Какво е за мен думата МАМА

Мама – като забравена детска люлка в топлината на стаята се залюлява думата “мама”. Произнасям я тихо – звучи като недопята песен, звучи като въздишката на разтапяща се върху детска длан снежинка, като разпукваща се пролетна пъпка, като знойна слънчева целувка върху зряло жито, като тихия ромон на есенен дъждец...

Мама – каква мъничка думичка, а колко много носи в себе си...

Може би “мама” е малкото момиченце, което притиска до себе си куклата и тихо й пее приспивна песен; може би “мама” е жената от стихотворението на Павел Матев, която си отрязва плитката и със спечелените пари изпраща сина си да учи; може би “мама” е старицата, която вечно ще чака край гроба на Дебелянов; може би “мама” е лястовичката от приказката, която с една сълза ще стопли сакатото птиче...

Мисля си за мама – за моята майка. Колко ли е била щастлива, когато е разбрала, че ще има рожба, че ще минат няколко месеца и че аз ще отворя жадни очи за света и за нея – за моята майка. Много са били безсънните нощи, когато, изгаряща от температура, едва съм промълвяла: “Мамо...”. А ожулените колене, които зарастваха само от целувките на мама... А първите шестици в училище и онова незабравимо: “Браво, чедото ми!”... А първата любов, когато разбрах, че има нещо толкова хубаво, колкото и мама... А сълзите в очите й, когато застанах с бялата рокля до моето момче, и мама се радваше, пък плачеше...

Какво е за мен думата “мама”?!

“Мама” е любов, “мама” е вселена, “мама” е... ами просто “мама” е мама...

...Събуждам се бавно. През все още сплетените ми мигли леко прониква светлина. Усещам по лицето си малки пръстчета, които ме галят. Отварям очи, в които все още, като в дъното на езеро, блестят сълзи. Отсреща ме гледат две черни очички...

“Благодаря ти за всичко, мамо!” – прошепвам тихо и гушвам рожбата си, защото от няколко месеца и аз самата съм мама...