Моята майчица

Тя, моята майчица, тя ме роди, тя ме възпита, тя ме направи достоен човек, тя е до мен в трудни моменти – моя опора, мой щит.
Не е нужно да говорим, за да отгатне мислите ми. Оглежда се в очите ми и прочита скритите болки, неизказаните радости. И всичко е толкова просто – докосва лицето ми с топлите си ръце и лошите мисли изчезват. Усмихва се и смехът ми се излива като пороен дъжд.
Питам се, колко ли често отваря кутията със спомените и те оживяват пред изпълнените със сълзи майчини очи? Първият отрязан кичур бебешка косица; млечните зъбчета, събрани в кибритена кутийка; черно-белите снимки на усмихнати деца; картичките и сувенирите поднесени с любов от детската ръка... Един цял свят събран в едно чекмедже.
И продължавам да се питам, колко ли трудно ти е било, майчице, да бъдеш силна жена?
Сега живеем разделени, далеч една от друга, и макар всеки ден да вдигам телефонната слушалка и да чувам ведрия й глас, зная, че истинската връзка е в сърцата ни – в двете сърца, които месеци наред са туптели едно до друго в майчиното тяло. За тази обич, дето е дълбоко скрита, дето е свята, не е нужно да се вричаме пред Бог, защото няма сила на света, която може да я изпепели, която може да я оспори.
Образът на моята майчица винаги ще изниква в съзнанието ми, когато имам нужда от нея и този образ аз ще запомня така:

Ще ме завие вечер, когато преди нея съм заспала.
Ще ме погали нежно и ще прошепти най-милите слова.
Ще легне, но и в съня си даже, ще ме брани от злините тя.
А на сутринта, когато слънцето изгрее, ще бъде вече на крака,
ще бъде пак в онази малка стая и ще върши хиляди неща.
Ще я погледам скришом, ще й се порадвам,
а тя ще каже, че съм най-добрата дъщеря.
Ще се усмихне ведро и ще продължи със своите дела.

И как да тръгна надалече? И как да я оставя милата сама?
И нищо, че пред трудности не се огъва, и нищо, че е несломима по душа
за своите деца ще страда силно, за тях готова е да води и война,
защото няма нищо, нищо по-свидно за една майка от нейните деца.

И аз ще стана майка някой ден.
В съня ми моята ще идва.
и пак ще носи любовта, с която винаги ме е дарила.

За тебе майко мила , за тебе майчице добра
и стиховете дето съм ти посветила
не могат да изкажат, колко силна ми е обичта.

Това за мен е МАМА – с вечната усмивка, разцъфнала като цвете на младото й лице; топлите й длани, положени върху челцето на болното й дете; тихите й стъпки, с които е дошла, за да завие двете си деца през нощта; нестихващата енергия и себеотрицанието в името на семейството; стаените й страхове и големите й надежди; преливащото й от обич майчино сърце... Ето това е моята майчица, мила и добра!
Днес е мой ред да бъда майка. Оглеждам се в детските очи и се питам дали и аз ще съм така добра майка за моята малка дъщеря? Защото да си майка е призвание!

И ето, получавам най-голямо признание – усмивката, с която моето ангелче ме дарява сутрин, и с която ми напомня всеки Божи ден, че съм жива, че съм на този свят, че съм тук, за да бъда обичана и за да обичам безгранично и безрезервно, така както само една майка може да обича рожбата си.
Днес, моето дете ми дава силата, която съм давала и продължавам да давам на милата ми майчица, за да бъдем достойни жени и с гордост да се наричаме майки.