Чуваме ли исканията на децата си?

Желанията на децата са какви ли не. Но в един момент те се превръщат в искания и дори придобиват протестни форми. Сигурно сте виждали дете, което по средата на магазина ляга на земята и пищи.

А ако вие сте потърпевшата, тогава усещате как се изчервявате и ви иде да потънете в земята от срам. Нито е да го нашамариш пред всички, както все още постъпват някои в уж цивилизована България, нито е да почнеш да водиш беседа... Човек трябва да има здрави нерви и убеждения, за да не се поддаде на подобни провокации.

Как обаче децата нацелват най-добрата манипулация не знам? Започвам да си мисля, че е вродено.

Свързани статии

Възпитанието на децата започва от масата

Стела Даскалова: Пропуснатото възпитание в първите седем години може да се навакса

Боят като метод на възпитание

Все пак може да има и причини, заради които ние да сме виновни – детето да е преуморено от обикаляне в мола и един отказ да му е дошъл в повече. Или да смята, че ние сме си купили толкова много непотребни от негова гледна точка неща, пък за него – нищо. Така че не е лошо от време на време да се поставяме и от обратната страна на барикадата.

А исканията на децата са толкова много…, но все пак може да се каже, че градират с възрастта.

Започва се от искам близалка, не искам супа – искат и не искат неща за ядене

Бунт срещу времето – в момента, в който осъзнаят че времето тече и то не по еднакъв начин за всички. Едни си лягат по-рано, а други остават да се забавляват – някак си е несправедливо, нали? Иди обяснявай, че по-малките имат повече нужда от сън.

По-сложното става по-късно, когато се налага да обясниш на тийнейджърите, че имат вечерен час и че хич не те интересува, че трябва да си тръгнат на най-интересната част от вечерта, за да „спазят скапания ти вечерен час“.

Ако няма диалог, ситуацията ще е като на картинката. Децата ще искат едно, родителите няма да го чуват и постепенно няма да разберат истинските желания, мечти и стремежи на детето си. След това всички знаем какво следва – пропаст, отдалечаване, разграничаване и накрая живеем като случайни непознати.

И ако сте по-големите деца, знаете максимата „По-големите винаги са виновните!“

Особено това важи за родители и деца – ако има проблем винаги големите са по-виновни.

Затова още от малки е добре да говорим с тях, да обсъждаме кашата – да питаме бананова или прасковена предпочиташ… нищо, че на детето ще му е трудно да отговори, защото дори не ги владее тези сложни думи. Нищо, че накрая ще му дадем бананова, защото просто нямаме друга – важно е да се попита, да се обсъди, да се потърси мнението и накрая да се аргументира решението. Колкото повече децата порастват, толкова по-трудно ще ни е да се аргументираме и толкова по-дълги ще трябва да са обсъжданията, въпросът е накрая да постигнем консенсус и да продължим да се обичаме. А с човек, когото мразиш няма как да искаш да постигнеш разбирателство. Трябва да сме наясно, че омразата никога не е добър съветник и никога няма да доведе до нищо добро.

И ако не сме приучили детето на това, като по-малко ще ни е много по-трудно когато то започне бързо-бързо да расте. Когато така или иначе осъзнава, че всъщност „майка му не е толкова умна, колкото му е изглеждала преди 5 години“, но ще е плюс, ако продължава да ни обича и да се вслушва в думите ни, нищо че вече ще ги подлага на съмнение.