Изневярата изгаря крилата на любовта

„Човек за човека е ангел с едно крило и за да полетим, трябва да се прегърнем.“
Дейвид Кийн

Винаги съм била мечтател. Винаги съм вярвала в доброто като победител. Винаги съм уважавала чувствата на хората, с които общувам, зачитайки предпочитанията им. Но никога, дори и в най-апокалиптичните си представи, не съм допускала, че ще изживея живота си в един бездуховен свят, който мотивира човешкото съществуване с технократски потребности. Свят, в който чувствата нямат стойност. Свят, изгубил в жизнения си път любовта. Свят, затрил ценностите и дал зелен семафор на лошотията и нейните производни... Като изневярата, била тя духовна или физическа. Значение в този акт с много лица имат само причините. Те са толкова лични, че не можем и да бъдем техни съдници.

Свързани статии

Какво ни дава и какво ни взима изневярата?

Изневярата – горчивият залък на любовта

Секс без обвързване или плюсовете на изневярата

Причините! Водени от едно велико чувство – любовта, са ни свързали в брачен съюз за добро или лошо. Но когато на съдбовния ни път се изпречи недоверието, зейва пропаст, която партньорите не могат да преодолеят, защото са слаби, а изгубеното доверие е убило любовта. И правим крачка встрани от пътя... В очите на зрителя тя става наше падение, анатемосвано от моралистите. А всичко е толкова просто! Защото когато надеждите за съжителство с любов и доверие изчезнат и мястото им заемат рутинните хладни отношения, идва изневярата. Тя, разбира се, не е задължителна, но става част от мисълта за бягство. И това бягство може да е акт на отчаяние, наказание или отмъщение. За последното има и приказка, че се сервира студено. Студени чувства, студено отмъщение...

И се питаме, защо не успяхме да полетим заедно? Защо крилата ни за полет изгоряха безславно? Защо? Защо?

А междувременно студенината е заредила наранената душа с удовлетворение, но то не носи исканата свобода. Защото свободата е много специална. Тя има нужда от топлина, за да огрее света ни. И в него няма място лъжата. Нейният болестотворен вирус мъчи, не убива. Изневярата няма нужда от услугите й. Тя си остава изневяра, независимо от мотивацията. Но ние я ползваме, защото нашият свят издигна лъжата на пиедестал. Тя се е вкопчила в съществата ни като пиявица. И ние си я обичаме, защото по някакъв странен начин се чувстваме защитени във всичко и навсякъде. А в изневярата, с особена острота. Тя ни е нужна, за да оневини деянието ни, в което всеки се смята за праведен, макар да знае, че истината няма нищо общо. Тя е останала някъде по пътя ни, изпълнен със страсти, които в повечето си проявления не са ни дарили с радост, защото от доблестта ни не е останало и зрънце.

Страхът от дискомфорт ни тласка към двойствен живот, макар и за неопределен период. Тази обремененост убива душите и прави живота непоносим и за двете страни. Да не говорим за страданията на децата, които са част от този живот. А ние обичаме живота, но много често с лека ръка и безотговорно го пренебрегваме, не мислейки за последствията, защото сме егоисти. „Големите ни душевни терзания са винаги вселенски бедствия.“ (Фернанду Песоа)

А той, животът, не чака! Взима си своето. Понякога ни дава шанс да променим заблудата, в която сме заключени... Друг път ни удря шамар, за да излезем от заблудата, в която самотата е нашето спасение, нашият лек. А когато е в добро настроение, просто променя съдбата ни. Стига да имаме смелост да бъдем себе си, за да се чувстваме в мир...

Есето участва в конкурса "Мъжете или жените изневеряват повече".