейските изпитания.

Живеем в интересни времена. Част от младите са зад граница, печелят емигрантския си залък. А на възрастните им се е свило сърцето и все мислят своите.

Моята баба е на 83 години. Да ми е жива и здрава! От нея съм научила много неща. За смирението – да претърпиш и да дочакаш по-хубави времена. Рецепти за „отсрамване“ пред роднини и гости. За варосването, което дава здраве и върви и за панелен апартамент. За кенара и дървото. За красотата, която се ражда изпод сръчните пръсти на българката. За наследството от предходните поколения – мираз.

Връщаме се към бабините мъдрости. Връщаме се към мъдростта и уважението между хората. Особено когато се случи, да пази Бог, природен катаклизъм – намества приоритетите.

За това са ни възрастните люде – да ни дадат крила и корени. А ние сме им нужни, за да им вдъхваме кураж. Кръвта преражда.

Това е част от интервюто на поетесата Камелия Каман за LudiMladi.bg: Възрастните хора са стожери на мъдростта и традицията. Б. А.